Двама се срещат незаконно и тайно;
двама – значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!
За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота,
с дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.
Независимо от кандидат-президентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
Когато си под натиска
на посредствеността, опитваш се да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си като дръвче, което расте във водата. Можеш да се приспособиш тъй, че
по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре и да останеш повече време
незабелязан. Понякога обаче се случва нивото на водата да започне да се снижава и щом езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш. Страхувам се, че днес
в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде високо, което
означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*
Посредствеността приемаме за недостатъчност на творческа енергия; недостиг, прикрит зад
високо заявени претенции, зад официални документи, отличия от нагласени
конкурси, университетски и какви ли още не е титли (граф, архонт, цар),
празнични салюти, снимка пред знамето, потупване по рамото пред строя, топовни
гърмежи, френетични крясъци Ура! и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И
насред цялата тази врява току лъсне нечисто долно бельо и подпетени кални
патъци, нахлузени на бос крак.
Гледаме уж присмехулно-нехайно към носителя й, но у нас, в България,
същата тази Недостатъчност върши поразии, домогвайки се до върховете на
Държавата и в почти всички сфери на културата и изкуството.
Захвани се за работа, па ела и се любувай как при вероятност за успех
Посредствеността се възправя в цялото си величие пред теб! Оплака ми се веднъж преди години Ангелина Зекова**, че – като инженер по машинно оборудване в
хранително-вкусовата промишленост, изобретила хипоидна предавка от нов тип и
три университетски величия с научни титли, между които и тогавашният ректор на пловдивския ВИХВП (Висш институт по хранително-вкусова промишленост) някой си доцент Танчев, насаме
я увещавали: не ще ти признаем изобретението, не ще го узаконим, ако не ни
посочиш за ръководен екип на научната ти разработка. Великодушно й предложили
да се пише под-изпълнител, т.е. техническо лице, изработило прототип на
замисленото от тези трима чиновници изобретение.
А може би Посредствеността е необходимото зло – злото, без което не се
осъществява нито една положителна идея и значи то, Злото, иде като изпитание и
проверка за издръжливостта и увереността ти в твоето дело.
Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмата на село Рогош да
попречи книгата "Историйките на ученика Ламски", която писах в
течение на десет години от 1994 до 2004 да види бял свят? Не е случайно,
разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което пожела,
но не толкова лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото
завистта у нещастник, който отдавна вече не успява да запълни със съдържание
формата на творец; за тази форма той се бе мъчил над три десетилетия, но това
не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че писанията му били само поза, присвояване на нещо, което не му принадлежи.
Когато остарелият като прилежен тих счетоводител Петър Петров*** създаде
осемте си великолепни разказа, "велики" местни писатели и критици го
обявиха за графоман, подценяваха го, публично го унижаваха, изнудваха го. Знам
лично от вече болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама
далеч по-млади поети пришълци в Пловдив, които той сочи в едно свое есе с
инициалите Т.Б. и Д.Т.****
Литературата ни днес е изпълнена от имената на "велики творци". Тези
образци на претенциите лит.критици а la Светлозар Игов (1945)***** лъскат
до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното. Варакосаната имитация
ти навират в очи да я приемеш за чисто злато.******
** Най-добрата сред състезаващите се на единичен
каяк пловдивчанки в гребните регати през 1963-1967 г..
*** С псевдоним се подписваше в книгите си като Василен Ведров
(1925-2007).
**** Въпросните ТеБе и ДеТе са Тодор Биков (1956-2016) и Добромир
Тонев (1955-2001).
ГАВРАТА
На ТеБе ДеТе!
Първият ме излъга с твърдението, че Клубът на дейците на
културата е закрит. Вторият ми каза, че екипът е работил три месеца по
калкулацията на книгата ми, състояща се от 32 стр. или 2 печ.коли – нещо, което
съм правил и се прави за минути. Каза ми още, че няма да е колегиално, ако
откажа исканите за отпечатката 500 000 (петстотин хиляди) лева. Вж. "В
бездната на безверието - 2" от Василен Ведров, стр. 55-56, изд. Пловдив, 1998 г.
Вдигнах се
тази сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох
нападалата от липата шума върху балкончето метър на три подир снощната дъждовна
буря, извадих сгъваемата маса и белия пластмасов стол и с цигара в ръка се курдисах пред бележника със стари записки: да доработя, както
напоследък ми е адет, сюжет от пролетта
на еуфоричната за нас, българите, 1990 година. Ходили
бяхме с Жълтото Ленче – до блясък лъснатата жигула, с която се фуках пред приятели мераклии, две
двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и
гиздави две момета, до Смолян. И на тротоара в кафенето срещу
Космическата обсерватория покрай куп лакърдии за местни чешити и майтапчии, разправи ни този сюжет Роман, шеф на смолянското ВиК*.
Да
добавя, че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и дузина разкази тъкмо се бях снимал пред портрета на писателя Николай Хайтов, кой знае по
какъв повод изтипосан във фоайето на Обсерваторията наред с известни люде от
този край на България. Над фотографията на Хайтов разперил бях два пръста
като заешки ушенца, демек: Вижте ме, бре! С великия Хайтов не ме е шубе да се меря в писането. Ако
нещо съм пришил към историята по-долу, то ще
да е от същия Роман пак изречено, макар и по друг повод. Лична история е
тази, много лична, та я отделих от
веселичките лакърдии, които от уста на уста се предават за услада на душата и в този омагьосан древен кът на България.
Кикотим се ние там, в кафенето баш срещу Обсерваторията, заливаме се от смях щастливи, че плътска любов витаеше у нас, четиримата. Когато се прибрахме в моя Пловдив
обаче, веселите лакърдии избледняха, изгубиха свежест и дъх на хвойна от
Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, загадъчна, па и май леко
сълзлива драма на помашко момче, расло и заяквало с коравия нрав
на людете от тази изпълнена с древни предания и легенди най-българска
сред нашите планини.
МАЙЧИЦА
– Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се
усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очи
и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба, и баба
отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й дават курбан да стори.
Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата.
Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, подир козите търчал
все. Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка
кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват!
Не бива до нея да се докосвам: ще се отровя, майчиното мляко ще ме убие. От
двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая.
И наште ме отписали, завтекли се снашицата да
спасяват, поне нея да не изтърват. Грабва ме тате и къде-къде, при козите в
планината. Имал коза-първескиня, дето се казва, от яре яре. Измил й вимето,
наврял ми муцунката в цицките и... съм засукал. И тъй ден подир ден, бая време.
Сковал тате маса, козата връз масата се изкатерва и ме турят под вимето й да
суча. Свикнала с мен козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка къмто къщи, с рогца
и копитца по портичката блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила,
оздравя мама и ме носят човешко мляко да суча. А отвън козата блее, та се къса,
с копитца блъска по портичката. Като поотраснах, взе тате да ме пуска с овцете. Сберем се десетина
акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на
моравата свое си ягне: да се погордей, хем с ягнето да поиграе, та и акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща
Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевина, Кара-баир
полека-лека порозовява, аленее и целият запламтява, съща жарава. Изпърха птица,
сянка прелети, току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите
трепкат-трепкат като кристални. Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам, оти тате ми не дава. Стоката му от добра
най-добрата, носи му се име, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам от онез, дето ми са за школо дадени, па и от рестото при бакалина. Събрах има-няма към десетина лева. От горското два пъти
годишно закелявяла стока бракуват, евтинджос се вредих за две шилета. Скрих ги в
шумата тези две шугави шилета, чардак сковах и ги покачих нависоко.
Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно... ами две шилета
водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми – кожа и кости, ребърцата
им се броят.
Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй,
син ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак. Връщам се аз вечерта и от прага ме емна: казвай
кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да
варди!... Не са чужди, думам, мои са, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока
със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз? Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо – ни кошара, ни дявол, стволът на ореха само белее. Соча оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! А пък шилетата ми връз наковани чамови дъски лежат. Изрева бубайко като мечок: ай-сегинка им
тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. И пак ги разкара! На следния ден сабахлен зад одаята, докато съм
още спал и сънувал, двама цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да ходят в техния си катун. Та кекава стока бобайко не можеше да трае.
Тъй раснах диво по ридовете и пасбищата, с гората раснах и
с ручеите, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците в шумата, и с
мерак по моми и песни, с онзи захлас по звездите, виснали на гроздове в небето нощем над
Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш! Сега, като ги сматрям, дечурлигата всичко
си имат, за нищо не са петимни, всичкото им бир-таман, но мерак си нямат: че
всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапашка радост
от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето онзи руснак-изследовател
Павлов разправя, че животните не разсъждавали, че не били мислели животните… не е
вярно. Павлов ряпа да руча. От мен да го знаеш: може да е най-великият
учен на света, ама дип от животни не разбира и теорията му издиша. И чуй какво ще ти река...
Суров човек беше баща ми. Караме веднъж стадото,
камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми,
варди я овцата да се не дели от другата стока, яз като си отхвърля днешната работа, вечерта ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя аз, под
око я държа уж тази овца, а тя взе, че мина през треволяка и се затири в едни тръни.
Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма; че се и не обажда. Думам си,
довечера бобайко няма да се сети, забравил ще е, и отзарана ще ида да я изкарам
от тръните. А тейко виси пред кошарите и... Дека е – кай, оная с чупената нога...
Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш тия, бре!... Че като се разлюти оня ми
ти див балканджия! Върви – рече, да докараш овцата, и без овцата хич да не ми се
мяркаш пред очи!
И тръгвам аз. Още видело, светло още, пък
мен ме дострашава, коремът чак ме присви. Насреща ми е Кара-баир, от Космоса
слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на
Ада. Въртя се аз като муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се
въртя, не ми се мърда оттук. И откривам зад кошарите нашия Караман. Изгребах
трохите от джоба, бутам му ги в муцуната, а Караман хич ги и не подуши, гледа
ме, скимти… ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу… Заляга на предни лапи, жално вие,
тихичко вие, оплаква ме. Усети ме Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше,
нямаше тъй да ме усети. Отиваме, значи, двама с него при онзи храст. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила: я змии,
смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И
кучето, като човек – все до мен. До късно онази нощ бродихме, овцата не
найдохме. Наложи се в кошарата да преспим. Подир три дни овцата с друго стадо
се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа работата твоят Павлов, ряпа да руча Павлов, ама не разбира Павлов
от животни.
– Що стана с козата, от която си сукал?
– Козата ли! За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да
уча в София. Дотогава думица не ми бяха споменали, нямах спомен за тази коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София обаче,
води ме мама при тъдявашна ясновидка една горе в махалите. И оназ, врачката
де, отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта с пръсти рови, стар въглен изрови. Блещи се във въглена, ай-тъй на! – на въглена се облещи. Сложи го
напреде ми и – теб, дума ми тихичко, две майки те мислят; едната е в
съседната одая и кайве сърба, другата е на небето. Че я заклал бубайко ти
курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в
твоя живот най-силно те обичала и още те обича.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019***
Plovdiv, 13 sep. 1990 – edited by 13 sep. 2019
____ * Смолянското общинско предприятие "Вода и канализация". ** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли.
22 юли по православния ни календар се празнува като Ден на Св. Мария Магдалина; вярна последователка на Иисус, тя следва Христос, споделя страданията Му до разпятието, вижда и възкресението Му, като сестра на Св. Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" Бел.м., tisss.
НИКОЙ ЛИ НЕ
ЗАБЕЛЯЗВА, ЧЕ НАЦИЯТА И СЕМЕЙСТВОТО ГИ РАЗГРАЖДАТ ПО ПЛАН
Върху каква нравственост
е устроена държава, благоденстваща върху руини и за сметка на нации, превръщани
в милионни потоци бежанци по света! Не питам, това е риторичен въпрос. Странното е и как никой като че ли не разбира какво се случва не само с България. Отричане на
родовата ни памет, парадни шествия на Разврата, обезсмисляне на семейството със
закони уж за "равноправие", но с инструкции как детенцето да доносничи на чиновниците срещу баща си и майка си, чрез конвенция, чрез закон, чрез платена отвън медийна кампания – това никого ли не притеснява?
Стенограма на доклад на Мейнард Б. Барнс, изнесен в Националния военен
колеж във Вашингтон на 3 юни 1947 г., разсекретен на 19 октомври 1977 г., после
отново засекретен и разсекретен за втори път наскоро
Чърчил и Идън най-накрая отидоха в Москва, понеже нещата се проточваха. Чърчил се опитваше да се споразумее по време на първия период на примирието, т.е., докато приключат военните действия в Германия, руснаците да "командват парада", но след това нещата да се променят към по-добро. Чърчил обаче невероятно ни предпази. Той каза, че няма да подпише примирието, докато българските сили не напуснат Западна Тракия.
Едва през февруари 1945 г. ние осъзнахме колко прав беше старецът, понеже на десетия ден от септември нашият лоялен съюзник, след като се споразумя с нас, че Гърция няма да загуби територия в полза на България, понеже Гърция беше съюзник, а България – противник, та нашият лоялен съюзник в лицето на ген. Бирюзов заповяда на българската армия да се разгърне по цяла Западна Тракия – "сега е моментът да си осигурите тази територия завинаги с пълната подкрепа на Русия".
Това е документиран факт. И Чърчил каза: "Ние няма да подпишем примирие, докато тези войски не излязат оттам. И това означава, че е необходима междусъюзническа комисия, която да отиде и да удостовери, че те наистина са напуснали". Успяхме да създадем такава комисия. През януари Бирюзов каза, че е дошло времето за федерация на южните славяни, след като много преди това нашите три страни се бяха споразумели, че няма да има такава федерация. Влакът беше готов да потегли в полунощ.
Петимата министри, които трябваше да отидат и да подпишат с Тито, си бяха опаковали багажа и той бе качен на влака. За щастие Москва в последния момент каза: "Добре, нашите отношения със Съединените щати и Великобритания са такива, че сега не е време да ги обтягаме". Никога Русия не е проявявала добра воля по отношение на нас в България.
до четири политически формации, вкл. БСП и ГЕРБ, в български град
от блогър, водещ предаване по Н-ската обществена телевизия
Уважаеми дами и господа,
Пак дойде време за
избори и вероятно сега усилно (???) редите листите, голяма тарапана сигурно е
там, много кандидати се натискат да попаднат на избираемо място в листите, кандидати
за власт бол, нали така! Съчувствам ви! И по тази причина искам да ви помогна,
като ви предлагам един наистина много качествен кандидат, който ще бъде
украшение на листите ви. Става дума за г-н Тепавичаров*, на 42 години, оттук е, кореняк
е, много интелигентен, много подготвен в областта на политиката, по образование е икономист, а най-ценното му качество е, че е добър и изключително нравствен
човек; той е човек, който никога няма да направи сделка със съвестта си,
напълно убеден съм в това! Последното обстоятелство, по моето дълбоко
убеждение, е решаващо в съвременни условия. Не зная дали вие изобщо обръщате
внимание на този критерий, но ето, аз пък, като философ, ви казвам, че той
следва да е водещият.
Г-н Тепавичаров естествено НЕ Е КОРУМПИРАН,
нито някога някой може да го корумпира. Никой не може да го купи. Човек като
него в Общинския съвет, пък и в Парламента, защо не – ще бъде нещо като канара,
в която се разбиват всички вълни, талази и цунамита на тъй безбрежния
аморализъм, ширещ се в нашата политика. Затова ви предлагам този човек да влезе
в листите ви. Смятам, че ще се изпотрепете коя партия или коалиция по-напред да
го тури в листата си и да изпревари другите, да прецака другите, щото той наистина
е ЦЯЛО СЪКРОВИЩЕ! Безценен човек, личност и напълно подготвен политик е г-н
Тепавичаров; точно личности от неговия тъй рядък тип са ни потребни в този
момент. По тази причина ви го и предлагам, ще се радвам предложението ми да не
остане "глас в пустиня", както естествено очаквам най-вероятно да се
случи. За жалост, точно това ще се случи де, аз не съм чак такъв оптимист, че
да повярвам, че някой от партиите ще изживее за една нощ такъв поврат, че да
включи г-н Тепавичаров в листата си.
Г-н Тепавичаров от
известно време е най-активният и най-компетентният от коментаторите сред
зрителите на Н-ската обществена телевизия. Той има овреждане (?!) в краката по
рождение, трудно се придвижва, но за сметка на това няма увреждане в главите
(бел.м, tisss: Кои глави, Боже мой!), което е така разпространено в наше време,
включително и дори може би най-вече сред политиците! Смятам, че човек като г-н
Тепавичаров заслужава да влезе в Общинския съвет, затова ви препоръчвам да го
сложите на по-предно, избираемо място в своите листи. Ако случайно има голям
интерес към неговата кандидатура – тя, разбира се, ще бъде от гражданската
квота или от квотата на зрителите на авторитетна медия като Н-ската ни обществена
телевизия, тогава, разбира се, в чия листа ще да влезе г-н Воденичаров ще
зависи от неговия избор; но вие първом ме (?!) предложете да го включите,
тогава той сам нека да реши.
Ще си позволя
накрая да направя нещо нечувано нагло в българския политически живот и
съобразно разпространените нашенски нрави – също така ви предлагам своята
кандидатура било за общински съветник, било дори за районен кмет, пак от
гражданската квота естествено! Правя това, защото искам да предизвикам дебат
по въпроса как следва да се определят кандидатите в листите, кой е верният и
демократичният начин. Аз смятам, че верният, добрият, правилният начин е
самопредлагането, колкото и цинично това да ви звучи. Другият начин – някой друг
да предложи кандидата, е аморален и нечестен: естествено, че кандидатът ще наговори
свой приятел или роднина да го предложи, а това, простете, е не само аморално,
то е и тъпо. Та ето, аз проявявам безсрамието да се самопредложа даже и за Районен
кмет. От гражданската квота.
Аз съм демократ с десни разбирания.
Десетилетия наред съм преподавал морал, право, философия, гражданско
образование, демокрация и прочие. Предполага се, че съм доста подготвен за
политическа работа (?!). Много съм помагал на СДС в първите, най-тежките години на
демокрацията ни, когато тя се раждаше. Бил съм дори кмет на родното ми село Долно Нанагорнище**, Софийско, бях Председател на т.нар. Временна управа преди първите
демократични общински избори. Както и да е, няма повече да се самоизтъквам.
Самопредлагам си кандидатурата публично,
проявявам тази безпрецедентна наглост именно с цел да спомогна за поправянето
на нравите в политиката ни, която е пределно деморализирана, по общото
признание, нали така? Не крия, с интерес очаквам реакцията ви.
Аз също така спомогнах
за кандидатирането и на един млад човек, на колегата-блогър Х., предложихме ний
двамата с него той да бъде издигнат от гражданската квота на партията Демократична
България.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 9 sep. 2019
ПОСЛЕСЛОВ:
– Акъл море, глава шамандура! – глуми се с този тип чешити нашенска поговорка. Самопредложил се, милият! Те го не щат в село, той за поповата къща пита!
–––
* Фиктивно име, вм. името, посочено в автентичния текст на въпросния самозванец.
.jpg)
.jpg)
.jpg)