.jpg)
ДЪНОВ И АЛЕКО
Двамата са, кажи-речи, почти връстници: Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 г.; Алеко Константинов – на 1 януари 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (при Алеко) съществува легенда, че родът генетично води потеклото си пряко от рода на Цар Иван-Шишман (1350-1395). Не знам до каква степен е логично предчувствието ми, че в суровата зима на 1877-1878 година не точно заради уюта Всерусийкият Император Александър ІІ в самото начало на военната си кампания срещу могъщата, разпростряла се върху три континента Османска империя, за късо време макар, се установява именно в дома на потомствения Български царски род.
Алеко – характер игрив, ефирно лек, печален в иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромав, настоятелен, тържествен, назидателстващ. И двамата са на "ти" с най-първите ни персони в държавата: Алеко – със семейството Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захарий Стоянов, та в качеството си на могъщ нов властник възгорделият се някогашен овчар му изпраща визитката си с мило послание: като чиновник в Правосъдното ни ведомство, Алеко да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на Цар Борис ІІІ (монархът е кръгло тридесет години по-млад) до смъртта на монарха (28 август 1943 г.). Едва 34-годишен, Алеко загива от заблуден куршум, според друга версия – от разрив на сърцето поради уплаха от стрелба по файтона им; Дънов доживява осемдесетата си година като корифей*, и като че ли съвсем естествено заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели.
Каквито и да са, двамата са рожби на България, от онези личности, за които доста се е приказвало, доста спорило и чиито лични послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двамата бележити българи показват двата подхода при общуване: първият – шеговит, игрив, едва ли не фриволен, вторият – назидателен, показен, лъстив. В стила на Дънов днес в политическия театър на отърсващата се от болшевизма и всезнайството нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" към т.нар. Център по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949).
Да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичен последен велик син на Българския ни род от сгромолясващата се в руини и кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! В своето мълчаливо смирение Евтимий никъде не вири глава по-горе от народа, той съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, легенди, митове, обичаи, народни вярвания и ритуали върху древна езическа основа; и без предвзетост, без биене в гърди, без сочене себе си с пръст, за българите е естественият ни духовен пастир: подобрява преводите на доста християнски текстове, допълва и доразвива посланията от епохата на Княз Борис и Цар Симеон, от Първото Българско царство; целокупната си дейност подчинява на най-парещите проблеми пред Държавата ни, без да излиза извън лоното на канона и нацията.
Каквито и да са, двамата са рожби на България, от онези личности, за които доста се е приказвало, доста спорило и чиито лични послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двамата бележити българи показват двата подхода при общуване: първият – шеговит, игрив, едва ли не фриволен, вторият – назидателен, показен, лъстив. В стила на Дънов днес в политическия театър на отърсващата се от болшевизма и всезнайството нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" към т.нар. Център по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949).
Да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичен последен велик син на Българския ни род от сгромолясващата се в руини и кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! В своето мълчаливо смирение Евтимий никъде не вири глава по-горе от народа, той съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, легенди, митове, обичаи, народни вярвания и ритуали върху древна езическа основа; и без предвзетост, без биене в гърди, без сочене себе си с пръст, за българите е естественият ни духовен пастир: подобрява преводите на доста християнски текстове, допълва и доразвива посланията от епохата на Княз Борис и Цар Симеон, от Първото Българско царство; целокупната си дейност подчинява на най-парещите проблеми пред Държавата ни, без да излиза извън лоното на канона и нацията.
.jpg)
Патриарх Евтимий Търновски (ок.1325-1403)
Държи се като пръв между равни; колкото и тълпата да го въздига, как не открих у него ни склонност към показност и самовъзвеличаване, нито капчица желание да се прави на важен в общественото пространство. Той е така мечтаният от всяка нация Обединител, вписва се в църковната йерархия, строг и благороден – смирението го прави великолепен. А тъй ли е при Беинса Дуно? Доколкото го разбирам, жизнената енергия у този необикновен човек всецяло е посветена на скритото, тайнственото, окултното**; усещам как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман като Разум над мнозинството, като специално посветен от Висша сила да тълкува философските проблеми на живота и света. Цар Борис III, както и значителна част от т.нар. кастова, изживяваща се като цвета на нацията интелигенция от смутното онова време са в плен на Дънов, мои съвременници са под негово влияние и сега.
Мистичното, достъпно за избраниците, е стихия у Петър Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч, Боже мой! Подходът му към евангелските текстове – колко показен! Учителя не толкова обяснява, тълкува, колкото внушава на тълпата преимуществата у едного, у себе си. Ако патриархът Евтимий Търновски вълнува чрез осанката си на смирено вярващ, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го виждам и отстрани, като участ, подчинена на човеколюбието и българщината; докато очите на Дънов сякаш ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва с гробовен глас, може да измъкне из широките си ръкави я гълъб, я бяло зайче, я висша мисъл, казана му от бога.
Още един жест към паметта на този забележителен човек – поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на Христовата невеста (определение на Фридрих Ницше за черквата). И ап. Павел, като патриах Евтимий Търновски, изглежда много по-човешки, притеснен от грижите, от житейските тегоби; в посланията му долавям немощта на старческата плът, но и обречеността у искрено тъжния, угрижения (без да ми гърми в ушите за апостолството си), моето отечество България да пребъде и подир собствената му смърт, и подир властта на безскрупулните самозванци.
.jpg)
Апостол Павел (ок.10-ок.67 след Хр.), маслена живопис на Рембранд
Дънов чистосърдечно сякаш се стреми да ме приобщи към Иисус, но зад благата му реч гърми, фанатично отеква Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно. Не коментирам доколко наивни, доколко лишени от логически основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни негови беседи. За тези беседи легенди и досега се носят! Нали за да разбера състава на океанската вода, не ми се налага да излоча океана... Та да надникнем във фрагмент само от беседите на Петър Дънов:
"...Следователно, и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (И това се говори, изкушавам се вм. говори да употребя думата "плямпа", на 22 март 1915 г. – бел.м., tisss) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че Учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.
Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло; като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл."
.jpg)
Петър Дънов, за последователите си Учителя или Беинсá Дунó
Алегоричен-неалегоричен, това си е проповед в разгара на онзи барутен вихър, който в продължение на шест-седем години (от 1912 до 1918 г.) изпепели и помете всичките ни национални копнежи за Целокупно Царство България. От този именно вихър се пръкна Великият Октомври с откровенията на марксизма в болшевишка версия, който ни люлее и до днес поне четири или пет поколения българи, както и част от останалите източноевропейци, от осемдесет-деветдесет години насам.
Къде е Алеко? При нашите неволи и греховните наши страсти български. Къде е Патриарх Евтимий? При трагедията на своя мил народ в сблъсъка на българите с варварите и нашественика, дошъл да ни унижава, от стопани да ни прави на слуги. Къде е апостол Павел? При градежа на черквата Христова, загрижен за вярата и за любовта. А къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош! Само дето католишки папи не са го галили по челото.
Къде е Алеко? При нашите неволи и греховните наши страсти български. Къде е Патриарх Евтимий? При трагедията на своя мил народ в сблъсъка на българите с варварите и нашественика, дошъл да ни унижава, от стопани да ни прави на слуги. Къде е апостол Павел? При градежа на черквата Христова, загрижен за вярата и за любовта. А къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош! Само дето католишки папи не са го галили по челото.
Ала мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва в каквото си ще! Само си мисля, хич не е случайно, дето преди тези Петър-Дънови "Беседи" четох отпечатаната в 1974 г. нейде на Запад книга за човека, въобразил си, че е Господ Бог – "Калки" на Гор Видал****. Между другото, педерастията, шизофренията, както и аутизма, и други специфично психични отклонения, са дали низ изящни творци в сферата на изкуството може би поради факта че в екстрени случаи интуитивността, характерна за травестита и педераста, а оттам и артистичното, като да нараства. Та романът "Калки", който за елитния западен сноб е бестселър, мен, може би понеже съм обикновен българин, ми се видя постна и рядко скучновата книга. С голям зор я дочетох, и най-вече за да видя как философ Made in USA извежда сюжетни нишки, илюстриращи личната му хипотеза. Отговорът на Видал, казано простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както невидима ракова клетка – поради необуздано хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се яви пред погледа. В случая Петър Дънов любопитно ми е смирението дали и как може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Беинса Дуно жонглира, без да му трепне окото, но и към последователите и учениците му, на които не пропуска пак и пак да се кълне в любов.
Чудно, толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до човека от народа. Днешните му поклонници дали съзират неумението у този неслучаен българин да се приобщи към саможертвата на Иисус? Разбира се, Дънов е магнетична личност! За да увлечеш толкова свят в иначе отличната идея за природосъобразен подход към физическото материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, и да покажеш нещо по-горно от вродения у нас естествен стремеж към благополучие, никак не е малко, особено в онези дивни байганьовски конвулсии на първичното и все още оформящо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов, плюс шпорестите, нагли, самоуверени фукльовци в униформа, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас.
Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив? Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това сега – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955), го е приело за мъдрец? Да, де! Но ми се налага да го изрека все пак. Не толкова аз, а баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи, помнещи униженията откъм "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и отново унижавани от крачещи пак в най-първите редички лъже-демократи и защитници на европейските духовни ценности в днешна България, не го приема за истински този Образ на възгорделия се. Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, гърми у мен – че да окупираш съзнанието на човека е по-противно от тиранията над плътта.
Чудно, толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до човека от народа. Днешните му поклонници дали съзират неумението у този неслучаен българин да се приобщи към саможертвата на Иисус? Разбира се, Дънов е магнетична личност! За да увлечеш толкова свят в иначе отличната идея за природосъобразен подход към физическото материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, и да покажеш нещо по-горно от вродения у нас естествен стремеж към благополучие, никак не е малко, особено в онези дивни байганьовски конвулсии на първичното и все още оформящо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов, плюс шпорестите, нагли, самоуверени фукльовци в униформа, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас.
Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив? Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това сега – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955), го е приело за мъдрец? Да, де! Но ми се налага да го изрека все пак. Не толкова аз, а баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи, помнещи униженията откъм "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и отново унижавани от крачещи пак в най-първите редички лъже-демократи и защитници на европейските духовни ценности в днешна България, не го приема за истински този Образ на възгорделия се. Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, гърми у мен – че да окупираш съзнанието на човека е по-противно от тиранията над плътта.
Колко ли изкусително е да тласнеш омагьосаните доверчиви, надъхани, замаяни тълпи, ентусиазирано вперили се в осанката ти на вечерял с Бога светец! Колко му е да ги пратиш, обречени да погинат в касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливо-теленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби и атаките на нож и със смъртоносен газ, сред връхлитащите вълни от холера, чума, коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, тънещи в кал и кървава слуз, кучешки студ или адски пек брадясали, изтощени от глад българи в окопите, само понеже някакъв си "Христос" според личните ти разговори с Бог (?!), ни намирал за твърди и груби, та решил да ни направи малко по-мекички. Това ми стига, за да съм нащрек.
.jpg)
Алеко Константинов (1863-1897)
"Полека... лампата..." – чувам печалния присмехулник Алеко и... слънчице пеква, плувва облаче ле бяло по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, мило мое Отечество! Нима не е висше прозрение, че сме истински... тук и сега, и точно защото сме грапави и нехармонични, и точно защото сме не достатъчно удобни за логаритмуване, за манипулация от поредния супер-велик медиум – така любима за обезверения ум версия на средновековния фанатизъм и отвратителната ненавист, сечиво за някой нов Дуче, Фюрер, Баща на народите, Велик кормчия, Зидар (масон) на Вселената, Вожд на флората и фауната, самозван лидер на човешкия ни род?!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 7 mart 1999 – edited by 3 avg. 2019
Илюстрацията най-долу:
1943 г. Най-романтичният на Балканите булевард Руски, чийто лампи се зареждаха със светилна газ. Вдясно е 21-годишният Кирил, петият от братята Бояджиеви.
Илюстрацията най-долу:
1943 г. Най-романтичният на Балканите булевард Руски, чийто лампи се зареждаха със светилна газ. Вдясно е 21-годишният Кирил, петият от братята Бояджиеви.
__
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж са достъпни само за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ навън": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978.
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж са достъпни само за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ навън": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978.
**** Гор Видал (1925-2012) – американски писател, автор на романи, пиеси, есета. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)