сряда, 26 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

   
Продължение

   26.08.1997.

  Днешни историци, като говорят срещу грандоманията у Фердинанд Кобургготски, забравят, по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна и местна администрация; проспериращата средна класа; интелигенция с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?

  Ама имало го неудържимия блян за Целокупна велика майка България, имало и нескопосни опити да приобщят българите, населяващи откъснати от Отечеството ни земи; имало пренебрежение към министрите и парламента. Че в коя държава не ги е имало! След Девети (IX.1944.) новите господари въведоха стил да се разхвърля съграденото от поколенията политици преди днес, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи и кости на старото. Ето го любимеца на българските интелигенти, отскубнал се из идиличната възрожденска Копривщица, бохемата, любителя на веселите компании покрай стакан пиво, нежния любовник, свенливеца, попаднал в столичния водовъртеж, страдалеца по тихата драма "a la francais" на умозрителна разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, но и наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига –
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на култура в политическите и обществените ни дела влече до ето такива ми ти "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг в пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но подобно отрицание на минало и настояще ще да срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйо Петков:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: Хляб или свинец!

  Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено чрез Вехтия завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето, като че присъща на Балканската традиция, дали е исконно Българска черта? От Раковски насам на българина се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало като начало за качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от реалния живот тиха поезия Дебелянов. Нямали време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието. А какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството свободно, най-общо или образно казано: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух; т.е., и двамата си нямат солидна, конкретна идея какво да се прави, след като бъде извоювана свободата, когато "безбройната рат" открие "търсения брод".

  Като Ботев разсъждавало мнозинството от националните ни светци. Ала народът, мисля си, е по-мъдър от фарфарони като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите (не в исторически план, а по днешен модел) държави от съвременния свят, и досега следваме "завета на Ботев", а не "завета на Левски". Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живота, но и стил, но и енергията на Българската ни нация сред връхлитащите ни стопански и политически катаклизми. Та ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които със смирение се вглеждат и вслушват в посланията, идещи от дълбините на катадневния непразничен народен живот.

  Уважението ми към фукльото Фердинанд е по някакъв особен начин свързано с респекта ми към българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво ли значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер никак не ми е на сърце, е издънка от някаква си там дивна монархическа династия?! И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас... в юношеството и младостта ми ги виждах всеотдайни, прекрасни; а трябваше да се осъществи бленуваното от тях или от парвенютата, които първи се възползваха и ги наследиха във властта след Десети ноември, трябваше да станат всеизвестни и явни кощунствата от т.нар. период на социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът подир всички тези подвизи и саможертви и коя именно е силата, тласнала ги 
безскрупулно към смъртта.

  Жестоко е да се изрече, знам! – но това е същественото: светът се интересува от резултати, съвсем не от чудесните ни намерения. А може би е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци през зимата на 1943 г. героизъм; то е по-скоро престъпление на онези, които ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел планирано и осъществено мероприятие. Същият модел верноподанни партийни чиновници в години на уж "народна власт" демонстрираха същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-велик от своите светци. Трудно е все пак не да умреш, а да живееш за идеята: да продължиш, пренасяйки от минало в днешно и бъдеще посланията на Българската духовност и стил в съвременната европейска цивилизация.

  Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски нима е редно да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за по-обикновени на вид, ала по-близки до мнозинството не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Ала тях кой ги знае! Масовият българин си пада по шарениите, по патакламите, гръмката фраза, трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава до безкрай. Искам, хвърля ли око към вчера, да видя перспективата в стореното от поколения българи преди мен, не купища развалини, над които нови турски минарета и олтари се въздигат, а някой накуп всичко преди себе си гръмогласно отрича. Историята е река, всички сме тук кръвно свързани в едно – българи-юнаци и жалки, малодушни предатели; мъченици на вярата и духовни уроди. Немалка храброст е сами себе си да приемем каквито сме си, а не,
както ни подсказват, да се правим на велики. Ако България все още може да е онази "държава на духа", за която чужбината нехае, нямам основание да се срамувам за провали и грешки, каквито е допускала всяка нация, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество. Не желая да ме изкарват нито по-възвишен, нито по-неугледен, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не да се съзерцавам и величая. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 uni 2019

Илюстрации:
- Младият аристократ Фердинанд Кобургготски, 1861-1948 г. (горе);
- Циганинът Цар Киро* от Катуница на любимия трон, 2014 г. (долу).

–––
* Вж. https://offnews.bg/razsledvane/koj-koj-e-v-teftercheto-na-tcar-kiro-290702.html  типичният бизнесмен в период на лъжедемокрация, когато нацията я разграждат по план. Бел.м., tisss.

вторник, 25 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (9.)

      Богат е, казва, пък го не пита
      колко е души изгорил живи,
      сироти колко той е ограбил
      и пред олтарят бога измамил
      с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
      И на обществен тоя мъчител
      и поп, и черква с вяра слугуват...*

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (9.)

     Продължение
   25.08.1997.

  Из Евангелие от Матея. Непротивенето на Злото според внушение на Иисус е в действителност фина психологическа атака, чиято цел е:
    - първо – да отнеме инициативата от извършителя на зло;
    - второ – налагане на Добро чрез кротост и смирение. Така мидата превръща в бисер песъчинката, която й причинява страдание, т.е.
    - трето – от делата на Злото (не чрез противостоене) се ползва вече вложената енергия, която се преобразува в качествено противоположно, като резултат.
  Операция, която следва идея носителят на Зло да се окаже впримчен от своята Злост, а страдащият се извисява в духовността като движеща, творческа сила.

  Дали то не е предистория на диалектическото единство на противоречията, на схващането за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, между покой и действие, между хармония и идея?

  Размишлявайки, стигаме до двете начала в човешката ни природа:
    - мъжкото начало, което е активно, агресивно, оплодяващо; и
    - женското начало, привидно пасивно, отстъпчиво и раждащо.

  И по-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света ни в блато. Фактически Злото – в контекста на християнската философия, е импулс за творческа мисия. Взривяването на българската държавност отвътре, като Зло, е типичен повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нацията. Покрай разбойническото разграбване на съграденото от цял народ "хубавите хора" чрез лукановци, иван-костовци, илия-павловци и прочие постигнаха нещо, немислимо доскоро – обеднелият и наплашен народ в нещастието си започва да се осъзнава около духовните начала на Българщината. Мародерите – като търтеите в пчелните семейства, веднъж извършили своето (нравствена разруха, разпродаване не само на България, но и на младото поколение български граждани), вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани от набиращия постепенно инерция процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията.


  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом"... Извадена от контекста в гл. 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си – образец, пример за една от манипулациите на атеистичната агитация срещу изводите в Свещената книга. Библията е летопис на зараждащото се съзнание у мислещия, чието развитие не приключва с финала на Евангелието и Деяния апостолови, а носи проекция за по-нататъшно творчество. Според логиката на Иисус, остави циреят да набере, и той сам ще се пукне; лошата идея сама ще се обори. Има го това мнение и у Маркс, той казва: остави една идея да се осъществи докрай, и тя сама ще се опровергае. Но обобщавайки, Карл Маркс преобръща християнската теза, според която Доброто е по-силно. За Маркс Добро и Зло са равностойни антагонисти.

   26.08.1997.

  Днес е годишнина от смъртта на дядо ми Борис. В моите представи той е Йоан Предтеча с грубата нежност и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой си начин и убеждения храм с правилата на нравствеността, където Достойнство и Чест царуват.

  Този мой предтеча ми е един от събеседниците, когато съм притеснен. Не съм го запомнил да пали свещ, чело пред иконите да бие; лъх на орна земя и звън не на черковни камбани, а простичка песен на чучулига, стипчив мирис на пот и конски тор, аромат на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лаят на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя живот ми е наследство и сила от този много скъп на сърцето ми труженик. И почти библейския завет от него. Този гневен и нежен, и неспокоен работник във всичките си грехове – а без съмнение е бил доста грешен, успял да отгледа и възпита четири щерки и син чрез труд, труд и труд. Богатството му не е пай от разбойнически грабеж; животът му ми внушава, че честно придобитото съхранено имане е основа на националното ни самочувствие.
  Ако българинът днес е толкова унижен пред чужденци натрапници, то е защото марксизмът и болшевизмът, като идеология, на практика ни превърнаха в нация от ратаи. Първата грижа на новите властници след Девети (ІХ.1944.) бе да унищожат първо интелигенцията, обвинявайки я в предателство, да съсипят българина като стопанин, обвинявайки го в егоизъм, независимо че този човек сбирал имота си с предприемчивост и със собствения труд и труда на цялата си челяд. 

  Родени след войната, учеха ни да уважаваме държавата за сметка на рода и себе си, бедността да приемаме за качество, а самоотрицанието да ни главозамайва. Е, може ли държавата да бъде своя за наемници, ратаи, бедняци! Селяните масово крадяха от своето, от т.нар. кооперативна, обща собственост, работеха калпаво или – насила от рода, от имота, от корена си отскубнати, търчаха към големите обекти на Републиката, пилееха се по градовете, както днес, в епоха на лъже-демокрация най-предприемчивите млади българи се пилеят по чужбина и създават бъдещите поколение отродници с несвойствени за рода и нацията ни имена и манталитет.
  
  Моите връстници от село притичват по празник да поработват върху върнатите им наследствени нивици и бащин имот, завистливо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Осъдени са да си умрат с ратайското съзнание, подигайки се на пръсти, изпъвайки врат иззад дебелите зидове на благоденстваща Европа. Да потрошиш някакви си сто-сто и петдесет хиляди лева** в супер-луксозно място, създадено за богатите тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на скъп ненужно мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми – това е днес, общо взето, като че жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен (син на гробар), мой познат от гребците около някогашната Гребна база, върнал се след двайсет години скитане по света, иде си от далечна Канада с джип, както казва – за 50 хиляди долара, и на втората седмица – ни джип, ни дявол, откраднали му джипа Гранд Чероки, постигнат със зор и лишения в чуждата земя само за да се изфука, че не е старият бедняк завалия, ами вече станал тузар. И сега в кафенето пред мен се радва като малко хлапе, че баща му гробарят, умирайки, все пак му оставил мижава панелна боксониерка в съседния жилищен район Тракия, глава и гъз да подслони, че всичкия си гурбетчийски кяр за американския джип ги похарчил, а не смее да се оплаче в полицията, че полицията ни днес въобще не се знае кого всъщност пази – крадците или ограбения, па и пропуснал джипа да застрахова.

  Нещо болнаво, нещо сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския си нрав, да се правим на важни, когато никой не се съобразява с нас, нещо като при "рожбите на Александър Велики" зад дувара на югозападната ни държавна граница, да се изпедепцаме с чужда външност и чуждоезични, не български имена. И ми идва на ум написаното от Данко – Йордан Кръчмаров (1948-1986) от село Гурково край Балчик, приятел и блестящ поет:

           На масата – гръбнак от риба.
           Вода и хляб. И сол.
           Щурецът тихичко засвирва
           с цигулката под селския ми трон.
           Разчупвам хляба... Тихо шепна
           молитвата на моя род –
           за здраве, дъжд, за есен светла,
           за честен хляб. И за живот.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 25 uni 2019

Илюстрации:
- Заможното семейство Баневи с кичозния им стил на живот*** (горе);
- Ап. Петър, когото Иисус сложи за крайъгълен камък на вярата (долу). 
___
* От стих. "Борба" на Христо Ботев (дошъл с името си, роден по стар стил на 25.XII.1847-1876).

** По тогавашния курс на лева. 
*** Вж. https://clubz.bg/75014-pomryknaliqt_blqsyk_na_banevi_skromno_pripomnqne_koi_sa_te Бел.м., tisss. 

понеделник, 24 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

   
Продължение

   17.08.1997.

  Мария, с която бях между 1988 и 1991 г., казват ми заговорнически, си имала нов приятел, пети или шести по ред. Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си се захванал да тъчеш платно с жена, осъдена да тича подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)! Тази нейна амбиция не й дава спокойствие. Наказанието си е у нея; подтиква я да се мята като плувец в паника, че морето ще го погълне и какво друго му остава, освен да гребе от живота, докато все още може да се задържи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че не е открила Принца от мечтите си, кой знае – чака да й се появи в небесни одежди, а пък той да е някой съвсем земен Адам с умирисани маратонки и кофти подстриган. Всеки случай, при цялата им привидна податливост жените са и по-романтични, и по-целеустремени, когато следват идеала си. Поне осем от десетина Евини щерки, щастливо задомени, кътат образа на непохватен, но и неповторим именно затова Ромео. О, как измамно е това великодушие към занемарилите се и саможиви от преживяното заедно техни законни половинки!

  Ама па какви ли ги върши уседналият съпруг! След обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от плодовития хасковски поет Иван Николов)* посяга с мазни устни към законната си половинка, която изпълнява ритуала на прелъстената – Празник на милата домашна посредственост, фалш, понакъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалната рутина в нещо страстно пожелано. При повечето от случаите бракът е вид доброволна принуда. Доброволна – видимо, ала принуда всъщност. Голямата тръпка, екстазът, блаженството, че си жив, тях удобствата и уютът ги съсипват. Така си провалих връзката с една Мария и нямам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи слънца момичетата си търсят стопанин, а не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюрата с някой свободно реещ се романтичен хищник! Ясно е какво мисли Бог по този въпрос, но колкото и грешно да изглежда, мисля си, госпожа Природата мъдро е подредила нещата. От тримата мускетари на Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос – безинтересен, а Арамис ме изкушава като версия на типичния мъжки нрав. Атос е първообраз на самохвалковците, хората на показния живот; Портос – баща на еснафи, филистери, бюргери; Арамис е принц на авантюрата и дискретността; около него винаги нещо се случва, загадъчен и неясен е като извънбрачната връзка на уважавана личност.

  По-силно увличат стаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното, на усет за отсрещния. Движещи механизми на човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо яко ми се навира в очи, питам се: "А какво ли не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?"

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна изнервена реч възприемам като насъскани насрещу мен песове: със зъби и нокти, с ръмжене и вой заповядват, отнемат ми естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на прелестна особа – Романтиката, и неколцина посредствени бащи – Надменност, Всезнайство, Самовлюбеност, Самонадеяност.  

  Един съсед – 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждаваше тези дни в Господ и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: щерка му боледува от нещо, с което медицината не знае как да се справи; но фактът, че толкова упорито човекът отрича едно, пък защитава друго, и особено – прекаленият му патос, увереността, че е прав, именно защото лично вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър, кротък човек, виждам – сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та се питам, Бедата ли е единственият път към Бога, към световното ядро от информация какви сме и накъде вървим?  

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирението като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с бога. Подозирам, че този бог по различни начини се проявява в постъпките на различните хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (баба ми) и у баща ми Кирил – като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам – е състояние на духа, когато духът ти е в съзвучие с океана от добро, в който несъзвучният ни материален свят се боричка, лута и крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е като планински извор бистър. След седмица е годишнина от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двадесет и пет години образът му е в паноптикума на моите си лични фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимката. Не баба ми Невена, а той е показвал повече грижа към мен може би понеже съм му първият внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я покачва на главата си, оставя й се да го разиграва като разглезено тригодишно хлапенце. 

  Любовта на дядо ми Борис Дявола беше мечешка – учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, за да го харесвам. Затова съм привързан към него, все едно ми е заръчвал: когато обичаш, бъди себе си, не някой друг! Досега не проумявам мъже, които се разтапят от умиление пред любимата жена. И галенето, и прегръдките са съкровено нещо – вършат се скрито и насаме с момичето. Любовта е тайнство, дискретност, и в никакъв случай не е показност и фасони. На женчовци, които кълнат или страдат за любов по площадите, не им хващам вяра.

   *  *  *
  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата партийна власт и администрация да им смени арабските имена с български. Дотук харно, ще речеш, жест на модерен политик. Но защо досега не съм чул турски големец да се извини за онзи ислямски геноцид спрямо моите предци в продължение не на година или десетилетие, ами на почти половин хилядолетие, 485 години! Извиненията си Президентът на Република България защо не ги поднесе на Българска земя? България, не Турция, е родина на униженото мюсюлманско население. Така нашият романтичен адвокат фактически узакони претенциите на политиците в Република Турция и занапред да проявяват грижовност към част от българските граждани. Извиненията, и от мое име, на Пешо Петолевката** не са ли предателство към каузата България! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в мерака си да замяза и той на аристократ, пилее вересии, та свят да ти се завие! Само че човекът трупа дивиденти за сметка на нас.  

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии – обръгнали, бойки момци, научили се своето да отстояват с достойнството на сами на себе си господари, майтап си бият с някой манго-завалия, платил пребогато за курс от километър-два – "Не си вижда голия задник, седнал да ми се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 uni 2019

Илюстрации:
- Документирано едно предателство (горе);
- Президент на Република България (долу).
–––
*Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82). По името на този слаб поет, но пък отличен преводач (1937-1991), пловдивско издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална литература.
** Прякор на адвоката по бракоразводни дела, една от най-заможните персони не само в моя роден Пловдив, но и сред босовете на днешна България, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html  Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...