Не плачи, майко, не
тъжи, че станах ази хайдутин...
1847-1876
И мъже в хладни механи...
силно да любят и да (се) мразят...
Парламентарен живот. Тема: "Има ли живот в парламента" ДВАМА ОТ ВИДА ПЕНДЖУЕК*
1. – Много си ни е харно заедно двамката!
2. – Ей, тарикат, теб не ща да те познавам!
Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.
И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.
И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
и вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.**
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 3 mar. 2011 – edited by 5 mar. 2019
–––
* Пенджу-ек (от игра на табла: 5+1, в разг. реч се отнася за нисичък на ръст мъж. ** Сатирата "Патриот" е отпечатана за пръв път във вестник "Будилник" (1873 г.), по-късно – в сборника
"Песни и стихотворения". Бел.м., tisss.
Някъде далече в
неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален
клон на Галактиката се намира дребно, с нищо незабележително жълто слънце.
Около това слънце, на разстояние
приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля съвсем незначителна малка синьозелена планета, чиито обитатели – произлезли от маймуната форми на
живот, са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници
за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има, или по-точно, имаше
един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от
живота си се усещаха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този
проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни зелени късчета
хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези зелени късчета
хартия съвсем не бяха нещастни.
И така, проблемът си оставаше нерешен – мнозина се чувстваха кофти, а повечето от тях – даже отвратително, включително и
онези с електронните часовници...*
ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ (1.) 1. Георги Коритаров (1959)
Докато учи в Софийския университет вече е сътрудник на Държавна сигурност. Твърди, че с шантаж го принудили да работи за тайните служби, когато открили, че ползва фалшив документ, за да се отърве от военна служба. Бивш агент на Шесто управление на Държавна сигурност (политическата тайна полиция на Т. Живков) в течение на десет години с псевдонима Алберт. Ползва руски, китайски, албански, сръбски, хърватски, полски, английски. След славния за него Десети ноември и от създаването на вестник "Демокрация" до днес служи на истината и демокрацията. Журналистиката му е вдъхновение в живота.
2. Данаил Кирилов (1970)
По мощни
вътрешни убеждения през 1997 г. става член на БСП, така че вече при управлението на НДСВ е
назначен за шеф в кабинета на вицепремиера Костадин Паскалев от БСП и от 2003 до 2009
г. е общински съветник в София, като член на БСП. Уви, след парламентарните избори пак по изключително дълбоки вътрешни убеждения става член на ГЕРБ и тутакси се
оказва областен управител на София. Обаятелен оратор, депутат в XLIII и XLIV Народно събрание, г-н Данаил Кирилов, като председател на Комисията по
правни въпроси в Народното събрание, е ярък борец за европейски духовни ценности.
3. Валери Симеонов (1955)
Биг-предприемач, политик, мажоритарен собственик на ТВ СКАТ, съпредседател на полит. коалиция Обединени патриоти, бивш вицепремиер по икономическата и демографската
политика в третото правителство на ГЕРБ, лидер на КТ Подкрепа, съосновател на СДС
– Бургас. Не е дип ясно кога Валери си сменя фамилното име Балевски, най-вероятно това се е случило подир славния Десети ноември. Бащата полковникът Симеон Балевски (1929) приключва с армията като зам.-командир по политическата
част на полка в Попово. През 2011 г. на местните избори в същото това Попово полковникът е
в листата на БКП (Партия на българските комунисти), като в бургаския вестник
"Десант", собственост на сина Валери, публикува редица жарки
материали, в които демонстрира мощните си комунистически убеждения.
4. Волен Сидеров (1956)
Политик, журналист, лидер на ПП Атака. Народен представител от 11 юли 2005 г. Като депутат, осъден за хулиганство по пет дела. Не ходил войник, че бил кофти със зрението. При аномалия над 10 диоптъра на двете очи, донаборната комисия отбелязва "негоден за казарма, но годен за прехраната", което ще да значи: вижда до пет метра, колкото да се ориентира де й храната. Мистерия е как само няколко години след като отървал редовна военна служба в Българската армия, се оказва професионален фотограф, когато с този род ужасно тежко късогледство реално би трябвало да е сляп като кърт. През 1989 г. става член на Комитет 273 и Екогласност, участва и в Независимото дружество за защита правата на човека. По-късно вече е член на СДС. В зората на 1990-те е гл. редактор на вестник "Демокрация". После зарязва СДС и вестника им, за да го назначат на длъжността зам.-главен редактор във вестник "Монитор". Пак по онова време, говорят, е бил и пресаташе на свързаната с Мултигруп и Газпром компания Овергаз. Приет за студент през учебната
2002-2003., приключва годината с две, шестици и четворка. Някой си професор
Тотев е шокиран от познанията му в сферата на Бог и Светото писание, и
окриленият Сидеров записва четиригодишно обучение, но уви, след Армията,
парясал и Теологията, само за да се посвети на Политиката с голямото П.
2003 г. се кандидатира за кмет на
София.
2005 г. опитва да регистрира партия с име от предаването по тв СКАТ.
2006 г. е кандидат-президент! Емен-емен, ще стъпи на политическия
Еверест.
2011 г. На 27 май официално в Народното събрание партията му е обявена
от всички останали партии "опасна за управлението на страната".
2013 г. На митинга за Трети март обявява: "Ето, аз съм пред вас – онзи същият, върху когото продажни медии сипеха хули и ме изобразяваха с
пречупен кръст на ръкава, а аз винаги съм носел само православния кръст на
своята шия! Той е моят медальон и не съм носил нещо друго!"
За геройствата и склонността му да
се изживява ту като Левски, ту като Ботев, за циркаджилъците: кавги, побоища,
обиколки из нощна София с ячки съмишленици, за крясъците и подвикванията "Бойко-о-о,
курво!" и прегръдките със същия този ненавистен Бойко, за сцените в
парламента, в самолета, в ресторанта, с господин посланика на САЩ или с младите българи в
сградата на ВИТИЗ или по улиците на столицата, тук изобщо не става дума.
5. Антон Тодоров (1966)
След документално доказани разкрития
за знакови след славната 1989 г. образи на доносници на Шесто управление на
Държавна сигурност, като "затворника № 1" Янко Янков, или политици,
като г-жа Меглена Кунева, Иван Костов, Иво Прокопиев, Татяна Дончева, Росен
Плевнелиев, Цветан Цветанов, Бойко Борисов, най-вероятно преживял своя вътрешен
душевен катарзис, се оказа неочаквано любим депутат на водещия тандем в ГЕРБ –
Вържи попа, да ти е мирно селото, нали! При медиците е познат и този феномен:
заболяват от болестта, която решили да лекуват. Впрочем, безпощадната римска
сентенция гласи: "За мъртвец – или добро, или нищо!"
6. Тома Биков (1980)
Завършил е актьорство, но е и
магистър по политология. 2002-2005 г. – актьор в Старозагорския театър.
2006-2010 г. – автор на полит. коментари. 2008 г. – редактор в сутрешния блок
на БНТ, после – тв-водещ. През 2009 г. става известен с книгата си "Досието на
Доган“, 2014 г. – с книгата "Другата история на България – 157 модерни
апокрифа“, 2019 г. – с книгата "Политически кризи и служебни
правителства“. 2010-2012 г. е гл. редактор на сайта glasove.com.
От 2012 г. се посвещава на политическото поприще – съучредител и ярък член на Управата на ДБГ (Движение България на гражданите) на
Меглена Кунева – снаха на някогашния министър и секретар на ЦК на БКП др.Иван
Пръмов. След неуспеха на ДБГ през 2013 г. участва в учредяването на
Реформаторския блок. След изборите за евро-парламент през 2014 г. самоотвержено
напуска дясно-центристката коалиция, но пък е в управата на Институт за
дясна политика. След предсрочните избори за парламент през 2014 г. се обявява
за коалиция между Реформаторския блок и ГЕРБ. Във второто правителство на ГЕРБ
е съветник в МС към екипа на зам министър-председателя по коалиционна политика
и държавна администрация и министър на МВР Румяна Бъчварова, където отговоря за
коалиционната политика на ГЕРБ. След предсрочните парламентарни избори през
2017 г. е депутат на ГЕРБ в XLIV Народно събрание.
И така, от цвят на цвят като пеперуда лекокрила, най-сетне се оказва сред жарките оратори в нашето Народно събрание, наред с обаятелните Спас Гърневски,
Данаил Кирилов и Антон Тодоров, в плен на най-новата си любов партията ГЕРБ.
От хард-седесар костовист се озовава в управата на ДБГ на Меглена Кунева.
От онзи период в превъзходната му животопис е откровението му: "Борисов
няма изход – или още един мандат премиер, или да бъде силно разследван. Има
шанс да е първият премиер, който ще лежи в затвора. По честен път няма начин ГЕРБ
да спечелят втори мандат. Ако това стане, изборът ще е с фалшификация, а това ще
доведе до същинска революция..." И втора запомняща се риторична изява...
През май 2013 г. като водач от листата на ДБГ
в Бургас: "Ако бъда избран за депутат, ще бъда един от хората, които ще
инициират проверка в парламента върху цялостната дейност на Цветанов като
вътрешен министър. Няма да спра, докато не видя този човек осъден за всички престъпления,
които е извършил през последните четири години. Случаите са стотици. Веднъж
завинаги да покажем, че след всяка злоупотреба с власт ще има
справедливост…"
Трети фрагмент из огненото му творчество, с който може би ще остане в аналите на Родната история: "Борисов не е диктатор. Той
е карикатура на диктатор. Второто не е по-малко вредно. Този човек дотолкова си
е повярвал, че е забравил кой е и откъде идва. По-лошото е, че почваме да
забравяме. Ще направя каквото зависи от мен Борисов да не е никога повече в
креслото на министър-председател".
Биографията на артиста-политолог Тома Биков е образец, по който съвременен Алеко Константинов може да напише чудесна книга със заглавие
"Пътеводител на политическия стопаджия".
Университетски
преподавател, понастоящем, доколкото знам, декан, т.е. оглавява Филологическия
факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", в
четвъртомартенския брой на местния вестник "Марица" – вероятно
най-многотиражния вестник на Южна България, преди години се изцепи с
драматичния въпрос Какъв ни e на нас 3 март? под пилатовската рубрика на
уважаемата редакция "Европа ли?" Та взех, че се усетих лично
засегнат, понеже и въпросът, и рубриката отправят всинца ни, българи по род,
вяра, език, пристрастни към отечеството ни България, към внушение в познат до
болка байганьовски стил. Накъсо, да върви на майната Трети март, пък и
"Европата" – знае Бай ни Ганьо онази Европа на дипломатите, дето се
не съобразявала с нашите мераци и с онзи романтически запев от трагичната ни
хилядолетна история! Това е внушението.
Е да, какъв ви е на вас Трети март, дами и господа?
Явно, никакъв не ви е. Но за мен точно този ден е знак за горчивата истина, че
Отечеството ми бе орязано, ограбено, мечтата на предците ми поломена не без
участието и на прохождащи във великата световна дипломация доморасли нашенци
политици, Трети март ми е особено скъп именно зарад блюдолизничество и
предателства пред портите на Изтока или на Запада, или заради метани към
Отвъдокеанския учтив и любезен Биг Брадър, все тази!
Войните, които обикновеният Български войник и
семейството, и родът му, лейди и джентълмени новопокръстени пресни европейци,
изнесоха на плещите си, независимо какво проектирали сегашните наши управници и
сегашните ни приятели и душмани, са осветени от жертвите и ентусиазма, белязан
с датата 3 март 1878 година, съхранен за историята в паметта ни Българска.
Не ми се спори с уважаемия г-н преподавател от
местния университет, с автора на въпросната реплика от най-тиражен за Южна
България вестник; да си отстоява каквато ще философия или теза! – но настоявам
да се има предвид и по-уравновесеното мнение, че Трети март очертава, т.е.
оказва се санкция в най-висок дипломатически стил колко многобройни, макар и
насила разделени в пет или шест балкански държави, сме ние, българите. Такова
признание, хем документирано от Западната дипломация, наред с дипломатите на
Отоманската империя и Русия, това не забелязваме ли?!
БЕЛЕЖКА:
Текста писах с яд на 15 март 2005 г. Манипулациите
върху съзнанието ни на българи и днес се вършат чрез сламени кукли и персони с
пъстри пера, които по-далеч от носа си, от личната си изгода не виждат и мазно
лъщят със склонността си с повод, често и без повод да унижават българина, че е
недорасъл да осъзнае що за нищожества сме. Та върху поразчистеното от уж
национални медии, се появява кресливата сган от грандоманстващи патриотари,
самозабравили се от алчност и лицемерие политици, мазните сериали за великолепието
на Османската империя и за бит, отпреди век – век и половина отхвърлен по
Земите на българите, гавра с националните ни личности или национални събития в
стила на фондациите "Америка за България" и "Отворено
общество", появяват се историците, като Мартина Балева**,
Емил Джасим*** и
прочие обилно препоръчвани по медиите ни отродници с престижни научни титли и
високи отличия.
Любознателност и ровичкане в опит да бъдат
преразтълкувани основни събития от Българската ни трагична история чрез т.нар.
нов прочит, са ми симпатични с немощта да отрекат приноса на Русия – само че не
Русия на имперските служби, всеки случай, а Русия на обикновения човек, събрат
по вяра и борбен дух, защо не и по език (руският писмен език е заченат от
български монаси и книги).
Честит да ни е Националният празник Трети март на
всички българи по нрав и бит! Където ми е сърцето, там е България, независимо
от злост и помия към българина. Въпреки ловките манипулации, в сърцето ми, е и
обикновеният руски войник, пожертвал здравето, живота си, за да имаме днес
България, от която някой се пробва да ни отстрани и прогони.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 3 mar. 2011 – edited by 2 mar. 2019
Илюстрации: - хлапе в българска национална носия пред знамето (горе); - авторът на статия за Трети март доц. Живко Иванов (долу).
Не знам защо, но силно искам с накити да те обсипя, червена рокля от коприна и седем фусти от атлаз... аз, дето обожавам риска, с риск да станеш ненаситна, да ме забравиш, да се скриеш, че силно пожелах те аз.
Не знам каква е таз магия, край теб умирам, ще загина, направо казано, край тебе от страст изгарям покрусен; аз – дето мога да се бия, край тебе на парцали мигам, дори когато ме обиждаш – ти, изкушила даже мен.
Дванайсет ангели небесни и всички щури по земята пияници и главорези наравно със Светия Дух – със мене хич не им е лесно, че никога си нямам мяра, ала при мен щом тихо влезеш, превръщам се на Мечо Пух.
Върви на майната си! Тичай! Събличай се и просто лягай със всеки, който пожела те, че вече писна ми от теб! Как яд ме е, че те обичам и всичко твое ме засяга – целувки, свалки, маски, ласки и всичката суетна дреб!
Ще те зарежа. Ще се махна. И ще усетиш тази драма – щом всичко му е позволено, човек престава да мечтай; животът е една измама, а ти – измама най-голяма и ад е любовта, че нямам със тебе сигурност докрай.
Като са си бъбрели, за да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя отронвали някога ехидничко, но и с пламъче затаена дяволитост в усмивка, фразичката "Господинкините синове". Най-често съм чувал тъй да се изразява родопчанката от Устово чинка ми Кети (Катерина) – жената на чичо Насо, която хем бе гардеробиерка, хем цигари продаваше в преддверието на пловдивския ресторант "Република" (бивш "Молле"), онзи с големите огледала по стените, любимо място за местната пловдивската бохема от епохата на Царство България.
И длъжността й да подрежда по закачалки балтоните, кожусите, палтата на изискано облечени мъже и жени, а и да продава цигари във ветровития безистен с циментов под, посрещайки и изпращайки разните им компании винаги с добра дума и любезна усмивка, Кети – съпругата на Насо Гащара, изпълняваше по време на соца поне двайсетина години.
Прескачах чат-пат да си купя цигари от нея и да си побъбрим, докато бях част от редакцията на местния младежки седмичник "Комсомолска искра", особено когато ме е налягал глад да чуя глас на човек с проницателен ум, добронамерен, видимо благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина. "Виждам те, и ти си Бояджицка семка – казвала ми е, – падаш си по хубави момичета, нали!" Други нейни фразички са ми откривали какво всъщност мислят за мен родителите ми, които все намираха за какво да ме нахокат: "Да знаеш, Надка много се гордее с теб" или "Питам баща ти: А бе, Кинчо, що на Ели помагаш, а към сина не си така? – А баща ти: Какво да го правя, като е навирил глава, как пък ни веднъж не дойде да помоли: Имам нужда от това и това!"
Доста семейни и родови тайни, доста подробности край Господинкините петима сина отнесе чинка Кети със смъртта си. Съпругата на Бате Митко – Фани (Фанка) – родом от Хасково, която яко се големеела пред етървите и пред по-малките братя на Димитър, у дома не съм усетил да я долюбват. Ето лакърдия, излязла из устата й на типичен грандоман с интелектуален недоимък, която лакърдия я представя може би най-красиво: "Аз съм като олиото над водата – фукала се Фанка, – винаги ще съм по-горе от вас".
Най-големият – Димитър, Бате Митко, както го наричаха родителите ми, в съзнанието ми е образ на мечтател и романтик, наша родна, Българска версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок, строен, с бяло лице, особено се гордееше с мотоциклета си, 500-кубиково немско енесю (NSU) от 1934 г., триколесно возило, оказало се в Пловдив кой знае как от далечна Англия, нещо престижно за мъжа в онeзи усилни бедняшки времена. Едрогърдата, хубавица в младостта си Фанка, предполагам, бързо ще да се наситила на донкихотовщините, на великите му проекти и начинания, които неизменно завършвали плачевно, си отмъщава, хленчейки пред чуждите мъже, за да я ухажват. Купил кино-машина на кредит и сетне обикалял из селата около Пловдив, организира кино-прожекции. Известно време прилично печелел, ала намерили се завистници. Три пъти му палят кино-машината, три пъти едва я отървава от огъня, докато съвсем се отчаял и зарязал този бизнес около трийсет и петата си година – малко подир Девети септември 1944 г. Две-три години по-късно отвори своя мизерна работилничка за ремонт на ел.домакински уреди – котлончета, лампиони, вентилатори, грамофони и пр. на пъпа на Пловдив, първо на ъгъла срещу Централната градска поща, по-късно, след 1959 г. – срещу бившата баня "Цар Симеон", която баня бе на мястото на днешната спирка срещу хотел "Тримонциум". Барачката му бе залепена за ствола на грамаден бряст, десетина метра вляво от ъгъла на булевард "Цар Борис Обединител" и улица "Капитан Райчо".
Бате Митко и Мичона. Пловдив, 1940 г.
Обитаваше под наем с жена си и двете щерки Мария и Диана двустайно жилище на третия етаж на улица Хъшовска 10 – помежду булевард Шести септември и река Марица. Бил съм може би в пети или шести клас, когато по стълбището към третия етаж от бъкано с антики жилище изведоха най-голямата от братовчедките откъм харманлийския род Бояджиеви – Мария (Мичона), накипрена като супер-луксозна булка, най-долу, пред вратата на Хъшовска, за да ги снимат с младоженика Митко от Пазарджишкото село Лесичово – трътляв дебеланко с румени бузки и физиономия на паднал от Марс. Подгънал крак под задника, докато онези се снимаха за историята, свил се одве на същото онова стълбище, надрасках върху къс амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния жених. И това нещо от няколко строфи чете на всеослушание чинка ми Фанка, първом – на тротоара пред къщата, после – на пищното празненство с апване-пийване и тържествена гюрултия докато притеснен, моя милост самозваният поет се бях смесил с децата на сватбарите и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал.
По-късно чичо Митко и Фана отидоха да живеят в приземното жилище на булевард "Христо Ботев" 50 срещу тукашната Военна болница, естествено пак под наем, в съседство с други наематели – семейството на някакъв си боксьор тежка категория. И там, защитавайки оплакващата се яко несретна Фани, боксьорът с юмруци млател чичо ми, та когато Бате Митко, едва 54-годишен, издъхна в клиниката срещу пловдивската Централна жп-гара от тумор в мозъка, спомням си как, изливайки капки ракия на масата вкъщи, татко само това рече и млъкна: "Съсипа му живота на бате тая жена". Всъщност, мисля си, Бате Митко се поболя от притеснението, че военен камион му беше помлял паркираното пред прозорците им лъскаво енесю. Не успя милият да преглътне загубата на последното ценно, останало му в неговия бедняшки живот, с което като типичен романтик обичаше да се гордее. Не побоищата, не горделивостта и хленчовете на претенциозната съпруга, а съсипаната илюзия за успешен живот в моя роден Пловдив не надживя първият дотъркалял се като грахово зърно от Харманлийския ми род сред синовете на Господинка и бирника Георги Бояджиев.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 18 maj 2008 – edited by 28 fev. 2019
Илюстрации:
- 1961 г. Първият и последният от братята Бояджиеви (горе);
- Хотел "Молле" (1911-1944) – емблема на местния елит (долу).*
.jpg)