На
53 години, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред.
Прекалено самочувствие, да не кажа, грандомания, виждам в т.нар.
"интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш Неговите
функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на
легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното
мислене.
Като
студент, някъде около 1970 година, с велико търпение пребродих затлачената от
обстоятелственост и немска сухотия книга на Томас Ман "Д-р Фаустус".
Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р
Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тази книга
си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие
камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към
конкретния случай, конкретния човек. Ей от тази дивна суетност тръгват
величествените експерименти с човечеството.
Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и
кротост, напомня запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите...
Тази картина ми е от Добруджа, село Тригорци на двайсет километра от Балчик.
Там се губех, когато баща ми беше жив тук, в Пловдив. Ех, как ми липсва
кротката му Исусова усмивка, изобщо подредеността, здравината на онзи живот,
където анонимният простосърдечен мебелист-дърводелец ми бе ориентир, основа за
преценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето. Философите, които
ми занимават ума напоследък (Жан-Жак Русо, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше,
Маркс, Сартр, Витгенщайн), са все тясно обвързани с пасмината на заможните и
знатните, повиваните в копринени пелени, хранени с прибори от злато. Какво общо
имам с тях!
Фридрих Ницше (1844-1900)
Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието
бедняк естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на
чудак, на луд, на нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик точно в
неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в
естествения ход на живота.
Доста посредственост е нужна, че да се разхождаш из обществото като
паметник на самия себе си. Човеколюбивото като стил е уравновесено, не
угоднически наклонено към нашия интерес или особено – към интереса на
властващата каста.
Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да
напуснем собствения личен ритъм на живот и възгледи; претенциите им основно са
срещу правото ни на избор. В този смисъл вдъхновителите са главни надзиратели
над свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.
Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна
енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка комедия са били и
пак ще се режисират от Злото (Ленин, Сталин, Дуче, Хитлер), ала то е само
докато се активира положителна духовна енергия, обновявайки представата ни за
самите начала на живота.
Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди,
гръмки обвинения, назидателност, опиянение от режещия тенекиен глас на вожда
или лицемерното му мяукане. И всичко това да не си помислите, че убеждава! Това
е предизвикателност, която вместо да решава спорове, разпалва спорове, вместо
да лекува, отваря нови рани, раздухва пожари и кръвопролитни граждански войни.
Трудно ли е да се разбере: за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да
обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...
Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни
на проверка", 1958 г.); и не ме интересува каква тъпа идея е преследвал
авторът на тези стихове, откривам рядка житейска мъдрост – най-строго съди не
кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е за приобщаването
на блудния, то е мълчаливо, укорно, грижовно. Та питам, колцина сред майсторите
на жежки гневни речи умеят да се видят отстрани и откъм низините, да успокоят
разбеснялото се отблъскващо, а не приобщаващо отрицание. И вместо да помогнат –
пречат, задръстват с пози пътеките към покаяние.
Боже мой, защо така яко напират да назидават?! Толкова ли е трудно да
изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, до стената, ако
наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен съдник?
Но не! Въсят чело. Надпреварват си се да се мразят. Тровят се взаимно.
Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Кървава пяна извира от устата им. И от
цялото театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са. Християни ли!
Никакви християни не са те.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 30 jan. 2019
Илюстрацията долу:
- Луций Аней Сенека (3-65), автор на сентенцията най-горе.
Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.*
ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (4)
XI-XII.1999.
Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка... тя свистеше във въздуха – белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу – налагаше ме с дръжката, но от дръжката по-малко боли. Пълзях по колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият; от зор се наврях в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те – и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там, не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил... да съм бил не повече от деветгодишен.
На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремава камионетка шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде отвън, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни, варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, казаха да прекрача в голямо фаянсово корито и четири сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели из триетажната сграда като арестант, сега си го мисля. Не е логично, но е така: минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.
Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, бе бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху квадратчета от картон, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия – биеше си шегички с всичката ни несрета, а когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му ставаше напрегнато, шегите изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, можете да ме ползвате за сито".
Четвъртият бе Яшара – църен манго, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та и не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или когато се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корем, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.
Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи – не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни утрини горе, върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе; от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем, докато, я виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.
1956. Пловдив. Хлапетата на улица Ниш.**
Няколко пъти майка и татко идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми приятелите. Бате Наско невсякога беше на кеф да играем шах, а с дядо Гьорги говоренето ни беше да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са учителите или лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не си спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.
Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето чистеше стаята, тичешком излезе. Върна се с дежурния лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата – шепнешком нещо си казаха, па си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параван между нас и леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни махаше за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Махнаха паравана, рекоха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме след около час, вътре светеше от чистота, вонеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто новичко одеяло.
Другаде по-подробно ще разкажа за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режеха труповете. От онази махала бях, около болницата; много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла и нищо особено не бяха видели любопитните ни трескави от страх очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се будели премръзнали и голи сред циментовите корита на моргата и с картонче, прилежно завързано за палеца на десния крак.
Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; обръщаше се усмихната към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Не е ли сладък, а, не е ли сладичък?" и трите в унес следяха как се храня или се въртя на стола и си чопля носа. Двайсет години по-късно – млад мъж с жена и две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра" пак в таванска стаичка, само че сега срещу някогашното старо училище "Сашо Димитров", вече преименувано от лъже-демократите на "Антим І". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна поуморена четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й беше останал онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаичката й бе цяла в дантелени покривчици, саксии, мечета, кукли, възглавници, вазички с изкуствени цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както говореха в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка до металната вратичка на къщата срещу старото ми училище зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане.
Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есе за областния ни вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този – непрекъснато да го оскърбяваш, да го биеш по глава и лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш...?! Така младият Лъв расте тонизиран от усилието да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 29 jan. 2019
Илюстрацията долу:
"Поста" между Пещерско шосе и ул. Васил Априлов***.
___
* Ап. Павел, І посл. до коринтяни, 13:2. Библия, изд. 1993 г.
** На снимката прави отляво-надясно сме: Тинето, Вилито, аз, Мария Кандемирова, а клекнали: Бобито, малкият Наско и Коцето, по-малкият внук на хазяите ни Дърварови.
*** Това кръстовище в махалите наоколо бе известно като "Поста", защото есента на 1944, зимата и пролетта на 1945 г. униформено момиче от Съветската армия при навлизане на механизираните части в Пловдив указвало накъде да се отправят военните им колони, в посока Брацигово-Пещера. Бел.м., tisss.
Любовта не е само чувство – чувствата рано или
късно умират; тя е действие, изкуство, което повечето хора си въобразяваме, че владеем.*
ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (3)
XI-XII.1999.
Познанието дори само на
един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от
нас, сама по себе си, е биография на отрязък от живота на
цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да ни представи
колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта
на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе, и
после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно!
Според парадоксална хипотеза, египетските пирамиди са изградени не с физическо,
а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки
същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед;
и тъй хиляди базалтови паралелепипеди един по един се възнасяли до
полагащото им се в пирамидата разположение, като космически обект. Действително Космосът е онова велико нещо, достойно да съзерцава пирамидите. Но има неща, по-сърцераздирателно звучащи – и едно от тях е собственото ни
въображение, в което, подозирам, участва Божественото, Богът (ако
го има).
Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си
от света на живите поколения. Даже не са и подозирали какъв дар ни
пренасят тези някогашни живи. И ние като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без изобщо да
проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме върху гърба си. Да,
проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече
разкодираните енергии, които просвредляват нашия хаотичен мравешки,
свят.
Не ми е присърце сляпата вяра, Аксиомата, която уж помага да
разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум над главата ми ме
изпълва с бунт точно когато реша смирено, трезво себе си да огледам, ала с
моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа откъм космоса. И
като си давам сметка колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта ни е
духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Ах, какви страдания и какви премеждия, докато
изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в
откритите слънчеви простори на познанието. Нищо не те застрахова, нищо не ти
се притичва на помощ и нищо човеколюбиво, майчински не кърши ръце за теб!
Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича послания,
важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб.
Наричат това "призвание", "да откриеш бог у себе си" или "откровение",
но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от
малко усет, го усеща, ала пак не успяваме да го определим, да го назовем, да
го оковем в златна рамка; и това е чудесно като любовта.
Как ще почувстваш Любов, ако не си бил наранен! В прокървяването на сърцето
блясва тя в цялото си великолепие. И дали пък съвършеното не е във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се?
Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край, че собственото ни човешко въображение е
свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има
издигнати навред около нас дебели крепостни стени и ровове, пълни с
отчаяние от крайното познание на света и живота.
За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме
съпътства, да ме държи за ръчица, докато проходя, а
после...? После да се завръщам към нея като в майчин дом, за да й разкажа за подвизите и страданията си. Тогава защо така несдържано желаят да ме ограничават
с религия!
Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин
син. Но не! Те искат доказателства за вярност. Наивници! Това е
най-сигурният начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето какво! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на
разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се
обръщам към този храм на Исус Спасителя, когато наистина това ми е нужно, не
по задължение, не и според календара на черковните празници и
ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че е забравила да лети. Всеки,
правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони,
ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на
чело. Не, това не е от тщеславие, нима самовлюбен ще наречете запретналия ръкави да
оре нивата?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното – ами той
откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, тежки присъди
да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на
живеене.
Та вижте посредственото, убогото в какъв разкош ни се представя!...
То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и
диамантени скиптри... Ровнеш ли под лъскавата повърхност обаче, няма друг освен зъзнеща, тракаща зъби притеснена и гола мизерна душица.
И не мисля, че Исус точно такива ни има предвид, когато е поемал пътя
към Голгота. Над Богочовека виждам звездното небе, не купола на
богато изографисана черква.
Какво значение, че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си!
Същественото, основното е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си
опит и наблюдения; а ще дойде часът за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди
от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек: та той дори не си
правил труда да записва, просто говорел, подреждал в присъщия си ироничен стил онова,
което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности.
Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали
жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили
го. И ярко си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно
изречено, простодушната тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола,
няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора
на хляба наш насъщен".
Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло
и християнството подир разпването на Исус... Ето в какви тактове, в какви
отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години след Омир са записвани и 27-те хил. стиха на неговата "Илиада". Триста години били нужни, докато се открие заровеното съкровище, това са
дванайсет поколения; заслужава си да бъде споменат този факт пред обвиняващите в
тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от
нерви да подскачат в креслата си.
Огюст Роден (1840-1917), бронз – "Гражданите на Кале"
Огюст Роден – създавайки поръчания от общинската управа на френски град скулптурен образ на достойната отговорност да си гражданин, първо извайвал детайлно
голите тела, а после ги загръщал в дрехи с шеметната прецизност на творец.
Напразни усилия, ще кажете, що да се трудиш над форми, които най-накрая ще
скриеш? Замислим ли се обаче, няма как да отречем – за да е вярно на повърхността,
преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за
живота.
Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го; и в резултат – няма я магията,
внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на
тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели с ята от стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море!
Елементарното, посредствеността... ами те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени или сини букви. Но това не е празникът, а тъжен заместител на откровеното вдъхновение,
форма на тържество за стоящия над редиците им. И няма как да не видиш изнурените
под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие.
Докато има грешни, ще има и любов. Няма ли съпротива, няма любов.
ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (2)
31.07.2004.
Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в
пространството чрез глас, аромати, жестове, докосвания привлича, изкушава, както и не
всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите върху фасадата и вътрешността на мюсюлманския
храм, например, би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже смятам претенцията, че са красиви, е твърде очебийна, твърде настойчива, носи ми
усещане за прекаленост, за преиграване, което за мен – сина на простия мебелист дърводелец Кирил от Харманли, може да е дори отблъскващо.
Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Исус е уязвим, и
това го прави по-близък до обикновения човек от някакъв си там строго
осъразмерен, могъщ в излъчването си, и затова именно! – подтискащ и вечно вперил се в мен бог. Аллах или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е
противен, може би защото хвалителите му опитват да ми докажат, че и красотата
може да е жестока, назидателна, непоколебима и мрачна спрямо човешкото у мен.
Такъв образ мен простосмъртния не може, няма как да ме увлече.
Чувствата се раждат в гранична област, където идеалното се разтваря и разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава и е склонен да бъде изкушаван именно защото е грешен, т.е. не се
поддава на строгата логика. Всякакви всеобхватни и уж обясняващи ми докрай света теории, религии, идеи, идеологии отблъскват със своята скованост, с едва прикритата си неприязън към грешния човек у мен зад големи кухи фрази за любов.
Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото
духът му е силен. Силният дух не би позволил да го оковат и над главата му не
звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Което зоват "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи
се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да
не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата.
В името уж на човечността унищожават най-човешкия у нас рефлекс – склонността да
грешим, да се мамим, да изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено – сурово подтискат
стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск и за живота
си, но с тръпката на откривателя.
Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма
в исляма, бетонната самоувереност у надъханите болшевики, нацисти, комунисти, ирански аятоласи и праведници,
афганистански талибани, роди самоуверения грандоман, прекосил
Атлантика, за да преподреди Арабския Изток по свой образ и подобие.
Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към вярност и
съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; понеже е свършен
факт и аз не съм му нужен другояче освен да го хваля като апологет, като отдаден
докрай последовател, готов да се подчинява.
Апостолите на Исус са вдъхновяващ пример именно защото се
стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Интелигентни много добри хора у нас съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като светец на християнската вяра, че при самозащита убил чорбаджийския слуга; а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната зона, дето високите
духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е
обаянието му – хем прилича на нас, хем носи в много по-висока мяра Божествената
искра за свобода и хармония между човеците. Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас
п. Хинов, Димитър Общи и пр.) сеячи на раздори, но той никога не слиза до
тяхното ниво на суета и ожесточение.
Идеалният кръг е символът на съвършеното, т.е. на свършеното.
Като основен творчески импулс в действителния материален и духовен живот у човека,
Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Възражда там, където
предстои да се появи нещо ново, различно от установеното.
Докато има грешници, ще има и Любов. 01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма Любов.
Любовта е априори творчество, стремеж към нещо ново. Където
всичко е открай-докрай подредено, отмерено, балансирано в идеални
пропорции, тогава Любовта отлита; нейна бледа сянка е Уважението, но уважението, респектът, подчинението няма как да я заменят.
Парадоксална е обвързаността между Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателност и настояване множествата да повтарят колко е всеопрощаващ и великодушен, колко е незаменим; Исус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към
него човеците, толкова по-близък до себе си го усещам. Всъщност, Исус се уподобява на простосмъртния, за да ни вдъхне
увереността, че може и да си губещ в изпитанията, но именно за губещия се отнася Химнът на живота, когато човешката душа се очиства от налепите на самодоволство,
лакомия и най-страшния от греховете – надменността, възгордяването.
Позволеното е територия на Бога-отец; Христос е великолепен именно като
унижаван и страдащ, който ни учи: където е Любов, там са гейзерите
на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това,
което ви води, наистина е Любов, а не страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това е
диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо се
не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Исус в човешкото
си пребиваване, когато е в човешка плът, все се позовава на Бога-отец, от когото черпи
енергия за чудеса.
Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно
очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната
власт, която тиранизира всичко живо на земята и в човешкия ни космос.
Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам
като философия, накуцва именно с огласените на висок глас претенции за
непогрешимост, за свещената си праведност. Според Корана, всичко живо е
под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно: няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга на исляма, Духовното ми се
представя като застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти.
В привидния хаос на простосмъртието ни се натрупва велика жажда
за подреденост и хармония; зад зидовете на мрачните затвори Свободата е най-мила. Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества
нищо съществено не са сторили дотук за човечеството, или – ако го има,
същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност.
Авицена* ми иде наум в този миг. Озлоблението, което
възпроизвеждат този род общности на праведници вследствие унижения, на които сами са
се подложили, подтиска живота в материалните му изражения, обещавайки илюзия
за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот. Фанатичният мюсюлманин е отблъскващ както и всеки друг фанатик,
както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в
Отвъдното хиляди и милиони мразени до пароксизъм "неверници".
Какво е това! Може би – отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Но тук
няма място за Любов** и самият "правоверен" е не герой, а страст за
унищожение, инструмент на Ненавистта.
Християнството, като подход към човека и света, е ключово завоевание на днешната ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме познанието си, без да громим любопитството, без да гледаме изпод
вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия
наглед силно уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства буден и неудовлетворен Човешки
дух.
Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Исус
е, според Корана, принизен до един от многото, просто пратеник на Бог. Чрез тази незначителна на пръв поглед редакция върху първоначалната версия на Библейската легенда
за отношението между Бог-отец и Богочовека Исус... отнета е най-съществената част от християнската етика и философия – възможността с Любов да се решават
жестоките разпри между хората.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход, обновяващ
неандерталщината, нахъсването на множества, обявени за праведни воини на Върховната сила срещу всички, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на християнския подход е в това, че без да отрича Бога-отец,
без дори да се усъмнява в Неговата власт и енергия, го прави част от духовното ни мироздание.
Избягната е конфронтацията, назлобяването ловко е заобиколено или
превъзмогнато. Пред човешката личност нещата са представени тъй, че личността
(според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение, настойчивост) сама
да прецени кое е Добро, т.е. Любов, и кое – Зло, т.е. опустошение на цветущи градове и държави, под предлог че са върши нещо крайно необходимо за всички нас, нещо прекрасно.
Доверието, проявявано към човека, е жест, възможен единствено
от страна на духовно извисения мислещ ум. От дълбока древност до днес гласът на мъдреците ни помага
да живеем със своята лична участ и драма на земята, настоява да търсим и
създаваме хармония дори там, където Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.
Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с
кървавите сблъсъци в Близкия Изток, занимава се с проявите на издевателства над
невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си анти-човешко
отношение към света. Наивни ли сме, или сме интелектуално недорасли, за да не
забележим сърцевината на Злото?
Противопоставянето "християни–мюсюлмани" е непродуктивен
подход. Мислещите умове би трябвало да са разкодирали отдавна посланията от
Легендата за Богочовека Исус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат
в мисленето – нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа
от две хиляди години насам. Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 27 jan. 2019
___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина, повече известен като Авицена, живял ок. 980- 1037 г. персийски лекар, философ, учен, поет, музикант, автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Смятан е за баща на съвременната медицина, пише на персийски и арабски. Ученик е на Аристотел и на Неоплатонизма. Съчинението му "Канон на
медицината", състоящо се от пет части и преведено на латински през ХІІ
в., в течение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в
Близкия Изток и Европа.
** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са
употребявани в разговорния стил.
*** Т.е. упълномощени агитатори, пропагандисти на върховния тиранин. Бел.м., tisss.
.jpg)
