ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява,

не сняг, а скреж сребрее по крехките ели

и Градската градина отново е такава,

каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,

чешити и серсеми, и старчета дори

за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят

и толкова са гневни – от тях хвърчат искри!

Врабците – нафунели, и гургулици сиви

навъртат се тъдява за някоя троха,

художник шари важен, разгънал си статива,

куп селянки гневят се на цветната леха...

Какви цветя сред зима! – ала одумват кротко,

че тез де... гражданята, земята не ценят;

минава автобусът и изгладняла котка

като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По Гладстон* се задава с каручка Цариградски**

в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,

на шията увесил транзисторно бръмкало

с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска

и гледа завистливо как с жестове на граф

човекът сух с метличка плювалниците чисти

и няма по-обичан от него в този град.

Сега ще седнем с теб пак на ъгъла в кафето

и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,

и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,

което се усмихва, щом грееш ти пред мен.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 jan. 2019

___

* Улица Гладстон свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І") с подлеза под Централната градска поща край Главната търговска улица на Пловдив.

** В някогашния Пловдив един от неколцината много специални хора, незлоблив и широко скроен характер. Независимо от незавидната му длъжност към общината "хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този изящен аристократ на духа обслужваше уличните градски плювалници с оцветена в отровно зелено каручка и дръгливо конче, в огромни гумени чизми, с гумени оранжеви ръкавици до лактите, в тиролски къси панталони с тиранти, дето се кипри еделвайс върху препаската на гърдите, в яркожълта фланелка с къс ръкав, транзисторен радиоприемник "Ехо" и сламена  широкопола капела, артистично метната на гърба. Бел.м., tisss.

ГОЛЕМИ РЪЖДИВИ КРИВИ ГВОЗДЕИ

ГОЛЕМИ РЪЖДИВИ КРИВИ ГВОЗДЕИ

   23.07.1998.

  Американската нация (САЩ) има за кумир успешния живот на беден автомеханик*, сам издигнал се до собственик на автомобилостроителна компания. Българската ни нация има за мерна единица себеотрицанието, организаторската подмолна дейност на сирак, минал при вуйчо си през школата на дяконството и приключил жизнения си път на бесилото**. Примерите и сравнението, като всички примери и сравнения, са пресилени, но понеже сме се назорили да следваме американския, пък и въобще, западния модел на успеха, редно е да поразледаме какви сме ние и какви са те, та и какви са шансовете ни с тези пусти Западни духовни ценности.

  По нрав повече сме предразположени или повлияни като че от духовното, каквото подсказват и поговорките "Кратуната му строши, хатъра му недей!", "На гол тумбак чифте пищови", "Гладни лягат, курназ стават" – все пищни смехотворни изражения на нашето залягане над онова невидимо, което ни иде от вътрешната независимост спрямо каквито и да било рамки, ограничения, правила. Кажи му на българина да не минава отнякъде си, понеже е опасно или забранено, и той ще прецапа точно оттам. Ако някой наруши закона, първата ни мисъл е: Бре-ей, че храбрец! Това незачитане на нормата, този краен индивидуализъм вероятно се коренят нейде там, в мъглата на далечното (пък защо не – и на близкото) минало, когато за да оцелее, този човек е бил длъжен да се вслушва единствено в своя личен инстинкт за самосъхранение. Никога никой властник у нас не се е грижил за него; властта го изнудва по най-тъп начин, все му е натискала лицето в калта и му е гърмяла в ушите: "Ти си роб, ти си добитък, ти си презиран именно защото си българин". А щом малко от малко се е замогвал, спускали се като вълци да го бастисат, да съблекат и кожата му от гърба.

  Затова и българинът, колкото и доверчив да е, знае, законите се правят от онези, които желаят просто да те ограбят, а не да ти бъдат в услуга. Огледайте изтеклите в небитието дотук сто - сто и двадесет години и сами си отговорете: има ли поне едно цяло десетилетие именно Българската държавна администрация да не е била най-жестокият душманин за простосмъртния българин – стопанин, именно тя да не му е връзвала ръцете и краката, залците му да не е брояла, пресмятала, за да му остави толкова, колкото да не умре от глад? Дали то ще е ангария или непосилни данъци и лихви, дали ще е слугуване или поставяне на националния наш интерес в услуга на чужденци, нашият човек поглежда с подозрение и скрита съпротива към духовните натрапници. Значи, без да сме особено ревниви към Източното ни православие като философия, усвоили сме, по-скоро приспособили сме Вярата към бога в увереност, че богът е вътре в нас и следователно "Господ е българин", т.е. не в законите, не в правилата, а именно у всекиго от нас. Или го имаш, или го нямаш, толкоз!

  Ама напоследък, чувам, тази фраза, произнесена за пръв път от един футболен коментатор, една гумена кратуна (Николай Колев-Мичмана... с всичкото уважение към личността му), с не по-малка увереност я ритмуват и по комшийските дворове. И ехти над Полуострова ни нестройният хор на балканджиите: "Господ е сърбин!", "Господ е македонец!", "Господ е румънец!", "Господ е грък!", "Господ е албанец!" Понеже тук, на Балканите, открай време се е живяло в мизерия, открай време т.нар. Велики сили са играли дяволския си покер за наша сметка и на наш гръб, какво му остава на тукашния човек освен да се изскубва из материалната нищета както онзи дяволит барон Мюнхаузен за косите се изтеглил барабар с коня си от тресавището!

  Протестантството – един от трите кита, върху които се основава духовният живот у янките, учи вярващия да се стреми към материално изражение на успеха. "Като си умен, защо си беден!" – реторично възклицава янкито. Върви му обяснявай, ако си нямаш работа, че може да си беден именно защото си умен, т.е. човек, който живее мъдро, уравновесено и не ламти за повече, отколкото му е нужно. 

  За средностатистическия западен гражданин ставащото в този занемарен ъгъл на Европа вероятно е Светът отвъд огледалото на Алиса, където всичко положително е с нозете нагоре и печели успехи единствено нравствено осакатеното, отрицанието на живота, изречено с едничка наша си кодова дума "Напук". На възможността да си пожелае нещо добро шопът отвръща с идиотщина, която противоречи на всякаква житейска логика: "Не сакам мен да ми е харно, сакам да му умре на Вуте магарето!" Погледнато откъм космоса***, възможно ли е да е прав чешитът му с чешит?! Нали материалното е тленно, според Христос! И ми иде на ум закачлив огромен надпис с четка-баданарка върху зид срещу някогашния студентски стол на софийското ВМЕИ (висш машинно-електротехнически институт) в непонятната за днешното поколение българчета паметна 1968 година и вероятно наплескан от изгладнял човек с празен тумбак: "Ах ти, лош капитализъм, колко сладко гниеш!"

  И тъй, Форд срещу Левски или бай Петко Рачов срещу Рокфелер... Вторите двама умират, създали каквото могат, заможни и на възраст, когато най-активните години са загърбени: първият – в разточително охолство, уважаван като един от бащите на Американската нация, меценат и мъдрец; другият – наш Петко от Велико Търново – "гладен, жаден, бос и гол", както сам го кара на поплак... И поради что? – понеже "с идеали все боравех", "все за другите залягах", па най-подире "зинах, та проклех"... Сигурен съм, че ако на янкито, пък и на когото и да е западняк, посочите личната кариера на многострадалний бай Петко, то онзи ще ви изгледа с любопитство; ами че според манталитета му на стопанин, сукал от люлката си основни постулати на религиозната версия, заложена в Протестантството или Католицизма, тези свидни наши родни светци са дълбоко неслучили в личния си бизнес завалии несретници.

  А сега поставете свидните за всяко българско сърце сметки (в грошове) за конци и игла поради съдраното му сетре и за бозата похарчена народна пара от Апостола Левски, поставете тези отчаяни грошове, казвам, до астрономичните числа долари, американски долари от личната му банкова сметка на което и да било естрадно или спортно "идолче" и... И какво ще видим, драги сънароднико свиден?!... Че в нашите представи народната трагическа участ е изковала с големи ръждиви криви гвоздеи: в Българско да си богат означава да си хайдук, вагабонтин, мошеник, означава, че си нарушавал Десетте божи заповеди вкупом или поне една-едничка от тях, онази първата, която гласи: "Да нямаш други богове освен Мене" (освен Съвестта), както повелява Иисус.

  Получава се пак някакъв парадокс: без да е фанатично, т.е. слепешката предан на християнството, нашият беден човек е повече духовен от онези, на които днес като да завижда заради така скъпите им материални придобивки и прищевки. Тогава от какъв зор да се префасонираме по чуждия образец! Не е ли и това "криворазбрана цивилизация", не е ли удушаване на онова традиционно духовно ядро, бягство от самите ни корени, не-е-е, не религиозните, а нравствените ни корени по традиция?! Та вътре в себе си българското ни общество би следвало да изкове съвременния – българския ни, модел на Успеха. Тази задачка иска подходящи учители и образци от историческото ни минало и настояще. Всеки случай, не перекендетата с лозунга "Велика България!", не полуграмотни министри или позамогнали се бандити – и не защото са противни и около тях смърди, но кресливото ято кукери е нещо случайно и периферно; и затова днес са ни нужни не актьори, играещи на привързаност към Отечеството, а кръвно свързани с България стопани с морал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 jan. 2019

–––

* Хенри Форд (1863-1947) – основателят на корпорацията Форд; усъвършенствал е конвейерното производство в автомобилостроенето. Концепцията е революционна не само за индустриалните продукти, но повлиява и върху модерната култура.

** Васил Иванов Кунчев (1837-1972).

*** Другият, забравеният смисъл на тая дума е красота. Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

Чат-пат перата си и аз да лъсна,
и с други кротко да се подредя,
из мъката на българин възкръснал,
от бедничкия дом да излетя.

Какво ли имаме с теб да си кажем!
Не се ли плашиш, че съм тъй смирен,
сърцето ми – издялано от камък
да минеш унизително по мен?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 dec. 2013 – edited by 29 dec. 2018

МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 

И... ДРУГИТЕ

     

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа, че му е празник, и когато в следобеда се обадиха само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и вече някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим уж, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като нито чай – ни дявол, около полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, а там като прожектор, по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори; разбирах, говори за мен, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там горе, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само сме обсъждали стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме демек за изкуство, приказвали сме с дяволитата Юлия – едно от най-готините момета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)***, която чудна картина Юлия наскоро купила за триста лева, представяш ли си, това са толкова пари! – триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я положиш да легне, и на друга страна да я положиш, пак не стои зле в спалнята й, и естествено това нея трябва да я изпълва със законна гордост, че успяла да си купи толкова ценна цапаница!

  А той, като ме изслуша внимателно, попривел едното ухо към мен, си продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в български език: ба си, що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не ми стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите Мишо не криеше неприязнените си чувства. Реши, че именно на моя милост се налага да произнесе надгробното слово за баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там, в пловдивските централни гробища току покрай големия булевард, по който прелитаха в огромни мерцедеси с ханъмата, бебчето й и останалата сюрия дечица турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии рекох няколко приказки – за следите в росата, по която току-що минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракия, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... на това място замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла, нищо не остава, забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите.

  4. На маса в кафенето на СБП (прословутия Съюз на българските писатели) на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, а не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал в улицата край Американското посолство на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия – височък момък в чудесно стояща му новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йовков (пак някакво тяхно си театро), Мишо рече: "Остави го! Да върви. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, там – на третия етаж над софийското кино "Култура" в дъждовната есен на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от онзи заможен Хаджи-Трендафилов род на разграбената, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна били построили). Керемидови са от старите четири рода, побягнали от ислямските кощунства и кланета в някогашно Търново, за да вдигнат подир кирпичена къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, далеч от Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата долу река Тополница, след като първо дом за челядта си устроили, а за духа – черква сред селище с многозначителното име Калугерово.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1997 – edited by 29 dec. 2018

На снимката долу: 

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

____

* В градчето Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", ходихме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев се появи на следния ден, след като изкарахме една щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа после изпълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – мои и на нисичкия Марковски, допълнени с графични илюстрации на художника Любомир Гуляшки.
** По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 

*** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този велик художник на моя роден град Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.