Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, Моцарт и Салиери. Някога за едната мъжка чест братята по перо на дуел са се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? Някога в гимназията ни учеха, че гениалният поет е като Ботев, в будоарния по-мек нашенски вариант – като Яворов, в по-семплия случай – като Смирненски, онзи син на бежанци от Македония, който – като ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливче нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чували с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", ала после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже онази красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.
В началото на смутния ХХ век защитата на творческото кредо, тъй да се каже, на личната инвенция, се осъществява с подръчни корави средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният наш поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци или текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение; за тази цел също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творчески хъз и вдъхновение. Че как иначе да се справи с разплезеното научно подковано теле, което вместо да похвали творенията Му, без капка свян излага на показ смешните Му страни! Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли да си ги представим кротко навели главица като агънце-багънце!
В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено па след литературно четене, доставяха естетическа наслада сред публиката. Това беше десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички и по-пламенни винаги са били поетите. Враждата между поетът и литературния му критик е толкова естествена, както симпатиите между куче и котка. А помните ли поетическите рецитали между 1962 и 1968 г. в аула 65-а или аула 272-а на Софийския университет "Климент Охридски"? Ох, как се пердашеха току "на коневръза" зад служебния вход на Университета или пред входа към Университетската менза наперени бетер японски петлета младите поети! Каква прелест беше да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем на любимата дама как нанася ляв прав, дясно кроше или ъперкът върху муцуната на несговорчивия опонент, току-що сътворил поредната си "Ода за Партията", "Ода на СССР" или Героическа оратория в чест на партизанското движение, в чест на Митко Палаузов, на Павлик Морозов или за годишнината на Великия Октомври!
Столични кръчмета – като "Дълбок зимник" или "Грозд", още от епохата на Дебелянов и Подвързачов са си извоювали слава на местенца за евтин запой с радомирски пелин, червено мелнишко или пенлив асеновградски мавруд. Около родната лирика открай време дъхти на отчаян бабаитлък и честолюбие. Какво да се прави, като сме си божем темпераментни, гореща ни е кръвта южняшка!
Кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види...
– пише геният на Българската поезия и публицистика** и това очевидно ще да е необходимото състояние, за да произведеш огнени стихове. Ако тръгнем да търсим кусури, няма как да подминем печалната изповед на друг велик български поет, който заплати с живота си, че се писа редник на фалшива идея. Какво тук значи някаква си личност! – възкликва*** часове преди разстрела в Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от все същото вдъхновение...
В училището обаче поета го изучават не като живо същество с неговите си земни страсти, падения и възход, а като препарирани мощи от епохата на фараона Тутанкамон. Прочее, този случай е съвсем земен. Ако някога някой гордо е прогласил: Жени и вино, вино и жени! – демек, дайте ми ги насам, па елате си гледайте сеир! – днес този зов е не по-малко на мода. Освен дето се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било шавлива кипра съпруга, било невярна метреса или най-паче проститутка, въздигната до небесата със златистия свят ореол на нежна Муза за Поета. Неестествено ли! Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:
Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).
Хайде де! Изкуството е жизнено като живота, какви ти печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? Че лириката се нуждае от поза – две мнения няма, а пред онзи пребледнял лик на канцелариста, окайващ девойчето с китара, тръгнало край релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от груби ласки това красиво моме, предпочитам пълнокръвните строфи на селянина от Добромирка:
Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами,
или посветеното на същия Пеньо Пенев от друг чепат автор:
И ваште благоверни дами към мене гледаха със страст, че любех аз от вас по-силно и пиех по-добре от вас (Георги Джагаров).
Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде дума оттук насетне, протича върху персийските килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж на сградата на софийската улица Ангел Кънчев № 5.
Младата надежда на най-прогресивната лирика Лазар Шонов – родом от село Гол тупан, Пловдивско, наченал артистичния си живот изпървом със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се поради гнус в школа за пътно-строителни машини: валяци, багери и прочие земекопна техника, успешно завършил втори курс дървообработване, за дърводелец доучвал вечерно и след осемгодишни опити най-сетне с телефонно обаждане отгоре приет за редовен студент по начална педагогика в полувисш институт за детски учителки, която специалност заряза в края на третия семестър и се обяви за артист на свободна практика – в тази мъглива столична утрин киснеше, унило обронил брадясал до уши лик над празна маса в празното кафене.
Празни му бяха мислите, празни му бяха джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – нямаше дори кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта между пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпонахапан до кръв от бълхите и дървениците в близкия хотел "Севастопол" на ъгъла, където се пресичат софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онова добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла, бе махмурлия, сиреч в кисело настроение поради тъпата снощна запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива някоя местна жертва да го авансира, та да се прибере най-сетне и той "в бащината къща". На всичко отгоре червата му куркаха, бунтуваха се от глад.
Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението: собственоръчно и с кеф премете с прахосмукачка килимите във фоайето, смени водата на вазичките с неувяхващи печални бледоалени рози.
Стана десет, а никой се не явява...
Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружеството им още от Балканската война. Тези бъбриви симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, написали някога нещо си, за което светът, освен те самите, отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, и шестата стихосбирка му готвят аверите от издателство "Херпес". Ветераните се смушиха в онзи ъгъл при фикуса зад голямата витрина към улицата и шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с евтина ментичка.
Шонов тъкмо понечи да си изпроси едничка цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като презокеански лайнер в пристанище Божидар Кънчев****, смъртен враг на новоизгряващите литературни звезди, обявен от висшето началство за трибун и баш адвокат на единствено правилната партийна линия. Трътлявият Божко се завъртя край бара, щипна бузка на едно от момичетата, друго приятелски потупа по дупенцето, па си поръча сто грама шотландско уиски "White horse" и порция тъ-ъ-ъничко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна на сухо, като видя с какво блажено изражение отнася питието и мезето си на съседната маса, сякаш нарочно, да прави назъбица на поета.
– Види се, добре кяри мръсникът – подхвърли Шонов. – Виж го ти как се е разживял!
Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в блажена широка усмивка, па кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:
– Цум воль, майне хер!*****
– Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм български поет.
– Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на поетите с младежки пъпки.
– Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра зад храстите край селската мера на Гол тупан.
– Моите са две, обаче стойностни – рече онзи.
– Въздух под налягане! – късо отбеляза Лазо.
– Председателят на Секция "Критика" Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат се на домашния ми телефон да ме пофалят и от най-високо място, от ЦеКа и Политбюро.
– Мен народът ме тачи – наблегна поетът.
– Пука му на народа! Такива като теб с лопата да ги ринеш, под път и над път.
– Аз като ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.
– Че то друго и не ти остава – рече Божко.
Тази му реплика преля чашата. Изгладнелият Шонов се метна като вълк през четири стола, катурна масата с розичките, нанесе му къс ъперкът под брадичката, кюсна го с чело и литературният злодей тутакси бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от чашата с уискито и изля остатъка върху трупа.
Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни от посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните край фикуса. И как никой жал не изрази, никой не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат една лапа на Лазо, по гърба да го тупнат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия му език и за успеха пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, с какви ли не прозвища, пред него обаче свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който тъй демонстративно страни от столичните поетеси и зрялото им поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на мил герой от ефирна поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо подир Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе.
Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната театроведка Актиния Огоста, в приятелска смесена компания от литературни гении Шонов изкърка сам бутилка треторазрядна полска "Перцовка". Знаменателно старчетата зад фикуса му пратиха за мезе кило пресен колбас "Кучешка радост".
Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение това влияе и върху градуса на творбите, където гордо се вее перчем, пъчат се юнашки гърди, юмрук се тръска в юнашка поза, за разлика от чувствените влажни вопли, призивно долитащи от женския стан на будоарната дамска лирика.
Така дошлият от несретното забутано село Гол тупан в големия столичен град доказа на света, че и по демократическо време, както някога било и в комунистическата ера, народът тачи, люби и милее жизнеутвърждаваща, изстрадана, изгладувана, а най-паче отвоювана в пряк юмручен двубой с отрицателната критика Нова Българска литература.
Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXX
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, apr. 1994 – edited by 27 dec. 2016
БЕЛЕЖКА:
Сюжетът от приземния етаж на ул. Ангел Кънчев 5,
където някога беше кафенето на Съюза на българските писатели, е действителна
историйка. Прототипът на главния герой се издигна в живота след "славния" Десети ноември, като за кратко време чрез протекция на несъществуващата днес
Радикал-демократическата партия се добра до длъжността вр.и.д. кмет на Стария град,
прослави се с бойки стихове, възпрепятства издаването на ръкописа "Ламски"; днес е бахчеванджия в Рогош, китно село на десетина километра от Пловдив. Бел.м., tisss.
___ * Михаил Неделчев (1942), член на ръководството на някогашната Радикал-демократическа партия на г-жа Елка Константинова, прославил се с опит да създаде нова версия на т.нар. по Тодор-Живково време Списък на активни борци против фашизма и капитализма, само че под табелата Активни борци и пострадали от терора по времето на соца, с единствената цел привилегии пред новата власт, илюстрацията най-горе. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2
** Христо Ботев се ражда, както гласи известната народна фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат историците в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не пост-фактум.
*** Никола Вапцаров (1909-1942).
**** Прототипът е Б. Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/
От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой се е раззвънял. Ето, че води
съседката Донка от етажа под нас:
– Влизай, Донче, влизай, мила, че
избяга топлото от къщи.
Мама сипа и на Донка от юфката. Юфката свършване няма, нали Тотю
нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището за готвачки "Митко Палаузов", прекръстено подир комунистическия "славен"
Десети ноември по английски тертип "Екзарх Антим I". Нерде партизанчето Митко, нерде г-н екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите не ми е дип ясно, но е чудесно, че се
менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, наречен ужким на първия руски космонавт, току-виж се окаже Хюсеин, кръстен на дядо си, тежък думбазин от
Капълъ-чарши в Цариград. Тъй пък дружбата между народите крепне, нищо, че Юрий-Хюсеин си е столипиновски манго и предците му – черни като антрацит крадци на добитък, кокалите им лежат под два речни камъка в градското гробище и никой от
тях дори не е и помирисвал Истанбул.
Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо бъбрят за кмета Стефан Софиянски и някой си Батето*. На
господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба
любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат
наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха името Смирненски),
само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците,
дето светиите са обичливи и честни, не усеща, че е до шия в помията и лайната.
– То, Тотьо, до най-големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може кръгъл простак и вагабонтин да
е, ама па мъжки брани кокала – кахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор
в ЖеПето, почитател на бирата Арианка, сантасето, белота, мешаната
табла, мешаната скара, футбола и Николай Колев-Мичмана – най-добрия
футболен коментатор за всички времена, както казва.
– Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи?! –
възмути се тате.
Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че обществото съвсем
се измешало, не било педагогично да се приказва с таквизи неприятни намеци пред дечурлига.
Инак нямала против, "обаче децата са като тампон, като памперс: всичко
попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:
– Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават
с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!
– Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го
разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.
– Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна
тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.
– Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до
корена на косите от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка.
И разправи Донка нещо, трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами осемдесет и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на
учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е
естествено за по-амортизирани с изпилени нерви колеги, но напоследък... вероятно последица от
засилената радиация подир инцидента в Чернобил, и някои млади педагози вече си
идвали готови изперкани.
– Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже
мой, подредено беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази…
а сега! Партийната линия ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин се има за партиен секретар.
И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да
купуваш кафе и банички на прекия си душманин, и хич да не влизаш в пререкание с
колегите, и да викаш "ура" по празниците, все тая пуста неяснота и
несигурност!
Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад, романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи глупав, та и опасен, и разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветя и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и нормално значи, младите даскалици взели да си го слагат в личните планове. Специално го поканили на традиционната дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче им отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за пръв път пред публика, с госпожа съпругата просто сме длъжни точно в три часа да сме на концерта, морална опора един вид."
Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби пред госпожа съпругата Миладинова.
– Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи така лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада и самотна жена ще прости?... Никоя!
На следния ден младият човек отишъл да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, която не свършил. И там значи, в учителската стая, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича Гинчева, помощник-шефката, от която предния ден бил измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, да иде, къде да иде, моля ви се... в три часа да посети сбирка на местните поети и писатели в някаква Къща-музей "Ламартин". Той – представете си! – съчинявал стихчета и присъствието му в музея било съдбовно важно за съвременната българска литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Бегония Гинчева, го хваща в крачка.
И оттук случаят се размирисва.
Страхливата Гинчева, божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество шефката Благоверна Патрикова, новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.
– При нас миналата седмица два товарни влака се сблъскаха, двайсет тона жито изгоряха нахакерне**, и пак нямаше виновни, пък тез...! – удиви се Вичо.
– Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си БеДеЖе.
Шефката Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили нейните питомци въпросните два учебни часа. Какво ли...! Гонели са се в коридора като бесни, квичали са като изпуснати от лудницата и са се пързаляли по корем от кенефа до парадния вход и обратно. Но Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до г-жа шефката, че господинът по френски тет-а-тет й доверил как майка му телефонирала от Полски
Тръмбеш, по-конкретно – обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което пък от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара
Филипово му предстои да отпътува за дълбокия прованс. Обещал
на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите мръвки.
– От рибицата, демек – отбележи тате на това вкусно място от постния разводнен разказ на Донка.
Патрикова, като чула и тая версия, хванала се с две ръце за
главата: Все пак къде е бил той?Заформило се следствие,
ама следствие, а не самодейна постановка на Прокуратурата с цел тарикатите (естествено срещу заплащане) да издрапат сухи от батака, от истината, а безпристрастно нищене на факти и
аргументи. И тъй, оказало се, Миладинов, както пил по обяд кафенце с колегите по физкултура
Смотаняков и Шибаняков, споменал, че "в три часа у тях щял да дойде водопроводчик да оправя спукана тръба в банята". На чистачката баба Неша
Карастанева и другата чистачка, циганката Даринка, пък се оплакал, че
(забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои тежка операция за
изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по чело с думите: "Бе, какво правя
аз тука! Жена ми там душа бере".
Колкото нови и нови свидетели да призовавало ръководството, батакът ставал все по-непробиваем, по-непроходим. Неопитният Миладинов – изяснило се, както си
шетал из училището, де кого срещнел, различни версии пробутвал – нещо като онази зелевата пеперудка, дето си снася яйчицата в разсада. Сгащили я тая волна душа
в учителската стая. Гинчева с гръб подпира вратата, свидетелите с мазоли на
пръсти пишат показания, а пък между шефката Патрикова и Миладин Миладинов се
повел следният любезен диалог...
Патрикова: "Трябва и Вие да си напишете обяснението".
Миладинов (Изгърбил се, трудолюбиво крачейки напред-назад и назад-напред с
ръце, сключени отзад върху задника.): "Няма пък да напиша".
Патрикова: "Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и ще Ви
накажа само с "Мъмрене пред колектива". (Изчакала минута той да
поразмишлява.) Иначе съм принудена да Ви уволня дисциплинарно за измама и по кодекса, за несправяне със задълженията".
Миладинов: "Добре. Напишете ми заявлението за напускане и аз ще го
подпиша тутакси, ще Ви отърва от присъствието си, ще се отърва и аз веднъж завинаги от
всички вас".
Патрикова: "Предизвестието изисква три месеца да работите. И ще работите
като поп, преди да Ви удовлетворя молбата. (Тържествуваща.) Според
кодекса!"
Миладинов (весело и нехайно): "Аз пък няма да идвам на работа".
Патрикова: "Още по-зле. Следва парична санкция. Ще Ви се отреже от
заплатата".
Като чул, че ще му вземат пари, нещастникът моментално изтрезнял от обзелото го
себеотрицание, или да го кажем: от демонстрираните храброст и непукизъм към печалната си участ и примирено отронил: "Добре де, дайте ми един лист. Какво да напиша?"
"Иссстината!" – изсъскала шефката и го измерила със змийски очички.
И той нарисувал с едър калиграфски почерк по диагонал върху карирания
лист: "Вчера в 14,00 часа, като си седях в кабинета, внезапно получих главоболие. Какво съм правил след това не помня".
Като свърши по този начин разказът на Донка, тате и кондукторът
възкликнаха в един глас като хористи от народен ансамбъл: "Бре-е-ей!" А Вичо продължи:
– Пък аз вече се бях отчаял, че младичките не отбират що е това Любов.
Напуснал Миладинов учителската стая, изпъчен като английски лорд, па забил в
близката закусвалня при чесново-оцетения аромат на мешена шкембе-чорба. Пред група преживящи
попритоплени банички колеги посегнал да си скубе алаброса:
– Толкова съм си стриктен! И толкова съм си изряден. Минута не съм пропускал.
Винаги съм си бил тип-топ. Точно мен да ме хванат в крачка! Не-е-е, няма живот в
скапаната ни държава. – И обладан от присъщото на младостта вдъхновение, пред
смаяните даскаля и навъртащите се наоколо тихи квартални пройдохи и пияндета
произнесъл пространно слово относно пропуските и слабостите в образователната ни система; дори, твърдят очевидци – отправил основателна критика към господин Министъра на просветата, в смисъл, че господин Министърът съвсем и въобще не си гледа съвестно
работата.
– Бая кръшна ще да е била особата от нашия пол –
измърмори леля ми Гица, като отнасяше към кухничката оплесканите с юфка паници.
А пък мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ поглед към самодоволно ухиления
до уши Тотю.
Eпизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", глава LXXXVII
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 26 dec. 2018
___
* Височкият около метър и петдесет ватерполист от Плевен Иван Славков,
когото Людмила Живкова ожени за себе си след развода с първия си съпруг
инженера Людмил Стойчев.
** Диал.: напразно. Бел.м., tisss.
1) През далечната 1951 г. президентът на САЩ Хари Труман назначава Съвет за психологическа
стратегия (Psychological Strategy Board, PSB);
2)
Проф.Русаков, правил аутопсията на Сталин, предава доклад на началника на
Кремълската болница И.Куперин със заключение: Сталин е отровен със синилна
киселина, има всички възможни симптоми на отравяне с дикумарин, ПРИТЕЖАВАН
ТОГАВА САМО ОТ САЩ.
Plovdiv, Рождество Христово
ПЕТДЕСЕТ
И ДВА ФАКТА
без коментар в две страници*
1. Интервю
с Михаил Полторанин – бивш Зам. министър Председател на Русия, началник на Комисията по
разсекретяване документите на КПСС: "От нас крият, че Сталин е отровен, че
това е спец-операция, към която са се готвили дълго".
2. Краснов
– представил случая на опитни криминалисти в Русия, Канада, Германия, Унгария,
описва обстоятелства и представя жертвата като заможен човек, а членовете на
Политбюро – като роднини. Всички събеседници заявили еднозначно:
"Убийство!". Когато буквално ден до смъртта си жертвата лишила
наследниците от наследство, а след смъртта всичко е отменено, специалистите
утвърждават: на основание на тези факти може веднага да се изиска от
Прокуратурата заповед за арест и да се започне дело. И малко вероятно е дори
най-ловки адвокати да успеят да оправдаят обвиняемите – твърде очевидно е
убийството и неговите мотиви, дори да не се намерят следи от отрова.
Вероятността за случайна смърт приравнявали към нула.
3. Четири
месеца преди това, на XIX конгрес, Партията е отстранена от икономиката,
оставяйки я само с културно-масова дейност; Политбюро е обновено и увеличено от
11 на 25 члена. След смъртта на Сталин решенията са отменени, стенограмата от
конгреса – унищожена.
4.
С.С.Миронов: "Неотдавна ЦРУ разсекрети архиви, за периода 1953-1973 г. В
тях се съдържа отчет за смъртта на Сталин: Не e възможно да се определи, дали е бил мъртъв в някакъв период към момента на обявяване на смъртта, бил
ли е убит или е умрял, както посочват медицинските заключения".
5. В 1951
г. президентът на САЩ Хари Труман основава Съвет по психологическа стратегия
(Psychological Strategy Board, PSB), в който е създадена работна група
"Сталин" (кодово означение PSB D-40), работеща по инициативата,
наречена "План за отстраняване на Сталин" (Plan for Stalin's passing
from power).
6.
Спец-службите да обезсилят многослойната система за защита на Сталин:
1) Да
внедрят във властните структури къртица, за което било необходимо да се
дискредитират съперниците му; 2) Нужно било да се премахне от МГБ (КГБ) опитният детектив Абакумов и вместо
него да се назначи идиот-непрофесионал; 3) Налагало се да се премахнат от МГБ (КГБ) опитните професионали-детективи; 4) Налагало се да се изолира от Сталин дългогодишният му (от 20 години)
телохранител ген. Власик; 5) Трябвало да се замени ръководството на Кремълската болница и Министерството
на здравеопазването; 6) Необходимо било да се замени дългогодишният (от 25 години) личен секретар на
Сталин - Поскребишев; 7) Да се назначат свои хора сред персонала на вилата и сред лекарите, които ще
започнат да лекуват Сталин, сред помощниците и съратниците му.
С удивление откривам, че всички точки на този план са изпълнени.
ФАКТИ ЗА ПОДГОТОВКАТА
Само някои (защото не всички документи са разсекретени)
До 1 март 1953 г. са премахнати:
– Комендантът на Кремъл генерал Косынкин; – Личният секретар на Сталин за последните 25 години ген. Поскребишев; – Двамата лекуващи лекари на Сталин - Виноградов и Егоров; – След близо 20 г. на тази длъжност през 1952 е сменен Началникът на личната
охрана ген. Власик с безволевия и послушен Игнатиев, министър на МГБ (КГБ).
Игнатиев се оказва единствен оцелял на ръководна длъжност чекист от Сталинското
обкръжение; – Разстрелян е неговият заместник Рюмин; – Разстрелян е неговият предшественик министърът на Държавната Безопасност
Абакумов; – Разстреляни са всички помощници на Абакумов; – Разстрелян Меркулов, предшественикът на Абакумов; – Разстреляни са всички помощници на Меркулов; – На 1 март 1953 г. са снети постовете на двете врати откъм верандата на вилата
в Кунцево; – Същия ден комендантът на вилата в Кунцево полк. Орлов е пратен в
отпуск; – Същия ден готвачката Истомина, единствена от която Сталин приемал храна и
лекарства, е пратена в отпуск.
САМО ФАКТИ
1) Хрушчов
казва, че на 28 фев. 1953 г. били в Кремъл при Сталин. Това обаче не е
отбелязвано в дневника към кабинета на Сталин; 2) По спомени на охранителя Лазгачов, в 5 ч. сутринта на 1 март.1953 г. шефът
на охраната Хрустальов предава на подчинените си абсурдното нареждане от Сталин
да не го охраняват и да отиват да спят. Той последен видял Сталин в съзнание; 3) В 10 ч. сутринта на 1 март 1953 г. Хрустальов събужда охраната и напуска
вилата (да не се бърка с шофьора на Берия, чиято фамилия също е Хрустальов); 4) В 17 ч. охраната още "не смее" да отвори вратата на умиращия
Сталин. А има още две врати откъм верандата, оставени без охранителни постове; 5) В нощта на 2 март един от охраната се буди и вижда, че останалите спят; а
това е забранено и никога не е било преди. Не са наказани; 6) В 11 ч. на 2 март или 30 часа след 5 ч. на 1 март 1953 г.
пристигат лекари; 7) Проф.Русаков, извършил аутопсията на трупа, предава доклад на началника на
Кремълската болница И.Куперин със заключение: Сталин е отровен със синилна
киселина, има всички възможни симптоми на отравяне с дикумарин, притежаван
тогава единствено от САЩ.
ЗАМИТАНЕ НА СЛЕДИ
След март 1953 г. са унищожени или премахнати:
– Дневникът на посетилите вилата, където е издъхнал Сталин; – Няма ги входящата и изходящата кореспонденции на Сталин; – Личният ахив на Сталин е унищожен; – Личният ахив на Берия е унищожен; – Проф. Русаков умира три дни, след като предава доклада си за отравянето на Сталин.
От жилището му са иззети всички материали по аутопсията. Въпреки че в архивите
на КГБ надлежно са описани всякакви материали, отнасящи се до Сталин, документите на
Русаков били сортирани отделно, където пропуснали да почистят. Там Русаков оставил не само този доклад, но и копие на документите, обявени от
Полторанин; – Запазен е само том Х от ръкописната история на заболяванията на
Сталин; – Официалната (напечатана) история на заболяванията е от юли 1953 г., след
убийството на Берия на 26 юни, с.г.; – Няма ги електрокардиограмите от 1926 до 1953 г. Има две от юли 1953 г., след
убийството на Берия. В тях задната и предната стена от лявата камера на сърцето
на Сталин са с разменени места. По ЕКГ би могло да се установи, че не е имал
нито инсулт, нито хипертония; – Има правило да се изчаква минимум едно денонощие след смъртта, но аутопсията
е направена след 6 часа – на 6 март 1953 г. в 4 ч. след полунощ. В акта за нея
има дати: 19.1.1954 г. и 5.11.1953 г.; – Съгласно Решение на Кремълската болница, органите на умрелите членове на
Политбюро и ЦК се съхраняват във формалин в течение на седем години. Всички
органи на Сталин обаче са кремирани в деня на аутопсията; – Има документ за предаване в Музея на трите бутилки вода от стаята на Сталин,
но документът е всъщност за прием на две бутилки; – Мнозина лекари от двете комисии изчезват веднага след смъртта на Сталин; – Оглавяващият Кремълската болница и Министърът на здравеопазването са пратени в Сибир; – Началникът на охраната на вилата Хрустальов и двама от охранителите се самоубиват; – Всички охранявали Сталин са принудително изселени; – Разстрелян е Берия; – Разстреляни са и всички помощници на Берия; – Отстранен от длъжност е Министърът на вътрешните работи и Държавната
Безопасност ген. Круглов; – Разстреляни, интернирани или уволнени са и всички помощници на генерал Круглов; – Отстранен е Министърът на въттрешните работи и Държавната Безопасност генерал Серов; – Разстреляни, интернирани или уволнени са и всички помощници на ген. Серов; – На 26 юни 1953 г. танкова и пехотна дивизии навлизат в Москва. Армията сменя
охраната на Кремъл, което си е по същество държавен преврат; – Същия ден през 1953 г. Берия е застрелян от военните в дома си. Дотогава той води разследването за убийството на Сталин и ден преди това отправя официален
иск към ЦК и Политбюро за арест на министъра на МГБ (КГБ), същия онзи безволев и послушен Игнатиев; – На 30 юни 1953 г. е свален от поста си Сафонов, който в течение на пет години
дотогава е Генерален Прокурор и десет години е заместник Генерален Прокурор на
СССР; – Почти всички високопоставени сътрудници на МГБ (КГБ), които са по някакъв начин
свързани с разследване на убийството на Сталин, са разстреляни.
ЗА УБИЙСТВОТО НА БЕРИЯ И СТАЛИН
– В
седмичното издание "Неделя" (№ 22/1997) докторът на техническите науки и
участник в ареста на Берия А. Веденин свидетелства: "Убитите бяха трима –
двама охранители и Берия; сред нас загуби нямаше"; – Главният държавен санитарен лекар на СССР от 1965 до 1986 г. академикът ген.
Бургасов: "Що се отнася до т.нар. арест на Лаврентий Павлович
(Берия), всъщност зверско убийство в неговата квартира юни 1953..."; – Министърът на боеприпасите на СССР Борис Ванников: "Берия вече го няма.
Днес го разстреляха в собствената му московска квартира. Току-що идвам оттам..."; – Седмица след убийството на пленум на ЦК, Каганович заявява: "ЦК унищожи
авантюриста Берия. Сега, когато с Берия сме приключили..." – Членът на тогавашния ЦК Н.К.Байбаков: "Факт е, че към момента на пленума
(3 юли 1953 г.) Берия е бил убит"; – Светлана Алилуева, дъщерята на Сталин в книга: "Когато Берия бе
арестуван през юни 1953 г. и незабавно разстрелян..."; – През 1981 г. Лазар Каганович разказва на племенника си Стюарт Каган как са
убили Сталин; – Анастас Микоян в изявление към Мин.председателя на Албания Енвер Ходжа:
"Ръководителите на Съветския съюз са цинични заговорници. Обикалят по
целия свят и се хвалят как убили Сталин".**
.jpg)
.jpg)
.jpg)