Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

     Продължение

   "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може."* Пак това същото е образно казано в евангелието, в пасажа за светилника, който не е даден да го държим под одър. "И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".***

   На точно такова едно квадратно момченце от Литературен фронт имах удоволствието да се дивя в разстояние на около три-три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов, а може би по-точно, г-н проф. Игов. Имах неясна представа за "изнасилен талант", а се оказа, че и това кофти определение не съответства на реалността. Насилен талант... Има такова животно; но реалният г-н Игов ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво и все пак свежо, а се оказа плондер, въздух под налягане с аромат на мокра кокошка.

   Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в китното селце Радуил, Софийско; пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, кажи-речи негов земляк. Завършил специалност Славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г., специализирал (какво ли ще рече това!) в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68), едва на 24-25 години вече редактор (1969-70) във в. "Литературен фронт", в сп. "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание към БАН (от 1976), но и автор на сборник "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех и аз да имам; обаче избрах друго. И като си съпоставям дереджето на прост даскал с успехите на професора, д-р на филологическите науки, чл. кор. на БАН, и пр. таквиз прелести, кефя се – ами не, не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли квадратно момченце щях да съм!

   Около час професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и внезапно влюбения везир османлия. "Концептуално","субординация" и прочие термини, все чуждици, ми прехвърчаха край ушите, за да разбера вероятно що за лъв е господинът. Стана ми неудобно за него, та забих по едно време лакът в ребрата му отляво – дяволчето от детските ми години на пакости, щуротии, заядливости се бе ухилило до уши (влизах в ролята на Глупака Ванка пред великия човек): "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Където има любов, везирът слиза долу при робинята или въздига робинята при себе си. Или според теб**** любовта е като казармата, с устави, ред, субординация?"

   Все пак, да не го съдя. Ей такива едни си ги мисля – пристрастен съм повече от нормално, възможно е и да бъркам, ще се радвам човекът да излезе готин, ама ми се насъбра: толкова години да се правя на балък! Естествено е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде онзи кеф да си река: "Гледай си работата, драги! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от ей този самовлюбен чешит, седнал до теб".

   Игов поне двайсет пъти употреби думата "концептуално", та объркан уж от тези сложни научни термини и тълкуванията му, зинах: Че какво па толкоз го кефи думата "концептуално", та ми вади очите със синоним на нашата си дума "основно"! Е, не! Концептуално звучи бамбашка, анджък понаучному!

    Питам професора къде му е центърът, оста на мерната му система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: бързо схвана. "Всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. Всеки случай, всеки автор – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тези думите, но в този смисъл беше отговорът.

  "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш при твоите разбори и тълкуванията? Ще го кажа по-образно – къде в Европа, върху материка на християнската цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

   Изгледа ме от патъците, та до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли, що ли! И опитвам да го поуспокоя. "Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим и Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е Германия. Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде всъщност ти е центърът, демек, твоята Полярна звезда, а?" – питам. И той изтежко рече: "Да, малко по на запад от България, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско, там, дето Изтокът се среща със Запада".

   Логично би следвало да го попитам защо не България, ама не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, как духовното ни развитие било пострадало от исторически и ред други обстоятелства. 

   "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов, бивш университетски преподавател*****

   Освен Игов, в гостната на боксониерка сред пловдивския жк Тракия бяхме още трима филолози – двамата гимназиални даскали: аз и Георги Башиянов, и домакинът: издателят, бивш кмет на Стария Пловдив, както обича да напомня, и суров поет Тодор Чонов, който се явява и редактор на мижавия ми първи и единствен до онзи момент сборник стихове. Та продължих: "Дотук минусите си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!" 

   Отмина с мълчание този въпрос. 

   Час по-сетне, когато същите тези четирима се пренесохме в близкото кръчме, се обърна и рече този път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може и да ни носи предимства. Заслужава да се помисли. Виждаш ли, не съм забравил въпроса".

   Беше доста словоохотлив. Припомни кога си какво бил написал и как партийната – комунистическа, дебело подчертано, критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримата похапнаха по една шкембе-чорба, пих една бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-добрият роман в нашата днешна Българска литература"– вметна, като приветливо се усмихваше.

   "Как се казва твоят роман?" – рекох. "Елените", това му е заглавието" – рече. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, току зад някогашния подреден, но напоследък изоставен, изтърбушен, заринат в стар боклук и ръждиви тенекета РУМ (районен универсален магазин) "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. 

   От изпушените цигари, от кафетата и изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех какъв е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница.

   Но това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата му, обемист сборник стереотипни вестникарски статии, есета уж, "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът; суховат, па и претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели, ако поизчисти от себе си суетата, самодоволството на университетски професор, навикнал да му се възхищават простосмъртните, да го четкат по косъма.

*  *  *

   Вълнуващи преживявания ми носи четенето. Желал бих писаното от мен да се чете със същия интерес, който ми достави сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в онази мътна и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяването на тези таланти според конюнктурните нужди на някогашната, па и на днешната партокрация у нас. Такива обаятелни, ерудирани суетни врани бяха притегателен център за неопитни млади автори, неусетно за неопитните автори, манипулираха в името на "Партийната правда", подготвяха следващата вълна наивници, които метафорично и пряко да славят марксизма-ленинизма, без и да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност.

   Мнозина от някогашните ми приятели, жарки, гневни идеалисти ей тъй, неусетно, се бяха превърнали в глас на "партийната съвест", поласкани от височайшето внимание на някой партиен вожд, печатани, приветствани с бурни овации в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година, кажи-речи, и аз бях в плен на пищната ренесансова илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и в която съм се учил да мисля и възприемам света. Тази родна българска стихия ме зарежда с мерак за писане, в опит да документирам разрушаването на Отечеството ми. Нищо, че жестоко ми се е надсмивала или по-зле! – просто не ми обръща внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист баща ми Кирил: "Какво правите по цял ден там, в редакцията на вашия вестник, а! Пишете ли, пишете ли...?" Имал съм луд късмет, че не успели да ме превърнат в свой властниците. Ай, колко леко тогава, колко удобно бих се превърнал в агитпропчик и "наше момче"!

  Впрочем, къде ли е Радуил? Ще ми се да го открия върху моята карта на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом писателят Добри Жотев (1921-1997) – Бащата, както мило го наричат поетите от т.нар. Априлско поколение, но Радуил, Софийско го няма на моята пътна карта в колата. Трябва да е занемарено българско селце с мирис на оборски тор, непрана овча вълна и горени дръвца, ухание на печени чушки и лютеница, варена на двора, с аромат на зрели дюли в одаите с дъсчен под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси и на четири крака, с присмехулно червено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – ни в Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.*****

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 sept. 2002 – edited by 7 noe. 2018

   Илюстрации:

   - Млад и любимец на студентите, Светлозар Игов, род.1945 (горе);

   - Усмъртеният в Лондон Георги Марков – Джери, 1929-1978 (долу). 

___
* Георги Марков, цит.съч., стр.15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Георги Марков, цит.съч., стр.18.

**** На "ти", в удобната за мен роля на наивен и простак.
***** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът,  !http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов, според уикипедия е велик български учен, литературен критик, историк, есеист, поет, белетрист, преводач, автор на литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. 

***** Георги Башиянов, председател на „Екогласност” в Пловдив и председател на СДС след Славян Сапарев: Користните седесари пропиляха идеята,

 вж. https://arhiv.marica.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D1%85%D0%B0-%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%8F%D1%82%D0%B0-news323604.html Бел.м., tisss.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

  Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро пернато с брада или рачешки мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана с парцалче, понякога – с бръсната като белен картоф кратуна, или с папийонка червена на бели точици, косичката, ако я има, мазана с гел, пригладена/разрошена, интелигентният екземпляр може и да наподобява разплетена дамаджана за вино. Важно е отдалеч да личи, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен. Щом е интелектуалец, то ще рече умен, който се прави на глупак, разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки на Негово величество властника, реди остроти с вкус на канела в кафенцето. Остротите са брутални, от което нормален човек потръпва, докато просташката сган крещи: "Е-ей, нашето момче как му разказа игрите! Хем как му го рече! Право в очите, а! Ура-а-а…"

   Медиите струват пари, хем ужасно много пари. А у кого са парите? Вече е невъзможно от трибунка на многотиражка да се състезаваш с медийния октопод. Та и романтичният период, кога иззад отсрещния бряг на Дунава някой даскалски син извади на показ пред Европа и света непраните гащи и мухлясали драперии на разсмърдяла се върху три континента Османска империя, това буди възторг у опърпаните, недояли, изпосталели хъшове, обнадеждава поруганите в отечеството си българи, да! Само че, приятели, този сладък, романтичен период, отдавна отмина.

   От друга страна, добрият тон, зад който не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е? Само който не работи, той не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че за управляващия е естествено да греши, но и да търпи упрек и това не е необикновено. Като грешим и се поправяме, ние израстваме. Защо тъй упорито назначените за говорители и ментори в днешното наше обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, което е истина за мен, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас вечерял с Господа Бога! 

  Чрез медиите Лицемерието се самопредлага и в човеколюбиви форми, във всеки случай по-хитри начини за манипулация от манипулациите на оприличавания от почитателите си на Стефан Стамболов гл.ас. в АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил, че вече е фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, но как да му повярвам, когато реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени, като граждани на държавата България! Не мога да му вярвам, понеже с юмрук посегна срещу дежурния полицай на служебния паркинг пред софийската община, в София. Най-странното подир това геройство: Главният секретар на МВР в онези славни дни Бойко Борисов връчи на побойника един вид компенсация за преживения стрес... новичък патлак "Браунинг" с поздравителен надпис*.

  Случва се при самозащита човек да излезе от кожата си, да зашлеви идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Вежди Рашидов имам предвид. Е, къде отиват всичките му сладки приказки!

  Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете, случва се, да надделеят у теб понякога. Затова и по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли се скулпторът? Искрено да се беше покаял, бих го приел такъв, какъвто си е. Не, не заради изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му на Вежди! Срина ми се в представите като изваяна от влажен пясък симпатична скулптурка; влагата се изпари, остана оглозган от вятъра грозен скелет на мерака да си готин. 

  Нашите комплексирани интелигенти са си заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията ни теми. Послушайте за какво и как един-друг се дърлят: кой е по-велик, кой е по-близо до народа, кой е заслужил да се нарече "дисидент" и разбира се, да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". О, Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що ли е интелигент? В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин, 1870-1924) назовава интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по муцунката и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" беше у нас, в България, любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, изперкал от четенето на книжки, и чрез тази карикатура на многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси", Българския народ. Но интелигент е всеки мислещ, нормален, обикновен, всеки опиращ се на опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в каквото и поприще да се изявява. Нима не сме срещали абсолютно невежи и нагли с диплома за висше образование или гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков (1940-2011) в любимата му роля Шут на България, например, е академик.

  Истинската наша България, огромно множество без представителство в Народното събрание, в чуждите и частните медии, без достъп до онази осветена сцена, понася кощунствата и наглостта на невежествената власт. Но в това множество простосмъртни е енергията, опитът и мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват внимателно какво говори най-обикновеният човек, гражданинът на Републиката, най-малкото тези управляващи не би се главозамайвали дотолкова, не биха безобразничили така откровено. Другояче биха възприемали сламените чучела, самонарекли се интелигенция, за елит на нацията. Инак, каква ли му е на лаладжия** грижата, освен да служи на деспота и на придворните с лакърдии колко обичал и работел за България!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?" – тълкуващо Случая Веселин Андреев в "Нови задочни репортажи за България"***: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот". Обяснявам си така и обичта към баща ми, дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура, заради това странящ от всякаква обществена (разбирай, политическа) дейност. Изяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този "ключ". Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо кой и с каква идеална цел позира: дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), герой в "Стършел", роман на 33-годишната в 1897 г., когато пише книгата си, Етел Войнич (1864-1960) или популяризатор на чудесна идея.

  Животът е велик дар и трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин" – стои тази дума във фразата му като оголен зъб, обезценява позицията на автора. А мимоходом защо да не отдам дължимото на героизма? Може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не от хората наоколо; важното е, че е лицемерие да се разхождаш в героическа поза, да вириш показалец към Небесата, да редиш назидания, да заразяваш света с бесове. 

  Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да е идея, нито призовавам другите да стават герои. Смятам, че героично е да си честен и обикновен дори и след като ти се е наложило да извършиш нещо, което другите наричат подвиг, и хора се тълпят наоколо да те славят.

   Мюсюлмани, които сами се взривяват на многолюдно място в Близкия Изток, Испания, Турция или където и да е по света, определям – първо, за страхливци, второ – подлеци, трето – жертва на заможните манипулатори. Този род саможертва за милиони вярващи е героизъм, и аз нямам логично обяснение за това. Нима бог на която и да е религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се любува на мъртъвци!

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 21-26 sept. 2009 – edited by 6 noe. 2018

Илюстрации:

- Салвадор Дали, 1904-1989, автопортрет на скандален образ (горе);

- Вежди Рашидов, роден през 1951 г. – министър на културата (долу).

__

* Вж. https://www.mediapool.bg/boiko-borisov-predlozhil-nagradata-za-vezhdi-rashidov-news22175.html 

** Мултакът на Републиката - академик, оле! Вж. https://pik.bg/%D0%B2%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BD-news778911.html
*** Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

   С Емил* и жена му Весна се качихме с колата до Кукленския манастир "Св.св..Безсребърници Козма и Дамян". Четирите километра от Куклен до манастира този ден ми се сториха най-изровения от порои път, по който е минавала жигулата ми, местността, както и самият манастир, ми се видяха чудесни. Не ми се влизаше в двора на тази средновековна монашеска обител, такава скука ми се видя дотук всичкото това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите, та се замотах около колата, докато ми премине ядът. Сетне, все още ядосан преди всичко на мен си, запътих се към градището, правено изпървом, както по-късно обясняваше Емил, през ХІ век, горе-долу по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийския военачалник Бакурияни – грузинец по народност, извоювал над българите.

   По стръмно, градено с едри камъни стълбище с килнати настрани като канати на каруца, потъмнели от ръжда перила, на слизане към черквицата се разминавам с две полусакати старици, а преди да вляза при иконите с кандилата, минах на верев край дъщеричката на съседа Димзов, болна от множествена склероза или нещо от този род пак тъй нелечимо. Носи я на ръце младеж един, почти момче още; обвила бе ръце около шията му като детенце, та ми стана чак неудобно, дето се явявам свидетел на болезнена драма. И се престорих, че не ги виждам.

   Две свещици палнах, бучнах едната пред иконата на Иисус – нарекох я за мен си и ръкописите, другата мушнах в пясъка ниско долу, нарекох я за починалите ми родители.

   В дворчето пред черквицата цъцри тънка водна струя от градена стара чешма, а ябълковите дървета са отрупани с плод, клоните им виснали чак до земята. Мина ми през ум: защо никой тук поне не посегне да си откъсне от зрелите, зачервени като личице на младо момиче ябълки? Доста от тях ненужни сякаш, бяха нападали, образуваха килим върху пръстта. Умих си очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето, побързах да изляза, да си диря спътниците извън зидовете на манастира. Неколцина монаси – яки мъже, добре изглеждащи, се мярнаха на горната площадка, дето са им килиите. Ай! Тези пращящи от здраве мъжкари как ли я карат пък те в този див пущинак? – зачудих се. Всеки случай не ми се сториха будали някакви или дембели.

   Изкарахме си чудесно на стръмната хубава сочна поляна, въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: кой па дявол ме довея тук?

   Защо ги нижа тези ли! Може би защото вечерта към девет от Лондон по домашния ми телефон над възглавницата в леглото чух гласа на позната, която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И тази 36-годишна кокетка, с която преди някакви си 14-15 години бяхме преживели любовна авантюра, захвана три часа обстоен среднощен разговор – първо за това как многократно напоследък ме била сънувала и по тази причина същата сутрин ходила на врачка да изясни коя е причината да сънува точно мен.
Не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв й се явявам, не каза и какво й рекла госпожа английската ясновидка.

   В края на тази идилия по настояване на среднощната ми следователка чрез сателитните комуникации по GSM-а си изпратих до Лондон следното послание: "Животът е с развинтена фантазия, радвам се, че се обади".

   Любопитни ми се сториха въпросите, на които ми се наложи да давам уклончиви, както се изразяват политолозите – обтекаеми, отговори... в течение на три астрономически часа, когато по закон Божи би трябвало да спя. Дамата яко ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата.

           1. Женен ли съм? 

           2. Имам ли желание да се женя? 

           3. Кой живее при мен в момента? 

           4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина? 

           5. Какво мисля за идеята някой да ми роди дете... по принцип, не конкретно, но да речем, следващите две-три години?

           6. Как бих реагирал на предложението да ми прати нужната сума и да прелетя със самолет от моя занемарен краен пловдивски квартал до Северен Лондон, за да й погостувам? 

           7. Що да не пропътуваме двамата с нея разстоянието от Лондон до Кардиф с чистак новичък фолксваген (Е, може и с беемве, разбира се!), за да видя града, на чието име съм кръстил втория си сборник стихове и който с атмосферата си много напомнял Стария Пловдив? 

           8. Съгласен ли съм да ми изпрати паунди да купя най-сетне този компютър, дето го бленувам от няколко години? 

           9. Дали би ме познала, ако ме види (демек, успял ли съм вече да се сбръчкам до неузнаваемост, макар това да няма, както ловко се изрази, абсолютно никакво, ама никакво значение за нея)? 

          10. Помня ли още какви дивотии сме вършили в онази авантюра? (Ами да, помня, че тогава всичко ми беше мъгливо, но това не й казах.) 

          11. Изкушава ли ме още гласът й? (Накъсо, кара ли ме гласът й да потръпвам сексуално?) 

   И накрая дванайсетият въпрос, с който ме закла, застреля ме в челото като някой Христо Ботйов на връх Вола в местността Околчица:

          12. Как ще реагирам, ако я видя пред вратата ми (всъщност, тя никога не е виждала панелното ми царство), да речем, подир седмица?    

   Та си мисля, докато днес записвам снощната анкета: Опомни се, драги! Ако бродене по манастири и палене на свещи пред средновековни икони ти носи подобни изненади, редно е хубаво да си помислиш, преди пак да поемеш към следваща някоя монашеска обител!

*  *  *

   Жестоко е, ала е истина: всичко пърхащо, вдигащо шум около себе си, тръпнещо от страст, отчаяние, копнеж, мерак, амбиция, всичко пулсиращо рано или късно изчезва, сякаш не се е никога раждало; остава единствено описаното в слово. Добрият автор като Господ Бог раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъка да заридае или да се тресе от див кикот.

   Животът е низ от случки, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено блеснал поглед често говори много повече от томове научна литература. Галопираме като коне, пришпорвани от луд жокей, и кой друг, ако не пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху суха заешка кожа... кой за идещите подире би съхранил богатството от жестове и послания, разкоша от цветове, аромати, състояния на духа и плътта? Кой!

   В самотността си само човек успява да се хармонизира, да почувства вибрации, излъчвани от милиардното множество дишащи, бленуващи, но и страдащи, обичащи, но и люто ненавиждащи, алчни и богати или бедни и унижени, властни, но и нищи, прославени, но и потънали в забрава.

   Самото писане е удоволствие, нещо като дишането, като съзерцание на звездното небе или единственото, което според мен може да се сравни с тази космична тръпка – съзерцанието на изящна женска плът. Подобно е на спомена и на мечтата.

   Нямам основание да се притеснявам, че от един момент насетне няма да съм тук, сред живите – ако си заслужава, ако има стойност, ще остане единствено ненаситното ми любопитство и доверието ми в Добрата сила, която ни е създала с необикновен разум върху незначителна някаква си случайна планетка, залутана из необятния и за въображението ни Космос.

   Оптимист съм, стоя върху невидима за очите пирамида: раздавам по късче вечност със самочувствие на Твореца Бог. Ала това го може всеки смъртен, заложено е у всекиго от нас, които още дишаме и се надяваме**, подреждайки думи върху хартия, върху сушена заешка или козя кожа.

   Следва

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 8-11 sept. 2002 – edited by 5 noe. 2018

Илюстрации:

- При лековитото аязмо край манастира над село Куклен (горе);

- манастирът "Козма и Дамян" в Родопите край Пловдив (долу).

___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** лат. Dum spiro, spero (Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.

Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (3.)

Не изобличавай кощунника.*

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

    Продължение

    25.04.2005.

   Ден първи от Страстната седмица за Иисус, когото с възглас "Осанна!" тълпите приветстват, качен върху магаре, при влизането му в Йерусалим, а четири дни по-късно крещят "Разпни го! Разпни го!" и принуждават Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея, ритуално да мие пред народа ръцете си от кръвта на Христос. И оттогава "измивам си ръцете" вече две хиляди години ечи над стълпотворение от наивници, когато демагог реши да умие от себе си отговорността и да я прехвърли върху невежествената креслива сган, тълпяща се в нозете му.

   Ситуация, емблематична за всеки, докоснал се до Славата. Затова ако в слънчев или дъждовен някой понеделник тълпата те въздига, бъди нащрек каква опасност те грози, човече суетен. Непостоянна, преходна е любовта на т.нар. народни маси или изискано наречени "електорат". Вождът, когото в понеделник обкичват с венци и празнични песнопения, честичко бива кощунствено изритан по-късно от същите горещи хвалители и последователи. И най-странното в човешката ни природа е, че именно най-преданите обикновено са в първите редички на ентусиазираните съдници, същите онези, които си дерат ризата на площада, посипват си кратуната с пепел и настояват за най-жестоко наказание от името на полъгания народ. Кому да вярва евентуалният въздигнат от изблика на всенародната любов – голям проблем, страшен проблем! Да се бои преди всичко от най-приближените, мисля си.

   Та ми иде наум аналогичен случай с възпитаник на Ленинградския марксически институт, идат ми пред очи най-разпалените, видимо най-разгневени на комунизма членове на новосформирани партии от бивши мекерета на Тодор-Живковата власт – от преподобния старши асистент Иван Костов в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) до анонимния самоотвержен квартален доносник.

  Снощи по телевизията въртяха публицистичен филм на ББС за сина на Филип II Македонски – Александър, когото майката, четвъртата жена на Филип Олимпиада, нахъсва от невръстен. Александър Велики, психопат, съсипал не само своя живот, но и променил цивилизационната еволюция на човечеството, включително до наши дни. Гений във военната стратегия и тактика, ала нищожество в личния си живот, приключен едва на 32 години. Ключови два образа за размишления над умението да се живее, единия – в човеколюбие, другия – със стръв към победи под знака на маниакална грандомания и лакомия за власт над света.

* * *

   Химичката нахокала учителката по български Мариета Николова пред колеги в учителската стая. От какъв зор?** В дневника на класа написала "не учебен ден", написала погрешно вместо правилното "неучебен ден" и нещастната българичка имала наглостта в часа си по българска граматика да поправи грешката, па и да я обясни на учениците, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е писана от ученик, а от самата класна, химичката Цветанка Ганзурова.

  – Кой ти дава право да ми подронваш авторитета, ма! – крещяла извън кожа от ярост химичката, навряла в кучи гъз притеснителната млада радетелка за правилна българска реч "омайна, сладка".
 
   Минути след скандала се разминавам с изнервената възрастна дама. Тя цялата излъчва електричество, химически бойни отровни вещества. Намразила бе в онзи момент всички българици по света, та ме изпепели с поглед, чак изсъска:

  – Знам аз, зна-а-ам кой им пуска фитилите на младите колеги! Знам защо младите колежки нос са навирили и не си знаят мястото в колектива.

   Наглост и невежество царуват, отвори ли им се възможност. Така преди години, през пролетта на 1990 г., когато тъкмо създадохме първата синдикална секция към КТ "Подкрепа" сред 120-те (около 1992 г.) учители в училището ни с 2 400 ученици и... пресрещат ме двечки; едната – Пенка Кръчмарова, родом от с. Старо Железаре, която дотогава беше в течение на поне десет години несменяем профпредседател, сръга с лакът дружката си – госпожа Цвета Иванова, по онова време зам.-директор по учебната част:

   – Виж го ма, Цвето-о! Ей го е, на!... главатаря им на анархистите. Всички сме тук другарки и другари, само той, моля ти се, господин. – Па заби показалец в стомаха ми: – А бе, господине, що ти е още една профорганизация, да цепиш колектива ли?

   Първият епизод ми напомни история с цитат от Вазов (на четири реда текст – общо шест правописни и пунктуационни грешки) обесен... не Вазов, а цитатът с крещящи червени букви върху афиш над главата ми, изрисуван върху луксозен кадастрон. Нямало кой да ми каже, че цитатът е рисуван лично от колегата Йоана Георгиева, завършила тоже Българска филология, тоже в Софийския университет, и го ползвах като нагледно пособие два-три учебни часа по Българска граматика с тогавашните седмокласници за илюстрация как добро намерение може да се съсипе от недоглеждане. С моите набори – пловдивските живописци Александър Филев и Христо Стойчев, Стефан Лютов и Кирчо Цифкански по онова време в Панаирното градче майтап си биех, че грешките им висят по калканите на Пловдив с шарените надписи, халтура тип "Ден година храни" около Международния мострен панаир.

   Пак там, от онези еуфорични времена, ми се мотае тежък случай на праведен даскал рабфаковец, някогашният партиен секретар и официален доносник Атанас Стойков, който като във вица за Гарабед Шпионина, не се криеше, ами се гордееше, че Партията му е гласувала доверие да служи на правата вяра. На въпросния чешит специално място отделих в книгата "Историйките на ученика Ламски". Така да се каже, влезе през Парадния вход в сюжета, дойде от реалния живот в книгата ми; даже си наложих да съкратя част от фантастичните простотии на този светъл образ, понеже се появи опасност читателят да го възприеме като подигравка с Българския учител. Описах едно към едно как преподава – заканите му с юмрук, крясъците му, войнишкия рапорт в началото на всеки учебен час в усилие да поприкрие от света невежеството си в сферата на наука, която преподаваше с вдъхновение (разбирай – вдъхване на страх у учениците), с присъщи за духовния плебей магарешки инат и отмъстителност... до дупка, до победен край, до гроб. 

БЕЛЕЖКА ОТ 14 януари 2014 г.:

   Ако можеш, заобиколи или прескочи локвата, и си свиркай! Не можеш ли, това е вече участ. Нарекох фирмата си от 1994 г. "Гарван", като имах предвид, че гарванът се храни с леш. Такова му е призванието – да пази света на нормалните от навлеци, от самозванци. Да унижат българина, циганин бяха изтипосали шест месеца срещу Паметника на Апостола. Шест месеца огромен цветен афиш показваше надупения любовно Азис с надпис "Ах, как боли!" срещу лобното място на Левски, прекрасна реклама на чалгата в "чиста и свята" България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 noe. 2018

Илюстрации:

- духовността неизменно преминава през Виа Долороса (горе);

- Над старото тържище ален бе залезът като домат...*** (долу). 

___
* Из Притчи Соломонови, IX-8. Автентичният текст: "Не изобличавай кощунника, за да те не намрази".
** От въведението на Паисий към История славянобългарска: "О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?" 
*** Начало на стихотворението "Любов" от 1927 г. на Атанас Далчев (1904-1978). Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЛЯТОТО, КОГАТО НЕ БЯХ НА МОРЕ

ЛЯТОТО, КОГАТО 

НЕ БЯХ НА МОРЕ

Неделя е, всичко ми ходи наопаки,
часовникът даже обратно върти,
дори огледалото с весели образи
утрепа се май, на парчета лежи.

С кожухче кърпено вихри се вятърът,
и всичко днес странно с мен се държи,
обувките стари отвън пред вратата ми
отишли пак нейде с разранени пети.

Каквото докосна, веднага разпада се,
объркал се вътрешният мой пейзаж
и вече съм остров с хиляди гларуси,
  летящи красиво над зимния плаж.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 jan. 2007 – edited by 3 noe. 2018