Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

   Продължение от 01.01.2000.

   Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м., tisss) миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

   Партийната тенденциозност начева далеч преди Гьобелсовата ловка пропаганда, предполагам, не е изобретение нито дори на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействието на онези могъщи титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля си, иде и отпреди онзи италиански обущар от ХV век, който лепял по площада злостни епиграмки, изригвания на завист и ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** и сега прилагат, като обогатяват набора от пошлости от модна кукла травестит до низ идиотски битови сериали 

   Злонамерената им манипулация се състои в извеждането на знаци – символи на врага, на вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев" у нас се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата и Втората световни войни е любим шлагер на немските, сетне – и на английските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът скърби, че може и да не се върне жив у дома: песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.

   Аналогичен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Ърнест Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как може човекът хем да ни е враг, хем да е талантлив. Любомир Левчев, например, преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", отново с познатия запев: талантливите ние и онези малоумници, което пак ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно е кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика образ на врага. Без наличие на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна величина, понеже нищо градивно не предлага. Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха ями и ровове, па ги напълниха със смърдяща словесна пихтия от гняв и омраза, вдигнаха своята велика китайска стена пред всичко онова, което не бе в съответствие с техния светоглед. И да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, се питам: Защо моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война, тъй оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години на века, особено от периода, когато нацистка Германия и болшевишка Русия братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов ред в света? 

   Навикът да се трие от Историята грозното, убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните бойки млади побеждават отрицателните стари; версия на този пейзаж е изкривената ни представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните достолепни стари", си оспорват кое да оглави борбите за национално възраждане. Едните ни ги представят като ангели, другите – злодеи. 

   "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-нататък: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът – в Тодор-Живкова България добродетелите се ценят. Няма българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от славния възход на своята партия. И Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен... в неговия случай изкушен от социалистическата идея, обаче за жалост кривнал от верния път, та известно време партийната лит. критика след Девети (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която пък Йордан Йовков е национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Иван Вазов, че си позволил да публикува не един цикъл родолюбива лирика. Например, учителката ни по литература в пловдивското средно училище "Георги Димитров" г-жа Емилия Карапанчева, на нас – пъпчиви гимназисти, обясняваше колко неправилна от идейна гледна точка е онази част от ключовата Вазова поема "Левски", с която се открива цикълът "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...

   "Иван Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род" – говореше някогашната ни даскалица по българска литература. Да спомена и един от любимите за българина автор на сюжети из нашенския бит, неподражаемия майстор на сладката лакърдия и на шегата Чудомир. Известно ли е на сегашния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата ни писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната партийна лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произход. Че как да му дадем път в литературата? – възмущавали се онези там горе, в Партията. И измислили. Тарторите от Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Сред праведниците на партийната линия критици лъщят хора, като Пантелей Зарев с титлата академик, смятан за светило в сферата на литературната ни историография и критика.

  Изродили ли сме се от лъжи и предателства спрямо националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но този опит да бъде тълкувано миналото трябва да се припомня на всяко следващо поколение българи.

   В есето на Стефан Продев "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от Случая Сократ е представена с ей такава клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример". Всъщност, смъртта на Сократ има съвсем друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение.

   Нито богочовекът Иисус, още по-малко древният елински философ, са професионални конспиратори, за каквито Стефан Продев си ги представя. Ако политиката е умение или изкуство да се извлича материална изгода, философията, особено у Сократ, е стремеж към духовни стойности.

  "Бунтът, за който работех" реди префасониран по Стефан-Продевски богочовекът – и то най-вероятно за партиеца си е в реда на нещата: на пропагандиста все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-висше ниво от тяснопартийната представа за живота, възприеман като тържество на материализма и марксическата политикономия. Комунизмът, за който партийни агитатори като Продев бият чело, че не бил истинският комунизъм, а нещо друго, нещо в името на нова нравственост под червени, сини, зелени или пембени байраци, представят за антипод на миналото, за въведение към т.нар. европейски духовни ценности. Партийните лидери умилно ни съзерцават от афишите, с които са оцветените им в ярки цветове политически минарета.

   Следва

БЕЛЕЖКА 

   Ай, как им се иска на сегашните оратори да приемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили от печалния опит, който фатмашката им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли някой себе си да нарича демократ, да се кълне във вярност към България, чудя се: какво компенсира, защо му е "този трясък и искри"? Дали заради България, чийто народ фалшивите пророци превърнаха в тълпа от аргати, като сториха най-ужасното: българинът да побегне от собствения си имот, да хукне по света нов господар да си търси – от високоплатените безскрупулни чиновници на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой нов Годо да долети и да се захване най-сетне да ни оправя батаците.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 oct. 2018

Илюстрации:

- 1940 г. Външният министър на СССР др. Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, като се договарят как да си поделят Европа (горе);

- Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети (септ. 1944 г.), обявил Йовков за реакционен писател, и затова Йовковите разкази около десетилетие след Втората световна война бяха изхвърлени от учебниците по литература (долу).
___
* Простичката войнишка песничка, възмутила естета Продев:

ЛИЛИ МАРЛЕН

Пред старата казарма,
пред големите й железни врати
имаше една улична лампа
и тя още свети в душата ми.
Ах, как искам пак да те видя
там, под уличния фенер
както някога, Лили Марлен!

Отвън вече крещи часовият,
тръбачът свири за тръгване
и това може да е само за три дни.
"Приятелю, вече си тръгвам!"
И той ти каза: "До следващата среща!
Ах, как ми се иска да останеш при мен!"
При него, мила Лили Марлен.

Стъпките й фенерът познава,
както и изящната й походка.
Всяка вечер фенерът пак свети,
но мен отдавна ме е забравил
и страдам само като си помисля
кой ли стои там сега под фенера
с теб, мила моя Лили Марлен.

От тишината долу в окопа
се носят към мен като в сън
така любимите за мен твои устни,
когато пада гъстата нощна мъгла,
сякаш пак съм там, под фенера
както някога с теб, Лили Марлен.

Ще изстреляме снарядите, ще свърши войната,
и край телените мрежи в полумрака самичка,
ти ще си там, ти пак ще ме чакаш,
в мъглата ще стоиш там сама-самичка,
и знам, че винаги ще ме чакаш,
моя сладка Лили Марлен.

Авторизиран превод: tisss

 ** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; следващите поколения драскачи и лепели върху същата статуя язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 

*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю заедно с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че "телеграфният му стил" е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 

Заради политическите си възгледи Езра заплати прескъпо. Обвинен в сътрудничество с режима на  Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест, като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника.

Какво да очаква поет като него, намесил се в реалната политика на жестокия ХХ век. Той, който живееше с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента и стила си би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж.http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.

**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Съветска Русия неслучайно приликата е в деспотичния режим на управление. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss. 

Антракт – НЕДОРАЗБРАНИЯ СТЕФАН ПРОДЕВ?

НЕДОРАЗБРАНИЯ СТЕФАН ПРОДЕВ?

   

   Цитат:
   В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинство даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и България не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения.*

РЕПЛИКА НА МИЛЕНА ГОШЕВА ПО ПОВОД**

   – Фалшивите пророци. Що фалшиви? Никой не е пророк в собствената си страна. Стефан Продев, независимо от своите превъплъщения, според Анжел Вагенщайн, е "един голям дух, който остана недоразбран"...

   Преминал през РМС на 16-годишна възраст, после стажант във вестник "Труд", по-късно – офицер и т.н., и т.н., докато стигне до вестник "Народна култура”, след това вестник "Работническо дело", прекръстено на "Дума", автор на над 30 книги и много есета. Есеистът-комунист е преминал през много роли, но винаги е оставал верен на себе си. Неговата партия БСП го прогони от вестника си, но по повод 80-годишнината му същата тази БСП направи голямо фиаско в Националния дворец на културата: посмъртно му присъди орден.

   През 2007 г. издателство "Захарий Стоянов" обяви литературна награда с неговото име. Директорът на издателството литературният критик Иван Гранитски го описва като блестящ публицист и основател на партийния вестник "Дума" през 1990 г. За него си спомнят мнозина: Председателят на Народното събрание др. Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи др. Румен Петков, Председателят на софийската организация на БСП др. Румен Овчаров, кандидатът на БСП за кмет на София др. Бриго Аспарухов, др. Петър Берон, писателят академик др. Антон Дончев, много творци, журналисти, приятели, бойни другари. Поздравителен адрес за юбилея са изпратили Министър-председателят на Републиката др. Сергей Станишев, Министърът на културата др. Стефан Данаилов. За коментар на Darik news от 25 ноември 2007 г. по повод 80-годишнината от рождението на видния писател, журналист, есеист, публицист и прочие др. Стефан Продев Президентът на Република България другарят Георги Първанов заяви: "Стефан Продев е един от символите на нашето време".

   Честването беше организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти и Министерството на културата, Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет "Св. Климент Охридски", Висшия съвет на БСП и вестник "Дума". По думите на Държавния глава на Република България, ценният урок, който писателят ни е завещал, е стойността на словото. Др. Първанов, окачестви Стефан Продев като съратник в промяната на БСП и единението на левицата.

   Според другарката Велислава Дърева от Инициативния комитет по честването, България има трима публицисти, и това са др. Христо Ботев, др. Йосиф Хербст и др. Стефан Продев. Отличителни за другаря Продев, според Дърева, са самоконтролът, талантът и характерът.

   Министърът на културата др. Стефан Данаилов нарече Стефан Продев връх в Българската журналистика, публицистика и есеистика, обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков" посмъртно се присъжда на Стефан Продев.

   На честването присъстваха Председателят на Народното събрание др. Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи др. Румен Петков, поетът др. Валери Стефанов, творци, журналисти, приятели. Вж.http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=201542

ВЪПРЕКИ

Цялото кралско войнство – на стража,

мъртъвци хвалят скъпия си Мъртвец;

а най-високата чест, това ще им кажа,

е да си останеш обикновен жив човек.

     Жива и здрава, за радост на близки и ученици! 14. II. 2009 г., tisss.

* * *

     Тодор Ряпов: – Не свърши ли този "апотеоз на Продев"?

     Георги К. Бояджиев: – Завършил!? Едва започвам.

     Тодор Ряпов: – Ами успех! Трудно се чете такова произведение.

     Георги К. Бояджиев: – Някои уроци изискват човек да се потруди. То       не е турски сериал, нито тъпа испанска комедия? Това е животът ни!

Виктория Нинова: – Е, ти направо го обезсмърти другаря Стефан Продев.
Георги К. Бояджиев: – Идиотите отдавна са го превърнали в икона на управляващата глутница от бивши членове на БКП и техните потомци, тъй че си заслужава труда. Това е типичният полуграмотен рабфаковец, като др. Цецка Цачева с фалшивата диплома от Софийския университет. Досега никой не се е вглеждал в глупостите, които е писал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 14 fev. 2009 – edited by 26 oct. 2018 

___

* От поредицата есета "Фалшивите пророци", заключителна част. 

** Вж. https://jores-tisss.blogspot.bg/2017/10/6.html Бел.м., tisss.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

        Продължение от 01.01.2000.

    За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: "Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета!" От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира (да заимства наготово), по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура тук се свеждат до прочит, по-често – до сричане на текстове, съчинявани от напористи зрели поети. 

   Знам двама от местните пловдивски лирици, които в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" по поръчка отгоре съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не някакви случайни хора, а известни и високо ценени в някогашната литературна периодика поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че огнените речи на Бай Тошо по партийни форуми, митинги и прочие трудове, прилежно събрани в многотомното му "творчество", са нашумели в годините на соца поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

   Ала търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва, разбира се, от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на XX век у нас; и човек, който не е наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли би се досетил как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху мнозинството българи – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Стефан Продев плътно се вписват в стилистиката на партийната сатира: див сарказъм, пасквили, вж. например, сб. "Червен смех", изд. от 1956 г.: фейлетони, злободневки, карикатури, римушки, задевки в печата ни от периода 1919-1923 г.

   Публицистиката на Георги Кирков (1867-1919), Крум Кюлявков (1893-1955), Христо Ясенов (1889-1925), Христо Смирненски (1998-1923), Димитър Полянов (1876-1953) и пр. чрез романтически плашила – гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Тогава се начева запевът срещу стопанина, основно срещу правото на човека да не се съгласява с формулирани отгоре постановки върху живота от гледна точка на някаква централа за информация.

   Гневната си поза този род публицистика от зараждането си, та до днес, определя като позиция в защита на експлоатираните, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде въодушевен от себе си, за да го приеме човек за съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил нахакано перчене и лумкане по гърди:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

     Ето показателни за Стефан-Продевия публицистичен стил фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

    Как живее човек, разсъждаващ по този начин срещу когото и да било! Като пише рецензии за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните романтични идеалисти за "грандиозните, епохалните" и прочие бойки партийни кампании, акции, почини, мероприятия; представя как става организирането на клакьори (някогашните тролове и хакери) по градове и паланки, т.нар. "честни и будни, съвест, зорки очи", а всъщност, просто активисти, агитпропчици на Партията.

   Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици, понякога месеци, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

   За една от фразите, вопъл на несретата: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини, за безукорно честния херолд на боговете?

София, улица Пиротска между двете Световни войни

   Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно есе – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката работническа среда на крайните градски квартали с нейната сурова нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам, в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и към лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че говори от душа и сърце. Когато разказва епизода за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам сякаш онази наивна, идилична, бедна, ала и набожна България с кандилцата и евтините икони, която соцът с идиотски кикот разтури, разпердушини, прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисаря и премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

   Вероятно е истина изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се надсмиваме: Готин ли е филмът, или съветски! 

   Забелязал ли е, обаче, промяната есеистът? 

   Ето я драмата му: хлапакът, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на уж обновяващата се идеология в редиците на Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към лично покаяние, което тези хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат първом на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

    Следва

    БЕЛЕЖКА: 

   В разговор с бивш колега, който се брои за философ-психолог, между другото, ей така, случайно сякаш, чувам:"Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И усетил се явно какво е изръсил, притеснен се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей тъй, на шега". 

   За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон "Знаеш ли ме кой съм аз!" – не виждам как пъстрокрила птица, би удържала успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво. Един и два ли пъти господин старши асистентът от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) Иван Костов говори извисоко към "този народ". От "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, до обвинението, че народът е недорасъл да го оцени. В нормално демократично общество след подобна грандоманска изява въпросния политик и оратор го изнасят от сцената и го отсвирват със заупокойни песнопения. Тази грандомания не е нова за нас, българите. Преди Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов, няколко дузини дембели в политиката, минали вече в забвение.

   Грандоманията е свидна заемка от инструментариума на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния насред политическите водовъртежи безличен Неделчо Беронов. Кресливото, нагло поведение в обществената говорилня опровергава основата на демокрацията: правото на всеки да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем така противно се фукат, колкото противно се зъбят на всички, които не са с тях!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 oct. 2018

Илюстрации:

    - 1980 г., Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981) (горе);

    - Росен Плевнелиев (1964) – политик на годината за 2011 и 2012 г. (долу).
__
* В България и сега, с редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори с обикновения българин говорят като с хлапе от детската ясла. Говорят по медиите така, сякаш не разбират, че суверен не е партията, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – НИЩО ПОДОБНО

НИЩО ПОДОБНО

Докато тя казва "Не трябва, не трябва",

в свойте прегръдки той просто я грабва,

той я хвърля объркана право в леглото

и после се хвърля самичък – защото 

дето се казва, хормонът го чука,

или казано просто, хич не му пука

какво ще си кажат другите гости...

А другите гости не са никак прости;

всъщност разбират, тя казва: не бива, 

отчаяно влюбена и толкоз щастлива,

че вече ще бъде направо кощунство

да спрат това негово буйно безумство,

и те се измъкват на пръсти с усмивка

в съседната стая на тиха разпивка, 

преди да поемат по свойте пътеки,

и всеки – със своите грижи нелеки.

И няма да видят под небесния свод 

нищо подобно в своя скучен живот. 

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 oct. 1992 – edited by 24 oct. 2018

Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

   Цяла нощ валя и слушах как леден вятър свири в оголелите клони на дърветата зад прозореца. Болеше ме корем, та не успявах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си снощи за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие влага с коренчетата.

  И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно, където би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените, и изоставените от нас в земята мъртви продължават кротко да дишат.

   Прости ми, ако можеш, татко. За всички разочарования от мен прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

   Не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, а с ръце извършвах изразителни жестове дори… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, мили, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  И напоследък взех да разбирам: на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб! И тези жени наоколо… все намират повод да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо, мърляво направено, циврят и заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

   А твоят брат, първият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Където и да отиде, все нещо ще домъкне у дома. И да знаеш, братче – мъжкото внася, женското изнася". Бях в трети клас, ходили бяхме ние, децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако там още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите ти с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, чичо Митко бъбреше и бъбреше, а ти го слушаше и слушаше.

   В шести клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни лагери от шведска стомана, биелни лагери SKF, от най-добрата стомана на света… Приготвил си ги за голямата петстотин-кубикова машина, NSU-то; открих ги в твоя шкаф, увити в светлокафява омаслена хартия и си направих количка като другите момци от махалата. Не открих по-големи, ала тези шведски лагери бързо се разхлопаха и на следния ден, когато се върна с велосипеда от работа и дойдох да ти се похваля, страшно ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках. Нали, татко! Само виех като животно.

  Мили мой, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика горе, чак до огромните ботуши на каменния Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, защото залягаха над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
  Бягаше с номер 45 и цюндапът ти добре грабеше, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоокът на кмета Иван Тотев, насред някогашното оризище, на човека пред теб – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си подминал, спрял си да помогнеш; и завърши тогава пети, а Байката – първи; че си преценил: полага му се на Байката пред теб да е. Помня, донесе в избата новичка найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание? 

   А! Помниш ли, мили мой татко?

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на улица Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли едно буково трупче…

  И веднъж, когато пак цяла седмица валеше, когато пак бе дъждовно и мрачно, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме и вече се чудех дали ще те познаем сред стотиците еднакво облечени и остригани запасняци, зад телените мрежи сред стръмната поляна, майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

  След година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. А пък аз не ти приличам, мили татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта ти били пресни и нощем вероятно си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картини от войната, които ме нападаха нощем, мен, петгодишния ти син? Нали не съм бил на война! Два или три пъти само съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият, най-тъпият левак сред момчетата. А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах и не успявах да заспя, и си мислех снощи за големите мъртви мъже, как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага и сълзи от лицата им. И коренчетата се спускат все по-надолу, по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на нашето пловдивско общинско гробище, където на мъртвите им е топло-топличко.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 24 oct. 2018

Илюстрации: 

- 1948 г., Пловдив, фрагмент от студийна снимка с баща ми (горе);

- 1972 г. м. Юндола, баща ми с любимия му NSU 500 куб.см (долу).