На Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"
от някогашния български ракетен дивизион 90180 край Хасково
РАДИО БЕЙРУТ
Политиката служба не тика, казваше нашият тъп старшина; бяхме наивни, или дето се вика, не мъже, ами градски лайна.
Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин, арията за нас беше само една – комунизмът за да прославим, готвим се за Световна война.
Готвим се... ала с Любо от Сопот
тайно слушахме джаз от Бейрут* и дъските ни взеха да хлопат, и майорът ни спипа без труд.
Този Марков бе смъртна досада – плужек мазен, пък ужким суров,
ужким пич, а душата ти вади с педерастката своя любов.
И прости ни**, и тъй за награда рихме въглища цял следобяд –
дето казват: за честта на отряда двайсет тона напред и назад.
Бяхме просто две бойки момчета, но след случая с тоз темерут оттогаз на войнишката клетва сякашбяхме се клели в Бейрут.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv,mart 1990 – edited by 11 oct. 2018
–––
*
Само с леко завъртане на потенциометъра пренастроен на честотата на Радио
Бейрут, приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с
"упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на
близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Митко Карачев
идваха в "моята" релейка да спят и слушах как хъркат като две
дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от лоши очи.
** Не ни издаде, та ни се размина
"дисципът" за месец поне в т.нар. "черни роти" на Втора
българска армия. Случва се в разгара на движението на хипитата с онзи велик
девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). Линкът е от
концерт на великия Джими Хендрикс от октомври 1967 г., когато тъкмо се бях
уволнил и София ми изглеждаше рай. Днешните лъскави лекенца и кукли-панукли на
чалгата не притежават нищо от онзи следвоенен взрив на артистичност и
свободолюбие, разтърсил света след като 550-хилядната въоръжена до зъби с
най-модерни средства за изтребление армия на янките яде унизителен пердах и
поколението на връстниците ни отвъд Голямата вода преживя шока да прогледне
кой го прати на сигурна гибел, за чия изгода и от какъв зор във Виетнамската джунгла. Бел.м., tisss.
До
този момент историците се разминават в мнението за въпросните финансови
инжекции: едни предполагат, че нацистите са открили тайни сметки във финансите
на Германия, пазени за реванш след поражението в Първата световна война; други
твърдят, че основен донор на фюрера е немската промишленост.
Между
другото, когато по време на Нюрнбергския процес екс-президентът на Райхсбанк и
министър на икономиката в Хитлерова Германия – Ялмар Шахт (1877-1970), посочил:
в името на справедливостта сред подсъдимите да седнат и онези, които са
кърмачките на Третия райх, сочейки при това US-корпорациитe "General Motors"и "Ford", както и персонално – управляващият "Bank of England"Норман Монтегю (1871-1950), US-представителите сключват сделка
с подсъдимия Шахт – обещават му свободата срещу мълчание. И Международният
военен трибунал оневинява Шахт.
Тайната
около англосаксонската помощ за Хитлер в началния етап от партийната му кариера
отнасят в гроба си двама:
1)
невзрачният швейцарски финансист Вилхелм Густлоф, лидер на Нацистката партия в
Швейцария, убит през 1936 г. (фюрерът неслучайно с името му кръщава най-големия
пътнически лайнер на нацистка Германия), и
Тези
двама подсъдимият Ялмар Шахт от трибуната на Нюрнбергския процес назовал
"несменяемите двама посредници" между английските и американските
корпорации, от една страна, и нацистите – от друга. Има сведения, че Густлоф е
посредник от 1925 до 1929 г. Що се отнася до обергрупенфюрера от СС Шварц, той
умира не по-малко странно от разстреляния от еврейски студент по медицина през
1936 г. Вилхелм Густлоф. На 2 декември 1947 г. следвало да бъде освободен от
филтрационния лагер в Регенсбург, но така и не вкусил свободата. Закусил,
усетил се недобре и след час - час и половина издъхва "заради стомашен
проблем", както отбелязали в смъртния му акт. През април 1945 г. Шварц
изгаря в щаб-квартирата на Нацистката партия в Мюнхен всички онези скандални
финансови документи, които по някакъв начин биха компрометирали пред света
някои представители на страните-победителки, затова разчитал на снизхождение.
Независимо
че най-ценните двама свидетели на далаверата с Хитлер завинаги млъкват, на
неколцина историци все пак се удава да издирят свидетелства за англосаксонското
спонсорство на Хитлер и хората му. Конкретно италианецът от Бостън, САЩ Гуидо
Джакомо Препарата (1968), посветил се за около двайсетина години в проучване на
връзките между нацистите и деловите кръгове на Лондон и Вашингтон, поименно
назовава онези, които възкачват нацизма във властта: "Кой от самото им
начало финансира нацистите? Според смехотворна приказка, умело тиражирана от медиите
в обществото, нацистите се били самофинансирали, като събирали дарения по време
на митингите си". Препарата доказва: по-голямата част от паричните
средства за нацистката партия идват извън Германия. Задокеанските финансови кланове
J.P.Morganи D.Rockefellerчрез Chase National bank прехвърлят акциите на IG
Farbenindustrie и ред други немски химически заводи към Уолстрийт (по-късно
рожбата на Круп минава под контрола на рокфелеровата Standard Oil, а Bank Dillon, Read & Co.овладява Vereinigte Stahlwerke на Алфред Тисен).
"През
1933 г., когато в САЩ и Англия става пределно ясно, че компанията AEG финансира
Хитлер, – пише Препарата, – 30% от акциите й вече са собственост на
американския й съдружник General Electric. Та ето така в протежение на цели
петнайсет години, от 1919 до 1933 г., англосаксонският елит усилено влияе върху
германската политика с идея да създаде човеконенавистно движение, което
впоследствие би могъл да използва като пешка в световната геополитическа
интрига. Не Англия и Америка са родили нацизма, но именно тези две могъщи
държави са създали условията, чрез които би могъл да се появи толкова зловещ
феномен".
За
финансовите потоци към Нацисткия райх Йоахим Фест (1926-2006) коментира:
"Есента на 1923 г. Хитлер отиде в Цюрих и се върна оттам, дето се вика, с
куфари, натъпкани с швейцарски франкове и доларови купюри, т.е. в навечерието
на Бирения пуч някой авансирал бъдещия фюрер със солидна сума валута".
Този някой, според мнозина, не е кой да е, а сър Хенри Детердинг
(1866-1939), шеф на англо-холандския концерн Shell в течение на 36 години, от
1900 до 1936. Този велик благодетел на нацизма и по-късно ще продължи да финансира
Хитлер – вече чрез Вилхелм Густлоф. Забележителното в случая е, че Мюнхенският
съд, където се гледа делото за пуча, може единствено да докаже, че Нацистката
партия получила, за да организира метеж, някакви си там 20 хиляди долара от
индустриалците на Нюрнберг. Докато хората на Адолф Хитлер твърдят: разходите по
организацията на кървавата акция са минимум 20 пъти по-високи!
Вж.
https://old.flb.ru/info/59347.html
MY
COMMENT:
–
Докато превеждах текста по-горе, мислех си нещо наивно и глупаво: колко малко
се е променил манталитетът на т.нар. политически елит на САЩ и Великобритания,
а защо не и навсякъде по света за последните сто години!
Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже, това
творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я наричаха
госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, всеки ден
намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливите си пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, че не успя да ме
цапардоса през дланите; като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръчичките.
За назидание и за авторитет пред децата от нашия III-a клас заповяда да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова
показалка. И баща ми Кирил естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу
училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ти ще отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката пресован шперплат,
сине. И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш
от мое име".
На тази женица Дора Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и
лицето, кафявите старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена
на кокче, пискливия глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме
зад гърба ми на срещи с родителите за успехи в ученето, но не пропускала да се
оплаква. Рекла на майка ми: Това ми е последен випуск и се пенсионирам, но искам да знаете, от вашия Гьорги ми побеля косата. След всяка родителска среща майка ми си
идеше с подпухнали очи; и как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив, като магаре дружно ме пердашеха с
баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма
да стане", "Боже, на кого се е метнал, в нашия род такъв чешит
нямаме!" и пр.
От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в прогимназията и гимназията, най-ярко помня
моменти, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи)
причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник – от пандиз,
като войник – от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода
за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички около теб са забили
нос в тетрадката си и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка, тропкат като кълвачи, кога си топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше
то! Напомня ми Любовта.
Изобщо, ако ме питате, Любовта и Свободата
не мога да си представя разделени, драги амбициозни баби, майки и татковци, както и
мили колеги учители; и го казвам, като човек с четирийсет и една години и четири
месеца педагогически стаж зад гърба и разбира се, с понатрупан опит. Много зависи кой ще се случи да е любим учител на
малчугана. Особено първите даскали в най-ранните ни години са важни! Защото децата масово подражават
на техния стил във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа,
хлапенцата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо супер, нещо достойно,
за което очакват похвала.
Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега в години на планирания от Щатите хаос навсякъде, където имат интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-зали и онези свързани с фитнес-залите анаболи! Преди по-опитните
даскали успявахме някак в средния и горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с училището като институция, преди у нас на власт да дойдат хората на Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където – особено момченцата, до такава степен са ме
копирали, че правеше впечатление дори на колегите. Говореха открито: Бояджиев така ги
омайва, че после не можем да ги познаем.
Пишех на черната дъска и с дясна, и с лява ръка, и ела гледай – половин паралелка хлапета прописаха с двете ръце.
Някога имахме респект към
учителя, който респект днес го няма. Писал съм как беше по време на моето детство. Бил съм явно бая палаво хлапе, и как
ни веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу
училището; напротив, ядях като магаре пердах и от двамата, след като ме бяха наказвали и в
училището. Баща ми, учил до някогашния трети клас, посегашному – седми клас, в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителя; да не говоря за майка ми,
която в ученичеството й, според мен, си е била абсолютна зубрачка.
След родителска среща редовно
ме пердашеха, понякога и двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението
един друг се нараняваха, и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил
т.нар. стокхолмски синдром: притеснявах се за тях, а иначе, свил се в най-далечния
ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на
метлата – у майка ми, шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях най-напред от
унижение, че ме бият, и после – че ги обичах и се молех дано не се наранят
един друг заради мен.
Вероятно съм бил
хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах,
разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им
панделките или правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на
Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска.
Спомням си, от пети до седми
клас имахме млада учителка по физика с големи цици, мощна една такава, та й
викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела
виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят – че
се кривя и се правя на клоун. И тогава си заряза урока, дойде с твърда стъпка и яко ме оскуба, позеленяла от
гняв ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в коридора!" От което повече ме
заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.
Десетина години
по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", ама вече вестникар в
"Комсомолска искра", и то основал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела. Говорим си ний сладки приказки и между другото споменавам,
че съм й бил ученик. Беше бая учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик,
с Гьорги Бояджиев вий нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев много ясно си го спомням". Писах естествено хубави
работи за нея във вестника. Ами че момците от шести-седми
клас във всички времена и епохи няма как да не се заглеждат в сочни
цици с щръкнали зърна под рехавата лятна блузка.
"Живей като обикновен човек и бъди
благословен" ми е водещо начало от ранно детство. Помня, имахме час на класа,
когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, като порасне. И класната ни стая внезапно се изпълни с лъскави естрадни певци, оперни певици, балерини, мореплаватели, архитекти, генерали и адмирали, аероинженери, футболисти – магьосници с
топката, археолози, хирурзи, мореплаватели, началници на пожарна команда, световни художници, президенти, Авакум-Заховци*, капитани на презокеански кораб или мисия до Луната... И онемях. Пита ме тогавашната ни класна географката Тотка Харалампиева: Ами ти, Гьорги, ти нямаш ли си мечта? Отговарям: Мечтая да стана свиневъд. В края
на седмицата, на първата й среща с родителите се оплакала, че пак съм й провалил урока.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited 8 oct. 2018
Илюстрации: - 14-годишен с баща ми в Китен, където щях да се удавя – едва издрапах с нокти и инат от яма току срещу плажа със стотиците курортисти, но се постарах никой да не узнае (горе); - снимка за приемането ми в комсомола с третата група седмокласници, които имахме по някое провинение към училищния правилник и затова бяхме турени "в шкартото" (долу).
–––
* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.
Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на селото Калугерово.
Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец
в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания
Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис
Дявола, не знам дали e бил на война, но го виждам на пост със затъкнат на
манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за
последния от петима братя от Харманли Кирил година и нещо след като Кирил се
връща от кървавите сражения на Българската армия с нацистите при реката Драва в
Унгарската Пуста.
Четири поколения мъже
преди мен са основа на личните ми отношения с България. Името ми (да следвах
испанската традиция) би трябвало да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов...
Бояджиев. Ангел от Керемидовия род (един от четирите рода, основали Калугерово
след бягство от разграбеното от османлии Търново) убил турчин или двама турски
чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и се
заклел да отмъсти "на турците", ала на фронта умира не от куршум, а
от болест. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария,
по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.
Пожелал я овдовялата
Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре, и тя
харизва своите две рожби на свекърва си, па се преселва в дома на Тодор да се
грижи за чуждите сираци.
Ангел е клан на дръвник
през пролетта на 1876 г. Жена му Мария била доста млада, и хубавица ще да е
била... А той кмет. Ще да е бил поне 35-36-годишен, когато трима мераклии от
съседна турска махала го посещават в дома, и както гласял неписаният закон на
Аллах, т.е. Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари, ядат, пият,
плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му. Съблекли я гола младата първескиня
да им прислугва, а кмета Ангел заставили насред одаята "диван чапраз"
да стои и да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се
понапили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият турчин на
Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния селски двор. И Ангел
докопва секирчето от плета, бастисва единия, двамата ли, пък третият успял да
побегне. Връща се оцелелият на следния ден с глутница чапкъни от околните
турски махали...
На този дръвник са
посечени стотици българи... Станало то малко преди или непосредствено по време
на въстанието от Април 1876. По турско време Калугерово, като манастирско село,
се ползва с особен статут, калугеровчани плащат данък не на султана, а на
местния християнски манастир „Св. Никола”. Историците да обяснят на що се дължи
таз привилегия, важно ми е, че случаят се помни в Калугерово, Пазарджишко, и до
ден днешен. Когато най-малката от щерките на Борис – леля ми Виолета, сто
години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци
прокарват ток и вода до имота й чак горе, на рида над селището, нещо, което
инак отказвали на закупилите калугеровска земя днешни софиянци.
Екзекуцията на Ангел
била показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на
съселяните му джелатинът го заклал. Тъй си тръгва от белия свят едва
35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да е бил, не мога да си го
представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из
къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините
кални, през трънаци и урви към Пазарджик хуква с пеленаче шестмесечно, още
некръстено. Разправяла на внуците години по-сетне как треперела от страх под
дървен мост над Тополница, докато над главата й изтрополели копитата на оназ
башибозушка потеря.
По онова време била не
повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане за нея назад вече
нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тая Мария, заради чиято
хубост Османската власт затрива съпруга й Ангел, ми е прапрабаба. Пеленачето,
по-късно кръстено в Пазарджик, е прадядо ми Ненко (че върху ненките си го
изнесла от ужасиите майка му). През 1912, когато се отваря войната между Царство
България и Османска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се
бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не зная, но умира от болест нейде по бойните
поля на Егейска Тракия, доколкото се говори в рода.
Тая негова млада съпруга
повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея наследство в дома на родителите
ми в Пловдив e крачна машина "Сингер", Made in USA, произведена през
1837 г., която баща ми измъкна от въглищата в дядовата къща, почисти я от
ръжда, направи й нов плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната
машина работи и до днес.
Два сирака оставя Ненко
– Борис и Мария. Щом бил 6-месечно бебче през пролетта на 1876, значи в трийсет
и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета (прабаба ми) по онова
време е 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор
от Мало Конаре, но не пожелал рожбите й. В знак на любов приписва й три и
половина декара земя в землището на село Хаджиево край Марица, по средата на
стария разнебитен път Пловдив-Пазарджик, не по магистралата на турските
сладкопойни сериали.
Подир смъртта на баща си
и забягването на майка си, 14-15-годишният син на Ненко – Борис, издебва един
ден, кога Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в дома на вдовеца
от Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите. Скоро да
се прибираш!" – такива били уж думите му. Тая дарена земя край Хаджиево
майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест.
Парчето от три и
половина декара тракийска плодна пръст край Марица ми е наследство, на мен и
сестра ми. Като си помисля колко тънка е нишката, източила се от ония митични
Ангел и Мария, свят ми се завива... И друго ми иде на ум: жените в моя род по
майчина линия раждат за първи път, навършили 20-21 години. Така e с баба ми
Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, а и моята
дъщеря Вера роди в двайсет и втората си година.
Едва двайсетинагодишен,
дядо ми Борис взема за жена пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна.
Двамата имат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка
(1928, родена на Василовден) и Виолета (ок. 1932). По съвет на брат си Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; но ни едно от рожбите си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават.
А Борис (дядо ми) от малък бил буен, самостоятелен, независим. 16-годишен се
отделя от майка си и започва пари за имот да сбира като чукач на коноп за
близката въжарската фабрика зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма –
норма и нещо, той – по две и повече норми правил на ден. Според една от
няколкото версии оттам е прякорът, с който беше известен на
пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20 uni 1996 – edited by 6 oct. 2018
Илюстрации:
- Пазарджик, 1945 г. Любен и Надежда, две от децата на Борис Дявола (горе);
- Борис и Невена – втора от трите рожби на пожаления в клането през Април 1876 г. петгодишен Гочо х.Трендафилов (долу).
___
* Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото
близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в
случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите
й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред
най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х. Трендафилов се
замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от
Близкия Изток докарана в Перущица. Тоя Гочо, който знаел турски, гръцки,
арменски, местните заради благия му нрав ползвали вместо кадия, когато имали да
решават спорове помежду си. Бел.м., tisss.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)