Господинът доплува тържествен
с опърпания дневник под мишница
до разбрицаната ни класна стая,
пусна чугунена котва,
наду тревожно сирена,
простичко рече:
"Деца!
Днес ще вземем... за... за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако взема да ви го обяснявам. Ето защо..."
И размаха крила.
И понеже времето този ден беше слънчево,
просто изхвръкна през отворения прозорец.
Възнасяйки се над училището, и мизерията на крайния ни градски квартал,
лъщеше умно и весело плешивият му череп
и ние му ръкопляскахме, тропкахме с нозе,
крещяхме – този път наистина въодушевени:
"Урр-ра-ааа, свободни...
свободни...
О, колко сладка, колко мила си, Свобода!"
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 1 maj 2008 – edited by 7 oct. 2018
Илюстрации:
- състуденти (горе); - Людмила, Надя и Вера на гости у баба си Надежда (долу).
___
*
Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже. Бел. м., tisss.
Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а иде като докосване, като присъствие на угрижен, силно притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се множество железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове все профучават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми домъква и своите две вързопчета, колебаем се дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си право към нас иззад завоя млад железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът на нощното ми шкафче пиука да ставам.
Какво щеше да се случи по-нататък и как тъй сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни въпроси! Бъдещето стои зад плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуна в стръмен каменист и сумрачен бряг.
Предпочитам сюжети, в които Доброто надделява над Злодеите. Тук обаче не знам кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците, отвращението му замъгля мозъка. Кому е нужно! В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.
Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен, болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камъните край затворническото каре за разходки – тоя наглед най-меланхоличен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург В. Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише:
Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.
Съпоставям тридесетгодишния (през 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947 г.) Борхерт:
Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – за дребни и големи риби, за всяка лодка – а пък самият аз съм кораб във беда!
И какво се получава от тая съпоставка?... Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман и прочие.
Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч... все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Запомнете, моля: Народ се лесно не затрива!
Село Пейково нейде в Странджанския балкан си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, па било и в пределите на ислямска Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите съселяни: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, вместо владишки жезъл връчили му железен дилаф, наметнали го с козяк вместо с епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица, с веселие, с хора и ръченица, с песни и при всеобща еуфория параклисът бил по народному осветен не пред църковния клир, а пред Бога и света.
Каква е тая сила! Има ли власт, кощунство и мизерия да я спрат?
Когато по Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока кална локва затънала... Пък кобилката се преобразява в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е тоя жабешки концерт от биещи се в гърди грандомани, насилващи се да се докажат колко са загрижени за България? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е във всеобщото наше унижение от чужди хитреци, както и от обичайните за всяка продажна власт наши предатели. Държавата ни е отвратителна, подла – като че винаги е била такава, но Българщината пак оцелява, даже по-жилава става, дами и господа лъже-демократи, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 1-10 dec. 2000 – edited by 5 oct. 2018
Текстът е публикуван в бр.12/2000 на пловдивския вестник "Арт-клуб" с гл. редактор Тодор Биков (.
ПОСЛЕСЛОВ от 14 септември 2015
Красимира Пецова, братовчедка от Дяволския род в Пазарджик:
- За леля ни Вера знам само, че е била дивно красива, с гъста руса грива, зелени изразителни очи и много ведър характер! Но изживяла голям стрес от кон, който я прескочил – тя умира от уплах 17-годишна!
Георги К. Бояджиев:
- У дома, докато живеехме в избата на пловдивската уличка "Ниш" № 4, майка ми къташе в гардероба гергеф с фъкало и върху него ленено платно с извезано цвете, спомен от по-голямата й сестра. Разпитвал съм майка ми, дълго преди да реша името на първата ми дъщеря да е Вера, и от майка ми знам, че: 1) в Дяволския род момичетата имали проблем с месечния цикъл; нещо подобно имало и при най-голямата щерка на Борис Дявола. 2) Вяра е била дадена да учи в Стопанско училище, тъй като била изключително сръчна. 3) Като се прибира от училище надвечер към къщата на улица "Тунджа" № 18, някъде край канала биволар вървял подир млади биволета, а те били доста буйни. И едно от тях се засилило срещу Вяра, а тя се притиснала с гръб до едно дърво и получила стрес, вследствие на което залинява - за около два месеца силно отслабнала и накрая издъхва едва 17-годишна. 4) По повод внезапното залиняване на щерка си баба Вена, по съвет на познати, отива в София, където успява да се вреди да влезе при известен ясновидец да пита ще оцелее ли Вяра. Това вече, доколкото си спомням, има вероятност и от баба Вена да съм го чул лично: Като влиза в стаята при ясновидеца, оня хванал да се пули в тавана и да говори, без да я поглежда: "Дъщеря ти ще си отиде от тоя свят курбан за рода ви".
Защо те занимавам, читателю, с тази драма в рода ми! Проблемите за Българската ни нация започнаха откакто във властта се оказаха хора, повлияни от алчността, невежество и под безскрупулния натиск на US-дипломацията във всички сфери на живота у нас. Сегашните поколения българи трябва да сме готови да станем курбан, за да оцелее родът ни.
Съществуват
хора, способни буквално да ти изцедят
енергията. Те, общо
взето, правят всичко възможнода се чувствате обезкуражени и нещастни. Общуването с
такива токсични персони
се отразява на енергийните ни нива, на емоционалното и физическото ни
здраве.
ТЕРМИНАЛ
2
US
дали... не е точно такава
токсична,
дяволски злобна държава,
която
разпалва по цял свят войни
и
превръща в руини онези страни,
от
които изгода единствено имат
на
янките банките – дейност любима
за всеки продажник, по дух педераст,
дошъл
тук енергия да cмучи от нас?
Пловдив – културна столица, Европа 2019
Plovdiv,
4 oct. 2014 – edited by 4 oct. 2018
___
*
Терминал 2 (на софийското летище) – нарицателен израз за отлитащите
завинаги от Българиякъм
Зап.
Европа, САЩ, Канада и пр., бел. м.,tisss.
Светецът ми е безразличен; мен грешникът ме изкушава край вас, нахакани, велики – бос по зелената морава.
В ума му свирят ветровете свирепи песни в сухи храсти, а нежното лилаво цвете в магарешките тръни расне.
Рефрен: Насън валета четири държах, ала "приятел" развали играта и в онзи миг убиец бях, изпаднал в плен на суетата.
С вале на Любовта в ръка,
подходих сдържано и трезво,
наместо с острата кама
животеца да не му резна.
Вале Каро се приближи
умислено, но и напето,
и рече ми: – Не се лъжи,
защо ти е кръв по ръцете!
Вале Спатия до уши
ухили ми се най-ехидно:
– Поне плесница му заший,
светът поне това да види.
С валето Пика най-подир
спогледахме се ние кротко
и каза ми: – Живей във мир,
ако все пак цениш живота;
приятелите, знай, са кът,
и само истински приятел
ще те предпази от греха,
да продължиш все пак играта.
Рефрен: Насън валета четири държах, ала "приятел" развали играта и в онзи миг убиец бях, изпаднал в плен на суетата.
Пловдив – културна столица, Европа 2019
Plovdiv, 7 noe. 2007 – edited by 4 oct. 2018
–––
* Рогошлия ме завлече с пари и ми уби мечтата, та известно време се чудих какво да го правя. Този тип ми загроби десетгодишен труд над ръкописа "Историйките на ученика Ламски". Бел.м., tisss.
Според
парадоксална древна хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а с
психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в
мястото, откъдето да се вдигне четери-петтонният каменен паралелепипед; и така
хиляди базалтови паралелепипеди един по един кротко се възнасяли до
полагащото им се в общата пирамида разположение. Действително Космосът е онова нещо, достойно да съзерцава
пирамидите. Ала има и неща, по-драматично звучащи, и едно от тях е въображението, в което, подозирам, участва божественото или богът (ако го има).
Познанието дори само у един човек включва знание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме толкова услужлив образ пред очи, който да представи до каква степен сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото не си и подозирал до онзи момент, ти влияе; и после се чудиш: защо днес свят ми се вие и ми е болно!
Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите... поколения хора. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни живи. И ние – също като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече разкодираните досега енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.
Не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата, дето помагала да разберем самите себе си. Присъствието на свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на Някой, който ни внимателно ни наблюдява откъм космоса. И като зная колко сме беззащитни, настоявам: в уязвимостта ни е духовната ни сила.
Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви премеждия, какви неприятности, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на
невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те
застрахова, не ти се притичва на помощ, и нищо майчински и човеколюбиво не
кърши ръце заради тебе! Ти си сам, миличък, и толкова си беден и толкова си щастлив, че устата ти изрича или ръката ти изписва послания, важни за милиард такива самотни души като
тебе.
Наричат това "призвание", "да откриеш бог у
себе си" или му казват "откровение", но не е измислена все още точната
формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, и пак не
успяваме да го определим, да го назовем точно, да го оковем в рамка. И това е чудесно като Любовта.
Как ще почувстваш любов, ако никога не си бил наранен? В кървенето
на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. И дали съвършеното не се съдържа
във факта, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се? И страховито, и
хубаво е, че Вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да
моделира образи на непонятното, без да се притеснява от издигнатите за нас дебели крепостни стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от
крайното познание на света и живота.
За мен християнската ни религия не е нито основа, нито
предел; може да ме съпътства, да ме държи за ръчица, докато
сам проходя, а после!... После да се завръщам към нея като в майчиния ми дом, да разказвам за подвизите и страданията си. Тогава, питам, защо така силно желаят да
ме ограничават с религия! И без техните напътствени и
назидаващи погледи съм неин син. Но не, те искат доказателства за
вярност. Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето какво! Любовта и Свободата са сестри;
биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя
скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Иисус, когато
наистина ми е нужно, и не по задължение, не и според черковните
празници и ограничения. Затвориха
птицата в позлатена клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки,
правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони,
ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело.
И то не е от тщеславие;надменен
ли да
наречем
запретналия ръкави да оре
и сее в невежественатаугар!
Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той
откривателства не заради себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, злостни присъди да
му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простичък стил на живеене. Ами
вижте посредственото,
убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя – то са накити, знаци на власт и известност, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под
лъскавичката повърхност обаче, няма никой там освен тракаща със зъбки
притеснена мизерна душица.
Не мисля, че Иисус такива ни има предвид, когато поемал към Голгота. Над богочовека виждам звездно небе, не купола на богато изографисана черква. Какво значение,че си пренебрегван, ако си силен и в съгласие със себе си! Същественото е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив – ами че той дори не си е правил труд да записва, а говорел, подреждал в разговорна реч онова, което виждал отвъд хоризонта на видимите повърхности.
Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го... И си преставям как самодоволно потривали длани екзекуторите, а народът, по-точно изречено – простодушната тълпа, пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът пак е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".
Триста
години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и
християнството подир разпването на Иисус... Ето в какви тактове, в какви
отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години след смъртта на
Омир са записани и онези негови 27 хиляди стиха на "Илиада".
Триста години са нужни да се открие заровеното съкровище; това са дванайсет поколения; заслужава да се спомене факта пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара да подскачат от нерви в плюшените си кресла.
Огюст Роден, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Тулон групова скулптура на отговорността и достойнството да си не мекере, ами гражданин – първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи с прецизността на творец. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!... Замислим ли се обаче, няма как да отречем – за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота.
Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го, но не го проумяват: и в
резултат няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът,
пожелае ли да чуе посланията на тревата, ромона на дъжда към ствола и
клоните да пришие, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се
море!
Елементарното, посредствеността винаги се движат
дисциплинирано и маршово, в стегнат строй веят знамена, скандират лозунги и чинно носят плакати с огромни червени букви: АЗ СЕ БОРЯ, АЗ СЪМ НОВОТО. Но то не е празник на разума, а
заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тях. И няма как да не съзреш онези, изнурените под бича, унижените да
демонстрират привързаността си към глутница самовлюбени властници.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
.jpg)
.jpg)
.jpg)
1 коментар: