Story– АСЯ (6.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

    Глава ІІІ, продължение 3  

   Следван от сюрия сополиви циганета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма, пред която рейсът тъкмо вдигна пушилка, обръщайки муцуната си в посока Балчик. Брадясали неколцина с измършавял вид, в тъмносини или зеленикави дочени дрехи, под които се подава домашно плетен вълнен пуловер, нещо тук се препират и надигат чаши с киселата им слаба ракия. Поръчвам си набързо един след друг три големи коняка, които са си всъщност най-обикновено бренди. Очаквам да зърна иззад наплютия и осран от мухите прозорец на кръчмата момичето, на което преди час тържествено бях обещал, че ще се оженим.

   Най-сетне се появи. Очите й – зачервени, подпухнали. Изскочих навън.

   – Какво стана?

   – У дома е ад!

   – Баща ти...

   – Ха! Той като се прибере от работа, какво ли още има да става!

   – Значи, тръгваме!

   – Къде ще вървим?!

   Тристата грама бренди ме изпълват с храброст и решителност, обявих:

   – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, пък после ще видим.

   За наш късмет, по силно разнебитения междуселски път, като излизаме вече от Тригорци, на километър от крайната му ръждива табела ни застига вехт запорожец; мъжага към трийсетинагодишен, без много-много да пита - разпитва, ни откара до съседното Гурково*.

   Седнали сме край горичката над Гурково. Долу всичко се е прикътало по къщята, уличните лампи потрепват като мъниста на лъскава огърлица. Колесен трактор с ремарке на верев се изнизва от нивите; фаровете му шарят като зъркели на подплашен човек в нощта, ремаркето подскача и трака все по-далече и по-далече, изчезва между селските тухлени зидове. И отново тишина, ама такава тишина, че в ушите ми пищи. От заснежения кър към нас се носи резливият мразовит лъх на ветреца. Ето че зашушна в оголелите клони, под които сме се сврели.

  Току зад мекото възвишение, по което се катери изровеният от дъждове и трактори асфалтиран отдавна някога път за Каварна, на километър или два трябва да е умиращото село Македонка. Гори огънче там в огнището, ухае на влажни цепеници и неизтупвани от столетие вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата над осемдесетгодишни старци!

   – Отдъхна ли си?

   – Подбиха ми се петите. С тези високи токове…

   Разтривам й премръзналите длани, милото лице, гърба, да се стопли.

    – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.

    – Ами онзи с чифтето...?

    – Нищо няма да ти направи.

    – Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?

    – Нанагорно ще му дойде. Есента правиха сватба на сестра ми.

    – Без сватба! – отсичам.

    – Нищо не разбираш ти. На село не е като в града.

   Унило поемаме назад. Наближаваме вече къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: ами да, що да не отидем у Петков! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

   Минаваме по пътечка, настлана с базалтови плочи, сухите клечораци и следи от цветни лехички под снежеца подсказват, че стопанката тук обича да се занимава с градинката. Почуквам по тъмното стъкло – никой. Откъм двора на съседите залая куче. Бодро като лекоатлет изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната порта. В дъното на салончето се открехва врата, плисва светлина, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков – дясната му ръка държи пред гърди пръстите на лявата му ръка, усмихва ми се приветливо, съвсем не като директор на училище:

    – О-хо, това ти ли си, как да повярвам! Хайде влизай, какво чакаш?

   Зад гърба ми се гуши момичето.

    – Не съм сам. Запознайте се – избутвам моята дама. Тя приклопи очи.

    – Влизайте де, влизайте да се посгреете, че... като ви гледам… – клати глава Никола Петков, а в зъркелите му хич не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

   За секунди оставаме насаме отвън само двамата с математика. Ася е при мълчаливата му половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита, обаче явно затруднява го оформянето на въпроса. Без всякакви въпроси видът му е красноречив... Милият, тактичен, разсъдлив и готин Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата София или моя Пловдив, а нейде откъм Плевенските села или вятърът го довял в Добруджа дявол го знае откъде с жена и двама момчурляка!

   – Ще се женя – мърморя, и съм се втренчил в него.

   – Това е много съдбоносно решение! Даваш ли си сметка?

   – Давам си.

   – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

   – Да.

   – Това е за цял живот, помисли! Хубавичко си помисли!

   Прекъсвам го, че усещам, въртим в кръг, от който сам няма да излезе:

   – Ще ми станеш ли кум?

   – А ти как мислиш! – перна ме, тъй ме излумка по гърба, чак ме заболя.

   Влизаме при жените приветливи, мили, да речеш, бъбрили сме си вън медени приказки.

   Същата вечер, вече към десет и половина с две лъскави леки коли се промъкваме край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия село Тригорци. Напред сме аз и Ася в колата на Петков, зад нас е компания подпийнали мъже, сред които църен манго с уплашения вид на гърмян заек, но и с мазните ориенталски фасони на артист по природа. Успял съм, между другото, да се преоблека и вместо в развлечения вехт студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, спомен от първите ми години в София, накипрен съм в светлобежови панталони с модна кройка, ярка розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви (демек, на цветенца), сако, по последна мода скосено отпред като фрак на джентълмен, и бежов шлифер с коланче, пагони и много-много копчета – изделие на френската модна индустрия отпреди двайсетина години; и цялата тази пищна менажерия – покачена върху вишневочервени кожени сръбски патъци с дебела два пръста подметка и катарами от лят метал, и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка.

   Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес.

   И тъй, изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в мрака, прокарва лък върху струните на цигулката, подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение (Перущица, Харманли, Пазарджик, Пловдив).

   Повдигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш там нещо изтрополя. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно се затресе и загърмя, едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица на средна възраст – възнисичка, набита; после – още една, по-възрастна: едра, снажна, белокоса. А! Ето го и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък и да му стана симпатичен, когато ме опознае по-отблизо? Кой знае!

   Приеха ни. Не ни подгониха с камъни и дърве, не насъскаха зли песове срещу нашата агитка, оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса горе, заприказваха – изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак питат, пак им отговарям – откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред. Милият Петков се изтрепа да ме хвали. По някое си време нещо захванаха да ми обясняват, но все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, а внимателните, бих казал – безстрастни, погледи на мълчаливия й баща. Всичките ми щуротии, цялата ми подривна нелегална дейност около щерка му в съзнанието на този сдържан, явно доста препатил човек можеше да получи едно едничко късо определение през зъби: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

   Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват тук, насред Добруджа, в това Тригорци, с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост без покритие. Само че точно по онова дивно време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези кротки отрудени хора, които до вчера ни съм познавал, ни са ме интересували.

   Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерастна в годеж, то си беше годеж, боцвам си по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да се прозея, вежливо да попитам: Извинете, аз къде ще спя тази нощ?

   На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована, че споделяла иззад плета с комшийките – селянки с яки мазолести длани, печени в тези най-човешки работици, в тънкостите при взаимоотношението мъж султан и жена робиня. Та онази, която евентуално можеше да ми стане тъща, тъй обобщила впечатленията си:

    – Яви ни се вкъщи на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза!

   За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго, вечно пиян, все някому люто се заканва, някому взема мярката и все яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатме и седемте си шавливи джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половината село и всички са наясно, че докато е жив, няма как да си изплати ни борчовете, нито вересиите.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 5 avg. 2018

___
* Вж. http://www.desant.net/show-news/23361/ Гяур-кьой, където турчин не смеел да замръкне.

** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен или презрителен смисъл.

Story – АСЯ (ИНТЕРМЕДИЯ)

ИНТЕРМЕДИЯ

    

     Uma Rojo: 

    – От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафе с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога през деня дали пък не Сте публикували някоя глава екстра и чакам следната сутрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с "Ася"! 

    17 окт. 2006 г., 16,37 ч.

    tisss:

   – Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, не съм го обмислял досега от позицията на автор, и не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да разкажа как минава ден от хилядите обикновени дни, дето след по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години от живота на простосмъртен, който – въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата, досега не си е показвал носа навън от България, а и с малки изключения, може да се каже – и извън родния си град Пловдив.

    Тъй захванах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях уморен, много разочарован от деня, в който за връх на куп неприятности, през последните двата учебни часа (пети и шести) моите десетокласници ми показаха презрението си. Горчиво усещане, че съм излишен, досадник, който опитва да им говори за Шекспир, за раздвоението у Хамлет. "Ха-ха-Ха-амлет! Какво ни интересува Вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост!"

    Прекрасно е днешното ни училище. Който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма да разбере колко благородно и как романтично е да си в ерата на чалгата, Митю Пищова, Ути Бъчваров и Лорд Бул учител. Обяснявам думата "отец": че носи смисъла на духовен баща, а племето ми отвръща с реплика от скеча на любимия им актьор Краси Радков (1971) от "Шоуто на Слави". И пак смях, веселие с всичко, което някога – и не само за нас, но и за родители, дядовци, прадядовци е било с внимание обкръжено. Ай, какво чудесно поколение се задава!

   Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: ако сам не пожелаеш, и Бог от Небесата да слезе, няма да научиш. В този смисъл поднасяте ми дар, който едва ли съзнавате колко ме обнадеждава баш в такъв момент. Да-а, преживяването на чужда драма, усещане, че буца ти засяда на гърлото, сълзичка ти напира в окото, е много човешко; значи, някаква там чужда съдба, чужда участ става частица от твоя личен свят, нещо толкова човешко във все по-нечовешкия модерен наш свят!

    Бъдете здрава! Първият човек сте, който поглежда към историята за Ася с внимание, и ме зарадвахте.

    18 окт. 2006 г., 08,00 ч.

   Uma Rojo:

   – Малко по-възрастна съм от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература оставиха дълбока следа у мен и сред мъглата от всички науки, с които тогава ни занимаваха в гимназията, литературата е която ме изгради четящ, търсещ, мислещ и говорещ човек. Обаче до тази истина докато стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.

    А Ася далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам, ако така Ви е прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за уплътняване на точно тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен, много моя си, много лична. А сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна. Аз Ви чета. Хубав и усмихнат ден желая!  

    Послепис: Тук, дето живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си. 

   18 окт. 2006 г., 11,30 ч.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, oct. 2006 – edited 3 avg. 2018

Story – АСЯ (5.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

    Продължение 2 на глава ІІІ

    На 8 март надвечер е в квартирата ми. Опитвам се да разпаля някак суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета пара. Потропване по стъклото. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.

    – Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство. – Вижда моята гостенка и ролковия училищен магнетофон, отмъкнат от кабинета ми по литература. Стъписан: – Ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.

    – Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.

    – Не знам – напрегната е, – може и да ме познава. Тук всички се знаят.

    Не желае да я гледам, докато се любим. В тъмното очилата й с голям диоптър и дебели рогови рамки отразяват игривите пламъчета от печката. Когато я усетих веднъж, вече доста възбудена, да се отпусне в ръцете ми, скочих от леглото, запалих лампата. Смъкнах й очилата. И там насреща ми блеснаха две много... ама много сърдити ококорени чудесни сини очи.

    – Я! Ти си била хубава!

   Не беше комплимент. Наистина едва сега видях колко е хубава, с това леко вирнатото носле, полудетската брадичка и с нежния русоляв мъх по горната устна, с ореола от пшениченоруси коси.

    – Угаси лампата.

    – Няма.

    – Моля те.

    – Не! – И тогава за първи път се любихме на светло. Разкош!

   Рано сутринта се разделяме. Заничам иззад прозореца да погледам как се отдалечава, как бързо прекосява селския площад, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък нямам занятия. Четвъртъкът ми е ден за проверка на писмени работи. Ами сега... целия безкраен четвъртък какво ще правя? Опитвам да пресметна подир колко часа ще я видя отново.

   Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично скита из полето, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните хора ме мислели за смахнат, дето бродя, според тях, безцелно из къра, други пък – повечето жени, бъбрели: "Туй младото даскалче женено ще да е, не се усуква покрай нашите моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да си се върне от гурбет".

   На 25 март, събота надвечер, отново е при мен. В неделя на два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път – до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата там горе, пред чието стълбище само преди месец Данко ни запозна.

   Лежим. Похапваме. Бъбрим по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила някакъв техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа не по специалността, ами след курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала сестра, която се омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия, майка на майка й), на която е кръстена, живее и тя при тях, всички се радват на малката Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която пък задочно следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно, изкуствен тор. Голям бил родът й, в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик и околните села.

   Наближава пет подир обяд, иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:

   – Била си у леля ти Петрана.

   – Знаеш ли баща ми колко е лош!

   – Не знам.

   – Ако усетят, ще ме спукат.

   – Няма да те спукат.

   – Лесно ти е на теб!

   – Тогава да дойда и аз?

   – Само това остава! Баща ми ще извади чифтето.

   – Толкова ли е страшен?

   – Не е страшен, ама не знам какво ще направи.

   – Тогава идвам!

   – Не!

   – Ти ли ще ми кажеш?

   – Стой тук! Сама ще се оправя някак.

   – Ще се тревожа за теб.

   През рамо, като че ли учудена:

   – Тъй ли? Пък ти не се тревожи.

   – Що?

   – Ей тъй на! Самичка ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.

   Стана да си ходи. Попивам я с очи как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:

   – Искаш ли да се оженим?

   Спря да се реше. Стои, вперила се в мен като ирландски снайперист със сини, искрящо сини очи*:

   – А ти искаш ли?

   – Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.

   Бъркам в джоба, избирам новичко 10 стотинки. Вече сме навън, пред оградата, пред дворчето, не се крием, на площада сред Гурково сме.

   – Това "да", това "не" – показвам й.

   Подхвърлям ловко монетката, като я завъртам с палец и я оставям да тупне на черупчестия плочник с мидите; удари се с весел звън, изтърколи се, гледам: лежи с цифрата нагоре.

   – Значи, ще се оженим.

   – Чакай! Завърти я сега за мен.

   Втория път резултатът – същият. Тя обаче настоява:

   – Завърти я пак. Пък каквото покаже...!

    За трети път проблесна във въздуха монетата, блъсна се в плочника, подскочи, завъртя се и се изтърколи пред нозете ни с цифрата 10 нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас лъщи неумолимо цифрата 10, което е яски на моя си пловдивски уличен жаргон, ези според официалните езиковеди, накъсо – "да".

   – Само до спирката, чуваш ли! – шепне, докато бавничко се мъкнем през площада пред общината, край кръчмата и спортна зала "Славия".

   – Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.

   – Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!

   С широк плавен жест на лявата ръка, хем от дън душа възмутен:

   – Ти още не ме познаваш. Нека опита някой само да те докосне!

   – Уф! – притеснено. – Нашите ще ме спукат.

   Докато чакаме автобуса за Тригорци, на няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, оградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:

   – Може и да не ме изпращаш...

   Най-после автобусът от Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние с нея се качихме, тъй че по прашасалите седалки подскачаме дружно из изровения като с шрапнели път (четири километра): неколцина миризливи манговци, бабка с плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад мътните стъкла на автобуса със странното усещане, че съм си напъхал ръката дълбоко в пазвата на Добруджа, която е яка червенобуза селянка: ама толкова дълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.

     Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 2 avg. 2018

___

* Алюзия за реплика от разказа на Селинджър "Устата ми хубава – очите ми зелени". Там е по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех просто да се отлепя от прозата на Джеръм Селинджър; на четирипистов магнетофон "Грундиг" бях записал кънтри-мелодия, та докато звучи, четях на моите осмокласници епизоди от "Спасителят в ръжта". 

** Яски и торки за пловдивчанин е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тези думи при игра на пари не само сред хлапаците; понякога едра сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказва паднала с герба или цифрата нагоре. 

*** Зарът е хвърлен (според легендата, думи на Цезар при започване на Гражданската война в Древния Рим през 49 г. пр.Хр.), синоним на израза "Жребият е хвърлен", нещата са решени от боговете и няма място за колебание. Бел.м., tisss.