неделя, 5 август 2018 г.

Story– АСЯ (6.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ
    Глава ІІІ, продължение 3  

   Следван от сюрия сополиви циганета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма, пред която рейсът тъкмо вдигна пушилка, обръщайки муцуната си в посока Балчик. Брадясали неколцина с измършавял вид, в тъмносини или зеленикави дочени дрехи, под които се подава домашно плетен вълнен пуловер, нещо тук се препират и надигат чаши с киселата им слаба ракия. Поръчвам си набързо един след друг три големи коняка, които са си всъщност най-обикновено бренди. Очаквам да зърна иззад наплютия и осран от мухите прозорец на кръчмата момичето, на което преди час тържествено бях обещал, че ще се оженим.

   Най-сетне се появи. Очите й – зачервени, подпухнали. Изскочих навън.

   – Какво стана?

   – У дома е ад!

   – Баща ти...

   – Ха! Той като се прибере от работа, какво ли още има да става!

   – Значи, тръгваме!

   – Къде ще вървим?!

   Тристата грама бренди ме изпълват с храброст и решителност, обявих:

   – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, пък после ще видим.

   За наш късмет, по силно разнебитения междуселски път, като излизаме вече от Тригорци, на километър от крайната му ръждива табела ни застига вехт запорожец; мъжага към трийсетинагодишен, без много-много да пита - разпитва, ни откара до съседното Гурково*.

   Седнали сме край горичката над Гурково. Долу всичко се е прикътало по къщята, уличните лампи потрепват като мъниста на лъскава огърлица. Колесен трактор с ремарке на верев се изнизва от нивите; фаровете му шарят като зъркели на подплашен човек в нощта, ремаркето подскача и трака все по-далече и по-далече, изчезва между селските тухлени зидове. И отново тишина, ама такава тишина, че в ушите ми пищи. От заснежения кър към нас се носи резливият мразовит лъх на ветреца. Ето че зашушна в оголелите клони, под които сме се сврели.

  Току зад мекото възвишение, по което се катери изровеният от дъждове и трактори асфалтиран отдавна някога път за Каварна, на километър или два трябва да е умиращото село Македонка. Гори огънче там в огнището, ухае на влажни цепеници и неизтупвани от столетие вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата над осемдесетгодишни старци!

   – Отдъхна ли си?

   – Подбиха ми се петите. С тези високи токове…

   Разтривам й премръзналите длани, милото лице, гърба, да се стопли.

    – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.

    – Ами онзи с чифтето...?

    – Нищо няма да ти направи.

    – Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?

    – Нанагорно ще му дойде. Есента правиха сватба на сестра ми.

    – Без сватба! – отсичам.

    – Нищо не разбираш ти. На село не е като в града.

   Унило поемаме назад. Наближаваме вече къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: ами да, що да не отидем у Петков! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

   Минаваме по пътечка, настлана с базалтови плочи, сухите клечораци и следи от цветни лехички под снежеца подсказват, че стопанката тук обича да се занимава с градинката. Почуквам по тъмното стъкло – никой. Откъм двора на съседите залая куче. Бодро като лекоатлет изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната порта. В дъното на салончето се открехва врата, плисва светлина, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков – дясната му ръка държи пред гърди пръстите на лявата му ръка, усмихва ми се приветливо, съвсем не като директор на училище:

    – О-хо, това ти ли си, как да повярвам! Хайде влизай, какво чакаш?

   Зад гърба ми се гуши момичето.

    – Не съм сам. Запознайте се – избутвам моята дама. Тя приклопи очи.

    – Влизайте де, влизайте да се посгреете, че... като ви гледам… клати глава Никола Петков, а в зъркелите му хич не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

   За секунди оставаме насаме отвън само двамата с математика. Ася е при мълчаливата му половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита, обаче явно затруднява го оформянето на въпроса. Без всякакви въпроси видът му е красноречив... Милият, тактичен, разсъдлив и готин Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата София или моя Пловдив, а нейде откъм Плевенските села или вятърът го довял в Добруджа дявол го знае откъде с жена и двама момчурляка!

   – Ще се женя – мърморя, и съм се втренчил в него.

   – Това е много съдбоносно решение! Даваш ли си сметка?

   – Давам си.

   – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

   – Да.

   – Това е за цял живот, помисли! Хубавичко си помисли!

   Прекъсвам го, че усещам, въртим в кръг, от който сам няма да излезе:

   – Ще ми станеш ли кум?

   – А ти как мислиш! – перна ме, тъй ме излумка по гърба, чак ме заболя.

   Влизаме при жените приветливи, мили, да речеш, бъбрили сме си вън медени приказки.

   Същата вечер, вече към десет и половина с две лъскави леки коли се промъкваме край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия село Тригорци. Напред сме аз и Ася в колата на Петков, зад нас е компания подпийнали мъже, сред които църен манго с уплашения вид на гърмян заек, но и с мазните ориенталски фасони на артист по природа. Успял съм, между другото, да се преоблека и вместо в развлечения вехт студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, спомен от първите ми години в София, накипрен съм в светлобежови панталони с модна кройка, ярка розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви (демек, на цветенца), сако, по последна мода скосено отпред като фрак на джентълмен, и бежов шлифер с коланче, пагони и много-много копчета изделие на френската модна индустрия отпреди двайсетина години; и цялата тази пищна менажерия – покачена върху вишневочервени кожени сръбски патъци с дебела два пръста подметка и катарами от лят метал, и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка.

   Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес.


   И тъй, изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в мрака, прокарва лък върху струните на цигулката, подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение (Перущица, Харманли, Пазарджик, Пловдив).

   Повдигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш там нещо изтрополя. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно се затресе и загърмя, едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица на средна възраст – възнисичка, набита; после – още една, по-възрастна: едра, снажна, белокоса. А! Ето го и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък и да му стана симпатичен, когато ме опознае по-отблизо? Кой знае!

   Приеха ни. Не ни подгониха с камъни и дърве, не насъскаха зли песове срещу нашата агитка, оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса горе, заприказваха – изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак питат, пак им отговарям – откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред. Милият Петков се изтрепа да ме хвали. По някое си време нещо захванаха да ми обясняват, но все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, а внимателните, бих казал – безстрастни, погледи на мълчаливия й баща. Всичките ми щуротии, цялата ми подривна нелегална дейност около щерка му в съзнанието на този сдържан, явно доста препатил човек можеше да получи едно едничко късо определение през зъби: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

   Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват тук, насред Добруджа, в това Тригорци, с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост без покритие. Само че точно по онова дивно време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези кротки отрудени хора, които до вчера ни съм познавал, ни са ме интересували.

   Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерастна в годеж, то си беше годеж, боцвам си по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да се прозея, вежливо да попитам: Извинете, аз къде ще спя тази нощ?

   На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована, че споделяла иззад плета с комшийките – селянки с яки мазолести длани, печени в тези най-човешки работици, в тънкостите при взаимоотношението мъж султан и жена робиня. Та онази, която евентуално можеше да ми стане тъща, тъй обобщила впечатленията си:

    – Яви ни се вкъщи на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза!

   За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго, вечно пиян, все някому люто се заканва, някому взема мярката и все яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатме и седемте си шавливи джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половината село и всички са наясно, че докато е жив, няма как да си изплати ни борчовете, нито вересиите.


    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 edited 5 avg. 2018
___
Вж. http://www.desant.net/show-news/23361/ Гяур-кьой, където турчин не смеел да замръкне.
** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен или презрителен смисъл.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...