Публицистика – ОПАК НРАВ БЪЛГАРСКИ

ОПАК НРАВ БЪЛГАРСКИ

Защо ли вий в мен графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?
 Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!

Похвалата ви обезоръжава,
ценителите срещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.

От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като в любима турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.

Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека вече повече не питат
защо е толкоз опак моят нрав.

    01.09.1998. 

   Бързичко се отрекохме от комунизма: окичихме го с най-отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като онзи до вчера примерен съпруг, който неочаквано един слънчев ден на Българската демокрация засипва с ругатни някогашната любима?

   Пред съда на Историята, на идещите подире ни млади българи вадим със сладострастие захабеното бельо, развяваме греховете си, окайваме жертвите, себе си. Злобеем, забравяме, че в сатанинския трилър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Е, разведеният получи като че свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода. Какви вълнуващи сюжети на грандомания, алчност, егоизъм, невежество ни заляха със зловония! Доцентът, комунист и в червата Иван Костов бил днешният наш Стефан Стамболов, баш хидрологът-философ и доносник на ДеСе г-н Ахмед Доган бил днешният наш Левски.

   Тръгне ли да ловува (за пуритана: да изневерява), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази изневяра й е необходима като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от самата й природа. Природата тътне в кръвта й, тялото бясно произвежда хормони на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, стой си на мястото (ах, че лесно е отстрани да се препоръчва); ако е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.

   Жалки са сладострастните до вчера жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила Партия; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото и да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, приучените да живеем в аквариумчето на болшевизма, на чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка плътска любов има и няколко капки духовна отрова.

   Учеха ни, че може да има шаблон за щастието. Християнството дава право всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи след Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтаха фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените, образованите във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията. И едва след 1980 г. на сцената се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните управленци в стил Андрей Луканов: те превърнаха политическата власт в икономическа власт и пак те чрез подставени фигури ни ползват като 7-милионна маса крепостни на някаква версия осъвременен "феoдализъм с човешко лице".

   Но и най-красивата идея е както хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варвари, хубавицата от романтичен красив идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата за Свобода-Братство-Равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – удовлетворявали се плътски, т.е. материално, мнозина от моето поколение голтаци – духом. Които се бяха обявили за законни нейни стопани, пъргаво се отрекоха от нея. Остана сам да се пита доверчивият народ от крепостници, които се вълнуват по площадите, гушнали син или червен байряк: това Любовта на живота ни ли беше или гримирана проститутка? 

   Зазяпали се по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което учтиво ни обещаваха, не сме усетили как животът ни премина в градеж на власт и влияние за прослойка тарикати, за днешните така приятни наглед депутати, политици, политолози, журналисти и шоумени на Биг Брадър.

Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935)

   Чета книгата на Левчев "Ти си следващият". Защо ми изглеждат бледи стиховете, които някога, в студентските години, и не само мен, толкова въодушевяваха? По вътрешен строй авторът ми е все така симпатичен обаче, усетих желание да го видя отблизо, да питам това-онова. 

   Да, бе! Какво ли което не знам може да ми каже? И все пак, за опита му да се покае (книгата) ми се прииска да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна.

    13.09.1998. 

    Влажно сиво утро. Лекият ветрец. Кряскаща високо над отсрещния блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от влака, който – забавяйки ход, навлиза в града; 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ поне на десет хиляди метра височина над облаците; 3) цвъртенето на птичета в пет и половина сутринта откъм храстите край река Марица.

 
    Това... плюс определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или мъж със загрубелия глас на дърт тютюнджия – безцеремонно, заядливо, с тържествуващо иронично квакане, с псувни примесено. Лай на улични помияри около разхвърляния от циганите-събирачи на хартии, хляб и метал боклук край контейнерите за смет. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките – България в крайчеца на второто хилядолетие подир разпването на богочовека Исус.

   Изповедите на Л. Левчев оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е и едно от моите лица. Писаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Пак същото лутане, пак същият импулс към мечтата, същите заблуди, пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил толкова пластичен, така отстъпчив пред властта и влюбен в себе си колкото поета Любомир Левчев.

Върба Чавдарова (1929)

   Само че Левчев беше нашемомче. Не успях да дораста до нашемомче; девет и половина години (от декември 1972 г. до юли 1981 г.) в младежкия седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за нашемомче (каза ми го г-жа Върба Чавдарова*, обявена за... доайен на днешната пловдивска журналистика; девет години и половина делях с нея една и съща канцелария в редакцията на "Комсомолска искра"). Връзката на Левчев с българина или с "народа", е плакатно-снизходителна именно заради гръмките му декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се налагало да се кълна в преданост, пък и да си дера ризата по площадите на България в знак на буйна любов.

   Мен тази наша българска селва и досега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа". И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, си е все пак самия себе си, от себе си не успява да избяга, та жално-милно пълни с хленч книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият". 

Георги Марков (1929-1978)

   Легендата Георги Марков – Джери не ме вълнува. Приемам го за версия на талантлив човек, заиграл се в дяволски танц с лицемерите от върха. Не жаля заради личната му драма. Каквото търсил, намерил! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт талантът му работи срещу нас – унижаваните от партайци българи, от мекерета, боядисали се в индиански антикомунистически цветове новички демократи, накъсо – довчерашни галеници на Партията и Държавна сигурност.

   В сферата, където се раждат оценките ми за това и онова, този и онзи, е мразовито, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, зъбери бодат небето. Тук медният грош на вдовицата тежи повече от всичкото злато на богатия. Нямам аргументи да защитя дори пред собствения си усет за достойнство подло убития Георги Марков – Джери, колкото и талантливо да са писани репортажите му, книгите му, пиесите му.

   А бях от онези пристрастени слушатели на БиБиСи, които с велико нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като най-висше откровение. Да, критика на стопански безобразия и як вагабонтлук – това да; но сякаш го писал да се покаже пред чиновници, за които България е пул за залагане в световния покер между САЩ и Русия.

    14.09.1998.

    Развиделява и звукът на отдалечаващ се сутрешен влак ще съпътства тези днешни записки докрай. Всичко тече, всичко се променя, а звукът на влака подсеща – всяко пътуване си има крайна спирка. На стр. 424** след посещение в дома на Хемингуей (есента на 1972 г., когато 37-годишният Левчев е втори по ранг в Отечествения фронт подир "вожда" на БЗНС др. Георги Трайков – амбулантен търговец-чорапчия от Варненския пазар в епохата на Царство България), покрай кубинските щрихи за Хемингуей, от когото като гимназист се учех как с по-малко думи се казват повече неща, Левчев пише: Спомних си формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".

    На уреден от Съюза на писателите семинар в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, на 2-3 км. по пътя след хижа Здравец, през 1978 г. великият писател от Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери, че го и цитира пред дванайсетината млади автори, рече: Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил триста, той си знае!) да се занимавам с някакви си графомани.

Васил Попов (1930-1980)

    Подир запой същият този Васил Попов издъхна две години по-късно в хотелската си стая на пловдивския "Новотел". Мир на гордия му талант и посредствената му душа!

   За да успокоят, да приспят – по-вероятно, съвестта си на българи, част от тези "велики" писатели от Татово време се напиваха, където им падне и когато им падне. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна организация да заплати харчовете им за пиенето, мезетата, забавленията, музиката, компанията от местни хубавици, приобщени към високото изкуство от някой дълбоко провинциален Кръстю Пишурка. 

   Мило ми е да си припомня с какво самочувствие тази 130-килограмова Грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколен от примрели във възхита и потрес палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда мо-мен-тал-но да напусна онова мизерно салонче. И... не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си беше само вдигнал задника от табуретчицата, одма щях да се метна в бодливите клони, да гушна бора отсреща. Могло е да се пребия, летейки от втория етаж на вилата, но нямаше как да му доставя кефа да се изгаври пред онези мои мили приятелчета, с неколцина от които бях участвал в поне десетина рецитала пред пловдивска, асеновградска, пазарджишка и пр. любопитна публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952) – син на окръжния кореспондент на партийния вестник "Стършел" Слави Славов, Иван Странджев (1953) – син на писателя, драматург и журналист на БКП Коста Странджев, Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001), известни днес автори на оредяващата у нас четяща публика.  

   Ако у великия грандоман, някогашен боксьор тежка категория, "нашия български Хемингуей", както (вероятно на подбив) го нарича в компаниите им Емилиян Станев, титлата "графоман" беше стоварена като ляв прав в муцуната, у израсналия сред плахата чиновническа прослойка на София Любомир Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само графомани, ами и "стремящи се да са глас народен". Виж ти наглост – да се стремят към нещо, дето само Партията може да въздаде като назначение на длъжност Тръбач на истини от последна инстанция!Първото (графоман) може да мине за личен проблем с разстроена психика и пр., второто (стремящ се да бъде глас народен) според Левчев, обаче, е политически акт, демонстрация на непукизъм спрямо Идеята и Властта.

   Че кой можеше да си позволи да говори от името на народа? Нали това право се отдаваше от властта именно като униформа с офицерски пагони! Да си обявен за писател, всъщност си бе назначение свише на отговорна длъжност в партийния апарат. Мнозина от най-хвалените у нас в България писатели и поети си бяха политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, а за останалите ярки писатели всеки от моето поколение четящи българи сам може да се досети.

   Същата 1972 г., когато 36 или 37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни политици с оръжие, за да ме назначи на щат лит.сътрудник в пловдивския младежки вестник, поетът Петър Анастасов (1942) ме посъветва да посоча минимум имената на двама члена на БКП, които да гарантират за политическата ми благонадеждност. И гарантираха с подписите си върху кариран лист от ученическа тетрадка две работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, където като редови бачкатор работеше и майка ми, дипломирана висшистка в някогашния пловдивски учителски институт "Тодор Самодумов". Баща ми – мебелистът-дърводелец Кирил, чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, защо ти е дипломата, като няма работа за даскалици; дали да не я туря в рамка и да я ковна в нужника?"

   Девет години по-късно, когато ме уволняваха, в канцеларията на ОК на ДКМС секретарят на отдел "Идейно-възпитателна дейност" симпатичната Нели Пеевска*** с тенекиено гласче рече: "Жоре, съжалявам, ама Партията вдигна доверието си от теб и не можеш да останеш в нашия вестник".

    Провинението ми беше статия в майски брой от 1981 г., предназначен за защита на човека и природата; описал бях участта на десетина хиляди българи, основно млади семейства на работници, настанени да живеят в условия на изоставени от бог отвъд затъналото в престъпления и боклук най-многолюдно циганско гето на Европа Столипиново, притеснявани от набезите на обичайните нощни крадци, но и обгазявани от пловдивския екарисаж с вонята на мъртвешка трупна пихтия, изливана от отсрещния бряг на река Марица. В тази част на града заболелите от рак бяха твърде-твърде много.

   Мило е, когато сламено чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с поета Любомир Левчев. Епигонстващият по Хемингуей, и затова силно уважаван в Латинска Америка Васил Попов и патетичното нашемомче Левчев дали не са съзнавали в онези години, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки артист, всеки човек на духа? Само че понятието "народ" го изместваше понятието "партия". Като висши номенклатури, т.е. назначени по списък кадри на Партията, произведените в сан Говорител на народната съвест лумпени и пройдохи от кръчмите бяха въздигани в лауреати, носители на отличия от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", "гениален", "епохален". 

   От позицията "галеници на властта и симпатяги" назначените партийни агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази Татова България, можеха да си организират алкохолни запои, да размахват назидателно пръст или да се кълнат в любов към народа и Партията. Подвизите им произтичаха все от самочувствието, че се борят с "империализЪма", че се явяват карающий меч революции.****

   Книгата на Левчев документира съсипването на талантливо поколение поети и белетристи от периода 1950-1965 г. За себе си откривам драмата на един от поетите, чийто стихове силно харесвам – Георги Джагаров.  

Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето***** и Тато

   Съдбата на Джагаров е печална; дето има една дума: каквото сял, това и пожънал! Но как да изхвърля от съзнанието си на българин онези горди стихове за достойнството ни като нация неслучайна:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.

Или:

Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...

И онова страховито, писано в памет на Пеньо Пенев "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

   Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред съвременните български поети. Мир на душата ти, Георги Джагаров!

   През лятото на 1981 г. – година на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, кажи-речи, почти насред 33-годишнината си получих вест, че Партията вдигнала доверието си от мен, че ми изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо младите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в току-що построено прясно боядисано училище. Обяснението – единствен съм с диплома за завършено висше образование, та като решавали в ОК на БКП как да подмладят редакцията, най-безпроблемно мен могли били да преустроят. Това им беше версията. Което значи поне, че не ме сметнали за враг на Партията и народа, а само за оказал се сред компанията нашимомчета случайно, по погрешка.

   "Вашите статии много ни допадат! – потупва ме бащински по рамото, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия масивният като трикрилен гардероб Димитър Димов и сочи кой знае защо през джама на канцеларията си към Централната пловдивска поща: – Сега имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

   Като отличие за графоманството ми, шест месеца по-късно, през май или юни на 1982 г., от същите хора вероятно ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на Георги Димитров". Два месеца се правя на вегетарианец, докато една лятна вечер чувам метален глас по домашния телефон, Димитър Жутев, по онова време председател на най-многолюдния от четирите районни комитета на Отечествения фронт: 

    – Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!

    – Не съм заслужил тази чест – отговарям колкото ми е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавият Жутев, усетил ирония, взе, че ми се ядоса: 

    – Ей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Ела да си получиш тенекийката и ми се махай от очи, да не ти се стъжни животецът. Някой горе ще си мръдне само малкото пръстче, и животът ти ще стане ад. Зарежи ги тези демонстрации. Имаш две дъщерички, за тях не мислиш ли!

    15.09.1998. 

    Влакът – забързал се, фучи вече на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. Какви пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първи ден от новата учебна година, започва странстването ми из Древноелинската и Старобългарската литература. За кой ли път!

    Какво прави учителят, освен да повтаря от друг откритите вече неща? Ами учителят продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът ни е едно училище – докато дишаме; докато размишляваме над хора, събития, се учим. Всяко начало е край на нещо; единствено нишката на човешкото достойнство не бива да се прекъсва. Опитах в тези записки по наши си, български работи да представя моята гледна точка на наивен и анонимен участник в събития, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае що: пробвам да кажа на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от алчност и невежество моя България по време на демократизация. Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко разпнатия Исус; по-често обаче се чувствах Адам от кал сътворен, и това, надявам се, не е поза на смирение, а участ, заложена у нормалния грешник и най-паче у всеки простосмъртен българин.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 sep. 2010 – edited 5 maj 2018

___
* ...Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата за "К. искра" "Индекс 21361" на В. Чавдарова). Толкоз! Принципно положение: което не е в Историята, не е било, каквото не е описал авторът, не е било, а и няма как да се знае от тълпите напористи млади наивници, които идат след нас.   Вж. http://www.marica.bg/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0--%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0--%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0%E2%80%9D-news69977.html

** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска беше назначена за шеф на местния Радио-телевизионен център, ако се не лъжа.

**** От рус.: наказващият меч на революцията. 
***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss. 

Ars Poetica – ВАРВАРИТЕ

Събрани на стъгдата, що очакваме? 

Та варварите трябва да пристигнат днес!*

ВАРВАРИТЕ**

Не чухте ли? Нощес преплували морето.

И лъскавите им очички светели

зловещо като вощеници в мрака.

А днес отвън, на улицата спря се

един освирепял баща и се разкряска:

– Да знаете, пера и пух ще хвъркат!

И друг попита: – Но къде са?

– Не знаем ний – отвръща му тълпата, –

но всички туй говорят. Господи,

нима след Май Декември се задава?

Войската спи ли? Бодро отговарят:

– Не спи войската. Будни сме. И пазим.

А да не би там нещо да ви липсва?

– Да, липсва. Нямаме си опит.

И гражданите, ясно – в паника,

търчат със мрежички, пазара пресушават,

по цели нощи вестниците гризкат

и люшка се назад-напред Градът.

Ще дойдат варварите... Как?! Ще дойдат!

Най-личните мъже до късно светят.

Но всякакви решения сега ни

изглеждат слаби пред опасността.

Градът като мравуняк е настръхнал.

– Те вече тук били, маскирани и умни,

сред нас, представяте ли си! И никой

без уреди не би ги отличил.

– Тогава дайте уреди. И нека видим

какво ще ни покажат мозъците електронни.

– Уви, засича техниката скъпа,

науката – и тя! – примигва късогледо.

– О-о, да! Напразно вярвали сме ние –

роят се самозвани философи,

младежите се гаврят със страха,

крещят: – Варвари-и-и, къде сте?

И всеки срещнат плахо гледа,

сърцето си захлопнал с трясък.

...И ето ни в средата на света,

в очакване на варварите.

Любов...

Къде си ти?

Как опустяха

площадите, до вчера пълни с влюбени!

* * *

  БЕЛЕЖКА 

  В течение на десетина години умувах как да напиша този текст. Писан е през лятото на 1980 г. под влияние на Константинос Кавафис (1863-1933). Валеше дъжд и бях сам в редакцията на "Комсомолска искра", когато по някаква си работа се появи Владимир Янев*** и стана първият му критик. Приседнал върху рамката на прозореца с поглед към шумящия шадраван срещу бароковата сграда на местната община, Владко рече нещо странно: "Знаеш ли, не ми се щеше да приключва това, дето си го нанизал тук!"

  1 юни 2013 година

   Илюстрацията долу: 

   Открит тези дни при разкопки фрагмент от скулптура на римския император и философ от школата на стоиците Марк Аврелий (26.IV.121 - 17.III.180 г. от Хр.)

  

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 1 avg. 1980 – edited 2 maj 2018

___
* От "В очакване на варварите" на Константинос Кавафис (1863-1933). Кой изпрати тълпи мюсюлмани в Европа е въпрос на дневен ред и в началото на ХХI век.

...Както споменава в предговора си съставителят, "въпреки че изследването се ограничи само до двайсет и една страни, то потвърди, че Кавафис се чете и днес като съвременен поет, че Кавафис се е сдобил с "авторитета и излъчването на световен поет". Кавафис не е родоначалник на семейство (няма деца) - раждал е стихотворения, които с течение на годините са породили други стихотворения, да кажем, техни внуци и правнуци. По всичко изглежда ХXI век настъпва с цяло едно многодетно поетично семейство от стихотворения, написани под влияние на Кавафис. 
   Понятието "породено от Кавафис стихотворение" бе използвано за пръв път от елиниста Савидис, на когото впрочем е посветен и споменатият том. За Савидис породени от Кавафис са творби, които пряко или косвено са вдъхновени от някоя от композициите на Кавафис. В антологията на Центъра за гръцки език са включени 1531 такива стихотворения, които взимат пряк повод от поезията на Кавафис, защото в противен случай урожаят би бил огромен. Също така има стихотворения, в които централен е образът на самия Кавафис или които влизат в диалог с него. 
  Но кое превръща Кавафис в световен поет и му дава възможността да събеседва и да вдъхновява събратя от всички възрасти толкова години след смъртта му? Това е иронията. У. Х. Одън говори за тон и уникалност, Йосиф Бродски – за "оголената му от емоционалност" поезия, Сеферис – за парадокса на поезията му да вълнува поетично чрез непоетичен език. "Кавафис – твърди Вагенас – е единственият поет, използващ иронията като основен механизъм за създаване на поетика. Особената драматична и трагична ирония на Кавафис, формираща и толкова плътната му словесна ирония, е онова, което в текстовете му предизвиква поетично вълнение, като прави излишна словесната сантименталност". Вж. http://www.kultura.bg/bg/article/view/4646

** От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов" – Пловдив,1983 г.

*** Днес любим на младите студент(к)и поет, лит.критик, доцент, а може би вече професор по литература в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

Виждал ли си ти Нинет с дългите коси?
Във горещата Нинет влюбен бил ли си?

Който и да питаш вред, знаят я Нинет
и бленуват по Нинет тук момци безчет.

Тя е гъвкава и мила, тя танцува – не върви,
зарад нежната й сила сума мъжки свят кърви,

сума кротки домакини побесняват, дето мине,
вдига на мъжа си свада както дърта, тъй и млада,

че заплаха е Нинет за семействата, проклет
чара й наричат всички, вече няма безразлични –

от побойника хлапак до плешивеца сакат,
щом по улицата мине дългокосата Нинет,

пулят зъркелите, сякаш поразени са от гръм,
и сънува всеки в мрака от мераци своя сън.

Да, същинска Афродита в пяната на този свят,
нявга кльощава, изпита, тя разцъфна като цвят;

пощръкляло е градчето, леле, хич не е добре
и така ще е, додето мъж Нинет си избере.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 mar. 2009 – edited 1 maj 2018 

Ars Poetica – БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

Не знам какво при мене го довлече
облечен в кърпен агнешки кожух,
под него – с поразвлечено елече
и погледът в очите – жар и студ.

Очите му като свредла въртяха,
направо ме пробиваха без жал,
ала усещах го, отвътре плахо
опечален човек се беше сврял.

Не бъбрехме, сами на празна маса,
а бяхме всъщност в онзи ресторант,
наречен "Златна круша", многогласа,
компанията грачеше край нас,

разливаха се халбите със пиво
и пак за футбол, вино и жени
ечаха гласовете там свадливо,
а с този Тодор* бяхме тъй сами!

От Белене беглец и нелегален,
у мой роднина в старото мазе
живял бе месец мрачен и отчаян
дотам, че тръгнал нощем да снове,

не точно да краде – да се разходи,
и ето го, рискуваше напук
на всички, дето празнично и подло
го мислеха за прост и малко луд.

Познавам доста разни-безобразни
все Тодоровци, лети по калъп**,
и само този, вместо да ме дразни,
усещам в себе си ужасно скъп –

къде ли е сега, какво ли прави
на днешното сред мътния порой,
не знам защо, но ето, оттогава
с очите, вбити в мен, остава той.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 apr. 1997 – edited 29 apr. 2018

_____
* Опитал да избяга от концлагера край Белене, като преплува Дунава и се укрие в Румъния. Усеща го охраната. Пазачите стрелят с калашниците откоси наоколо му, принудили го да се върне от средата на реката. Като доплувал на плиткото, насъскали лагерните немски овчарки. Песовете отпрали мръвки от гърба му, от раменете, толкова жестоко беше нахапан. Видях белезите му у Петър Йолтов, чиято жена беше братовчедка ми Нина (1942-1988), в мазето, където се криеше; къща току зад "Тримонциум" – ресторанта на някогашните тузове, баровци и луксозни курви на Пловдив. Става то през далечната 1976 г. По този повод казал бях на Пепо, че именно Тодор е истинският Герой на нашето време. Пепо споменал това на Катя Паскалева, с която по онова време им се кръстосваха пътеките. Нашумялата около филма "Козият рог" актриса рекла: Който ти го е казал, трябва да е умен човек.

Месец по-късно Тодор го закопчаха. Вмъкнал се в магазинчето за цветя и венци сред пазара зад католишката катедрала "Св. Лудвиг" в Пловдив. С пари от чекмеджето купил шише ракия и се накъркал. Седнал по чорапи на тротоара, заспал. На утрото милиционерите го откриват, били развеселени от факта, че си събул обувките и прилежно ги подредил пред вратата на магазинчето, сякаш си е у дома.

** Името (от гръцки) съответства на българското собствено име Божидар. 

На снимката горе е руският актьор Евгений Дворжецкий (1960-1999), известен с ролята си във филма "Бяг". На снимката долу: моето кътче в редакцията на младежкия вестник "Комс. искра". Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЕКАРИСОПОЛИС

ЕКАРИСОПОЛИС

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен и умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф.
На могъщи талази – невидимо как,
мъртвите шетат в зловонния мрак.

Гледа бащата от своя балкон –
профил, изрязан с тесла и трион,
а Земята е само детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира, зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено немия, катедралния Отче наш –
до небесата извисения Екарисаж.

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква най-красивия град –
градът, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е хубав и горд
и блести отдалеч тази мраморна перла
в античното злато на тракийската ера.

О, Кендрисос, Евмолпиас, Филипополис,

Пулпудева, Тримонциум, Улпия, 

Флавия, Юлия, Пълдин, Филибе

(от древното Филипополис)...

О, ти мой роден Екарисополис!
Какво ли там нощем в полето лъщи
освен отровените от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон
сина си – героя на този български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада, от вонята ударен, в калта,
как протяга ръчички и диша... и диша
тази лепкава смрад, 

тази чумава киша,
тази смес от някакви там молекули
със сперма на ракови фурункули.

Гледа бащата. 

И майката гледа.
Страхливо от мрака занича съседът.
И съседката – с него, 

и децата им там
гледат как малкият диша едвам,
повален сред боклука под сивия блок.
И отгоре ги гледа 

сам Господ Бог.

Боже, смили се над българското дете!
Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо.
Ние да мрем, ала то не е грешно.

...И се издига катедрално в полята
Екарисажът на лъже-Демокрацията

 и лъже-Свободата.

Господи!
Господине!
Господин Президент,
безславно загиваме в този момент
тук – в Пловдив, 

който даже не е и звезда,
а приют на най-многолюдното гето в Европа,
и няма как да не мислим точно за Вас,
когато настане екарисажният час,
когато вонята ни полу-умъртвява
и целите лепнем от ужас тогава.

Гърчат се децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите детенце.
Но ние сме живи, 

ние дишаме още,
като риба на сухо се мятаме нощем.
И когато не можеш даже да дишаш,
какво да говориш! Остава да пишеш.

И тръгват онези редици от думи –
рота войници под град от куршуми,
както баща ми – 

тъй млад в унгарската Пуста
с картечница в сезона на страстните чувства.

Сънуват децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град –
най-щастливия на Балканите, 

о Херодот!
На скотобойна вони този наш живот
и войниците, дето атакуваха първи,
печално превръщат се в дрипи и мърша.
По площадите ехото още не е отзвучало,
а всичко в държавата ни е засмърдяло.

Гонят се псетата и мекеретата.
Зъбят се, 

ръфат се в подлия мрак...
Народе! –
селяни, чиновници, занаятчии, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си качим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?

Онзи – хайдушкият, родният наш,
бледнее пред днешния Екарисаж.

      ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ:

      Писан е текстът преди години, в часове на воня. В квартала около мен доста хора издъхнаха заболели от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна по характер руса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с Маргарита, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на гръцки или италиански дядка, който ще я пощипва, като да му е робиня? И никой нищо не знае. Изчезна тази жена. Докато еслучайно научавам от Тодор Трингов, който живее в онзи блок и сега продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли! Тя се е затворила вкъщи и не излиза". "Що бе, Тошка?" "Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега веселата Маргарита. Да не дава Господ!" Два месеца след това виждам некролога й върху тенекиените гаражи из квартала.

      Разбираш ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме, да се срамуваме да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, та цял свят го чува, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, а нашите българи мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората!

      Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като африканец. Пътуваме, значи, с раздрънкан кола на "Бърза помощ" към софийската клиника Пирогов. Баща ми лежи в спартанска, войнишка койка. На пейката отсреща седят майка ми и сестра ми, бъбрят си тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев, кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука.  Иван Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро се провиква към баща ми: Е, как е, как е, бай Кириле! Как е? (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с "бай Кириле"... Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това обаче, а че баща ми му отвръща със задебелял език, седем-осем часа преди смъртта си: Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-м, доктор-р-ре!"

      Гледам го моя баща – лицето оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща лице към стената на тенекиения сандък и с устни, само с устни – да не притесни, да не би да узнаем, че се мъчи... мърда устни; ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице. И ни лекар, ни двечките до главата му най-близки жени в живота му, единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина.

      Тая съмнение, че баща ми го убиха заради писанията ми в местния младежки седмичен вестник "Комсомолска искра". Направиха така, че газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци на паркинга край милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския район Тракия, дето го привикали заради рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983 година, в 16 часа, в жежкия следобед баща ми горял като факел, прикован към облегалката в купето с предпазния колан. Докато прегорял предпазния колан.

      Писах до Прокуратурата, в правото си на негов син. И... никакъв отговор. Около година едно пространство от около 700-1000 м между спирката на някогашния тролей № 5 и блока, в който живея, минавах вечер или нощем притеснен, че някой ще ми скочи на гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай нож в джоба.

      Ай, колко неуредени сметки имам с комунизма и с лицемери от типа Иван Костов да знаеш, приятелю – почитател на американеца клошар и страхотен поет Чарлз Буковски и на зловещите холивудски екшъни като тръпка във виртуалното пространство! Но екшънът за мнозина българи от моето поколение си беше in live, приятелю.

       Всичко това, отговор на игривото ви послание, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам род голям във вашето родно Харманли, за който род почти нищо не знам, а и у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд аз съм на паркинга в съседния жилищен район, зад милиционерския блок 51, на същото място, където е горял баща ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и... преживявам отново ситуацията. В същата, вече старичка жигула съм, с която заради този мой Голям Малък Човек, баща ми дърводелеца над двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Та заради него и себе си писах някога:

Сам вървя по улицата –

син на дърводелец,

пъхнал в джоба на балтона

юмрука си

като портокал. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv 31 avg. 2006 – edited 29 apr. 2018

–––

* Днешният Пловдив, с документирано минало от над осем хилядолетия, е най-древното и винаги съществувало на това място жизнено селище на Европа, връстник на Дамаск – най-древния град на Близкия Изток. 

Ars Poetica – ЖИВОТЪТ НА БЕДНИТЕ

ЖИВОТЪТ 

НА БЕДНИТЕ

И ей я по налъми, нахлузени на босо,
кварталната клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъжкари с тъмна чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче отряд милиционери
и наглата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, кади, пърпори –
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно;
под древните зенитки Джендемът*се тресе.

Войничета три роти от баня се завръщат,

последният отляво с фенер пламтящ в ръка

хлапе да спи изпраща при майчето си вкъщи,

а то му отговаря: Иди ти, аз не спя!

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира;

каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко – и Бога, и всемира,
и от небето пада виолетов мрак.

Ех, Пловдив, царство мое на свидното ми детство
със колене ожулени и спукана глава,
навярно образът ти седи тук неуместно,
но Господи, не друго, а обич е това.

Пловдив – eвропейска културна столица 2019 

Plovdiv, 2 sep. 2009 – edited 27 apr. 2018

____

* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха край светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота. Бел.м., tisss.