...кажется мне, не уйдем мы с гитарой на заслуженный, но нежеланный покой!*
УЧИТЕЛЯТ
ПО МЕЧТИ
Ето учителя – сивият човек влиза...
Той е дребен, припрян и устата му зее нещастно. Той е в старо костюмче, с оплешивяла главица и големи удобни обувки.
Гледат децата. Гледат децата. Влиза учителят. Влиза човечето сиво.
И ето – изважда той късче от креда, прави замах и дъската, тази черна вселена пред очите искрящи, изпълва със странни, неясни, загадъчни знаци.
После взема стария училищен глобус и го изпълва с вода, с континенти, със сняг, планини и долини, със слънце, изпълва го с пъстри селца и градчета, с животни и птици, с мъже и жени, с пътища прашни, с цветя сред поляни, с радост и тъмни легенди.
- - - - -
Когато излиза от класната стая, искам да кажа – когато си тръгва от всички, когато Звънецът последен цвърчи като мишка в дъното на коридора излъскан и отвънка подпрян е капакът, и венците – готови... Тогава свършва Часът за вълшебства.
Но децата това не разбират. Но децата вече мечтаят...
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, sep. 1984 – edited 4 apr. 2018
___
* Из текст на Владимир Висоцки (1938-1980). Илюстрацията долу: Пилотът на уцеления СУ-25 Роман Филипов (1984-2018), обкръжен от ислямски главорези, тежко ранен, да не попадне жив в ръцете им, взривил се с ръчна граната. Вж. http://www.mediapool.bg/pilotat-na-razbiliya-se-v-siriya-ruski-samolet-se-vzrivil-za-da-ne-bade-plenen-news275113.html
От пет сутринта се понесе воят на мюсюлманския певец (мюезин или муезин), който чете стихове от Корана над притихналия цигански квартал Столипиново. Преди този вой ечеше тържествуващо и над българския ни притихнал квартал; след взривения влак в Мадрид и новите "подвизи" на ислямистите в Испания и по света обаче, след 11 март (202 ранени и убити само в Испания) този глас звучи като мушица край прозореца ми, та едва го долавям.
Но звучи, настоява, че тази религия вече нахлува и сред нашите местни цигани и турци с всичките си претенции за нравственост и величие в света на духовното.
Едно от големите предизвикателства, завещано от векове – разкодирането на исляма като философия... предстои да бъде извършено най-после. Ислямистите-фанатици сякаш настояват и те за това. В сръбската област Косово преди седмица само са изпепелени за два-три дни над петдесет черкви и източноправославни манастири... от правоверни албански мюсюлмани.
Не знам как се преценява това от гледна точка на високата нравственост и философия на ислямската религия, но не съм сигурен, че говори човеколюбиво за посланията уж откъм Небесата, които се просмукват до нас чрез този вандализъм.
За мен, независимо каква религия изповядват, извършителите на вандалщини преди всичко са човеци и ми е особено важно именно като събратя по разум да ги разбера, да проумея идеята им зад техните постъпки.
Войната на цивилизациите. Средновековието срещу Модерния свят. Корана – заимстван от Ветхия завет, по-точно казано, много лош превод на части от Стария завет, срещу христовите послания. Марксизмът и трите му отрока (болшевизмът, фашизмът, националсоциализмът). Комунизмът като агресия срещу личността, украсена с дантели на човеколюбието.
Политбюро на ЦК на БКП, да не забравяме, наподобяваше дванайсетте апостоли на Иисус. Да, точно дванайсет на брой бяха членовете на висшия орган на властта в Тодор-Живкова България.
Оказва се, за Новия завет на Библията не сме дозрели, та да усетим духовното великолепие на Доброто, изведено до висини във философската сфера.
Чета вчера в изданието на Мултигруп вестник "Стандарт" край павилиончето на моя приятел афганистанеца Маруф: осемдесетгодишен българин се самоизпепелил в Калугерово, за да не живее в унижение с мизерните подаяния от държавата. Като отида там, ще се поинтересувам по-подробно...
* * *
В човешки подредения ни грешен свят най-добре би се справил с разбойниците онзи, който сам някога е бил разбойник. Всички останали, независимо от благите им намерения, биха гледали на проблема като външни лица. Блудният син е по-мил на баща си в онзи момент от притчата, защото е придобил жизнен опит (отрицателен), какъвто жизнен опит послушният брат не притежава, а и няма как да придобие със своя стил на живот.
Опитът е информация за гадостите на живота, която обезличава необиграните, необгорените от Пламъците на Ада идеалисти. Злото е величина, с която не може да се съобразява умозрително онзи, който не го е опознавал отвътре – и то откъм отсрещната страна на барикадата. Покаялият се (в себе си) грешник е изключително ценен съмишленик при възстановяване на справедливостта.
Лошо съдим, ако – съдейки, унижаваме достойнството на престъпника. Борбата е всъщност не срещу, а за неговата душа.
Развенчаването на Марксистката философия, изясняването на античовешката й идеалистична природа е по-трудно от противостоенето на Средновековния жесток ислямски фундаментализъм, като версия на Ветхия завет от Библията. Посланията на Стария завет са подложени на ерозия още с появата на Христос, а в Марксизма продължава да се кълне половин Европа с т.нар. нейни социални, демократични, либерални и прочие човеколюбиви уж правителства.
Християн-социализъм ми звучи също както социалистически реализъм. Нали точно реализъм липсва на предвзетата демагогия за идеално устроено общество, където всички сме Свободни, Братя и Равни. Интелигентност у нас липсва точно у "интелигенцията", у паноптикума от самовлюбени образи на възгордяването.
Нашата "интелигенция" гледа отвисоко към множеството обикновени българи, високомерно ни се кълне в любов, а всъщност е дълбоко двулична. Разкошният ни фолклор е творчество на анонимни творци. Титли обича Посредствеността; тя се кичи с титли.
* * *
Опит за систематизация на личности, които живо ме интересуват, за да проумея съвременния тип интелектуалец:
1. Петър Дънов (1864-1944).
2. Ген. Никола Жеков (1864-1948) - главнокомандващ Българската армия през Първата световна война.
14. Карол ІІ (1893-1953), крал на Румъния от 1930 г. нататък. В двореца край Балчик е погребано сърцето на румънската кралица Мария. Южна Добруджа е върната на България съгласно Крайовската спогодба от 7.ІХ.1940 г.
15. Франклин Делано Рузвелт (1882-1945).
Според Букурещкия договор от 1913 г. България получава излаз на Егейско море.
16. Иван Багрянов (1891-1945); адютант на Фердинанд и Борис ІІІ.
17. Канарис (1887-1945), шеф на Абвера (нацистко военно разузнаване). 18. Княз Кирил (1895-1945).
19. Атанас Буров (1875-1954).
20. Андрей Януариевич Вишински (1883-1954).
21. Княгиня Евдокия, сестра на Борис ІІІ, (1898-199...).
22. Царица Йонна, съпруга на Борис ІІІ, (1907-19...).
23. Вилхелм Кайтел (1882-1946).
24. Стефан Стамболов (91854-1895).
25. Ген. Данаил Николаев (1852-1942), наречен "патриарх на българската войска", кръстник на Симеон ІІ.
26. Фридрих фон Паулус (1890-1957).
27. Ервин Ромел (1891-1944).
28. Шарл дьо Гол (1890-1970).
29. Никола Петков (1891-1947).
30. Княгиня Надежда, сестра на Борис ІІІ, (1899-1956).
31. Проф. Александър Балабанов (1879-1955).
32. Йосип Броз Тито (1892-1979).
33. Георги Ликин (1892-1942); партизанското му име в отряда "Антон Иванов" е "Дед"; агент на СССР от групата на т.нар. "подводничари".
34. Димитър Савов (1887-199?), финансов министър в правителството на Багрянов, забогатял внезапно чрез доставките на старо немско оръжие за Българската армия, баща на одиозния лицемер госсин Стефан Савов.
Защо ми е да знам кое-що от биографиите на тези хора ли? Ами у всекиго от тях откривам по парче от сложния пъзел, който ми представя общия портрет на моя съвременник. Това са част от духовните отци на съвременна Европа, колцина и между тях да са противни за обединения днес в цивилизационния си модел конгломерат от християнски нации.
27.03.2004.
Посветих съботата на "Дневника" на Богдан Филов (1883-1945), който от осем месеца, от август 2003 г. чета на порции. Остават ми някакви си около 80 от общо 760-те страници. Изводът, който си вадя дотук...
Втората световна война (80 милиона убити) е крах за Западната надменност от страна на Франция, Великобритания, а впоследствие и САЩ. Като резултат от този типичен за отношението му към Изтока Западен стил:
1. Съветският съюз се възползва от глупостта на Западната дипломация, за да наложи влияние над Европа, каквото преди войната на Запад не са и предполагали.
2. Ражда се изчадието "Хитлер и нацизмът", като идеология (едва ли не религия) на онеправданата от Първата световна война Германия.
3. България е най-силно ощетена в националното си достойнство на континента. Политиците ни до 9.ІХ.1944 г. и Борис ІІІ не могат да носят изключителната вина, че болшевизмът ни смачка в нашите мечти за обединение на Българските земи в една национална държава.
Загубили сме много, но и Западната демокрация беше бита по всички линии до 1990 година, а и още не се знае докога. Защото Марксизмът е жизнен е продължава да работи срещу човечеството. Факт е, че Западната интелигенция не прави опити да го криминализира, както стори това с фашизма и нацизма.
11.04.2004.
Начална страница на ръкописа "Ламски", който трябваше
да се появи по книжарниците за Гергьовден 2004 г.
Навръх Разпети петък, в полунощ приключих с набора на романа "Ламски". По-рано да съм приключил, но сестра ми пак ми идва на гости, та ми губи времето до седем надвечер. Тази сутрин дооправих последния епизод, който е най-хубавият и заради който като че е писана цялата книга през тези десет години от 1994 г. досега.
И пак си казвам: може и да се заблуждавам, но имам усещане, че извънземният свят, невидимият свят кръжи над мен и постила пътечка пред нозете ми, докато се занимавам с този ръкопис.
Не съм суетен уж, не съм фаталист, но мисля си, много хубаво не е на хубаво; та очаквам неприятностите тепърва да се появят. И тогава ще съм по-спокоен. Защото такъв е животът: до светличкото мракът е най-черен.
Подреждам за бъдещето на книгата и всичко свое досега като да пренебрегнах, понеже "Ламски" ме е обсебил и ми предстои да скъсам най-сетне пъпната връв и тези "историйки" сами да тръгнат между българите като проповедници на Доброто в назлобелия ни свят.
Последните няколко денонощия по четири часа ми се събираха да си отспивам. В един и два, в два и половина след полунощ си лягах, а в шест едва се будех и пак залепвах за компютъра. Беше! Остана да запиша на компакт-диск книгата и... точка.
Поне месец ще отдъхвам, пък ще захвана нов набор, може би стихотворенията от сборника "Порто Фино", който от четири-пет години е готов, даже като макет и с илюстрациите е изработен едно към едно и вече иде и неговият час.
А може и онази огромна книга, която започва с частта "Младите хищници", да се захвана да набирам. Не знам кое по-напред засега. Навън Пролетта току прохожда. Липата зад балкончето, гледам, едва-едва развива листенца, облича се постепенно в резеда. Гургулици любовно гугукат. И ми е хубаво, и ми е подредено вътре в мен.
И не се чувствам сам, въпреки че съм абсолютно сам. Възкресих дядо ми Борис в последния епизод от ръкописа "Ламски" и все едно Борис Дявола седи на масата срещу мене и ми се усмихва тъй примижал, обгърнат в тютюневия дим на неговите евтини люти цигари "Тютюнопроизводител"... Гледа ме моят мил и страховит дядо като че от Отвъдното.
Не знам защо, но силно искам с накити да те обсипя, червена рокля от коприна и седем фусти от атлаз – аз, който обожавам риска, с риск да станеш ненаситна, да ме забравиш, да се скриеш, че силно пожелах те аз.
Не знам каква е таз магия,край теб умирам, ще загина, направо казано, край тебе от страст изгарям покрусен; аз, който като лъв се бия, край тебе неуверен мигам, дори когато ме обиждаш – ти, изкушила даже мен.
Дванайсет ангели небесни и всички щури по земята пияници и главорези, наравно със Светия Дух – с мен няма как да им е лесно, че никога си нямам мяра, ала при менщом тихо влезеш, превръщам сенаМечо Пух.
Върви на майната си! Тичай! Събличай се иголалягай при всеки, койтоте желае, че вече писна ми от теб! Как яд ме е, че те обичам, и всичко твое ме засяга– целувки, свалки, маски, ласки и цялата суетна дреб!
Ще те зарежа. Ще си ида. И ще усетиштазидрама – щом всичко му е позволено, човек престава да мечтай; животът е една измама, а ти – измама най-голяма и ад е любовта, че нямам край тебе сигурност докрай.
– Здравей! Ка-а-акво правиш? – Кой!... Аз ли? – попита прошареният благовъзпитано, като държеше слушалката на педя от ухото; излетял бе от банята с насапунисани бузи. След известно мълчание: – Е, как е, как е... питам, шегувайки се. – Оле-е-е – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне как е времето навън и приседна с озадачена физиономия.
– А пък ние снощи ходихме на бар – продължи гласът от отсрещния край на жицата. – Беше ужасно. Ужасно тъпо, искам да кажа. Мъжете през цялото време се наливаха. Все техните глупости: кучета, коли, каратисти.
– А според теб какво друго да правят! – пресегна се, откачи влажната хавлия и се наметна, че беше абсолютно гол, зъзнеше; обаче от влажната хавлия не му стана по-добре; все едно в ледено тенеке се беше увил.
– Уф! Извинявай, ти сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
– А-а-ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!
– А пък аз от пет съм на крак. Подредих, правих закуска, изпратих моя човек на работа... И така. Викам, чакай да ти се обадя.
– Той усеща ли вече? – попита прошареният спокойно.
– Що, има ли повод! – възкликна възмутена. – Кажи де, що мълчиш?
– Казах го ей тъй – заоправдава се. – Мъжът ти е готин... и въобще... Сигурно мацките си мрат по такива.
– Кой казва, че не е хубав? Казвала ли съм!
– Не си, бе.
– Тогава…?!
– Искам да кажа, мъжът ти е всичко, което аз не мога да бъда.
– И това знам.
– Питам се, какво толкова намираш у мен.
– Хайде сега! – чу ядосания й глас.
– Не, наистина... Аполон и Терсит**. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи, и тъй като отсреща не последва отзвук, духна два-три пъти в слушалката: – Ало... алооо... Чуваме ли се?
– Всичко чувам.
– Е?
– Какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.
– Друг на негово място отдавна да си е вдигнал задника да узнае какво става. Аз, например, не бих се стърпял. Като се знам, в някакъв момент ми писва и си дигам дебелия задник да разбера кой ми се мотае там. Не-е, не става въпрос аз да го... Бо-о-оже, тя щом този нагъл тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали! Обаче на всяка цена трябва да я видя тази гад, този кръгъл нещастник, дето...
– Ако искаш да знаеш, той вече знае, че има някой около мен.
– Наистина?!
– Не знае кой точно, но не се интересува. Веднъж му казвам, увлечена съм по един, седни да се разберем като възпитани хора. А той... Знаеш ли той какво ми каза... Какво е това любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Я виж какви сериозни работи стават по света. Хората виж как изнемогват в тази наша шибана държава. Митинги, стачки, мачки, убийства, самоубийства, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапва, доларът пада, цените на бензина растат. Някаква комета предстои тези дни да се аканяса в Земята.
– Хм! Комета, казваш.
– Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Инак отдавна да е...
– Дали те обича? – замисли се прошареният и взе нервно да барабани с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-рам...
– Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!
– Какво "нали"?
– Нали всичките си пари по мен харчи! Когато и да съм му казала, че нещо ми харесва, тича да ми го купи. И дали за мен ще даде и последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям кавалер.
– Разбирам.
– Знаеш ли какви огромни букети ми е носил! – рече замечтано.
След известно време прошареният със слушалката в ръка се разкашля нарочно; стана му неловко, че зъзне като някой Гюро Михайлов***на пост, та рече внезапно угрижен със задебелял глас:
– А аз и цветя не съм ти носил. Нали, Мечо Пух!
– Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е чудесен съпруг. И въобще... Много е приятно да съм с него в компания. Все повтаря: Моята жена така, мойта жена онака, моята жена е върхът. Веднъж го пробвах, казвам му: ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво каза! Каза ми: Пистолет да ми опрат в челото, няма да се разделя с теб.
– Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре потока от думи.
– Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е два метра висок, строен, як... и телосложение, и лице, мускули... Нали виждам жените как се усукват, как му се умилкват! А той... той... Ей така ще го присвие онова ми ти синьо око, и ги реже изкъсо. Която и да е никаквицата, ще я постави на място. И на всичките ни семейни приятели дава да разберат, че аз съм му слънчицето. Не дай си, Боже, някой да вземе да се прехласва, да ми дудне любезности на ухото. Уж нищо не прави, най-кротичко си седи на задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си, и този излезе боклук.
– Браво! Много точно казано.
– А каже ли го за някого, значи край на приятелството. Край, бе! Ако е въпрос да се бие, много е силен, само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра, и онзи подвива опашка: мънка, пелтечи: "Ама аз само така, ти да не си помисли нещо?!" Мън-мън-мън, чак жал ме хваща. Знаеш ли какви навлеци, какви досадници ги има на този свят!
Прошареният премести слушалката на другото си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с мазен лайнян нюанс върху килима.
– Пък аз май бях захванал да се бръсна – рече и потърка брадичка. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да-да, след мъничко. Например, веднага щом се обръсна. А?... – И понеже от известно време като че отсреща не усещаше признаци на живот, много любезно попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?
Отсреща долетя дълбока въздишка, та му се наложи да добави:
– Кажи де! Ти сега какво ще правиш?
– Какво... какво? Какво мога да правя! Ще те почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 18 oct. 1992 – edited 31 mar. 2018
_____ * Любим герой за деца и възрастни от едноименната книга на Алън Милн (1882-1956). ** Древногръцки бог – образец на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е слънцето, Терсит – окаян свадлив гърбушко, единственият противен образ в Омировата "Илиада". *** Нарицателно за доверчив глупав българин – войник от стражата, който остава на поста си и загива в огъня, запален да изпепели сандъците с архива на Източна Румелия. Бел.м., tisss.
