Документи – СЛАДЪК МУХАБЕТ С ЧИСТ БЪЛГАРИН ОТ МАКЕДОНИЯ

СЛАДЪК МУХАБЕТ

С ЧИСТ БЪЛГАРИН ОТ МАКЕДОНИЯ

   14 февр. 2018

   Slawomir Cekowski:

   – В Република Македония хомосексуалистите наричат се фалангисти, така се наричала войската на Александър Македонски. От един милион Антични македонци 200 хиляди са фалангисти. Борбата продължава.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Израснал съм с деца на бежанци от Македония, половината от тях бяха в моето пионерско звено в трети клас на Основното училище "Сашо Димитров" в Пловдив. Бяха си българчета, даже по-сърцати от нас, дето родителите ни са оттук. Алекси, Стоимен, Станка, Величка, Калофер...

   Slawomir Cekowski:

   – За първи пат: Македонска войска ке учествува на парадата во София на 6 май тая година. PEONEWS, 17 февруари 2018. За първи пaт: Македонска военна част ке учествува на Българскиот военнен парад кой ке се отдържи на 6 май 2018 година. Президентот Румен Радев се договорил со македонскиот си колега Георги Иванов во Българската армия участие да вземе и представителна рота от Македонската армия. За първи пат на Празникот на Българската армия, освен традиционно присъстващите военни аташета, гост на парадата ке биде и чуждестранен президент. Иванов ке присуствува на парадата, а след това двамата с Радев ке го посетят военното гробище в Ново село край Струмица, каде ке отдадат почит пред загиналите български воини во освободуваньето на Вардарска Македония от сръбско робство. Румен Радев е на официално посещение во Б.Ю. Република Македония, како това е първата му визита в Скопие след подписването на Договорот за приятелство, сътрудничество и добрососедство межгьу двете държави. (От медиите на Скопие.)

   Днес е Ден за прошка. България прощава седем пъти на Сърбия, защо не и един път – на Македония? Как да ни прости! На половината сърби дедите им са българи сигурно... Белград и Браничево, Поморавието, Ниш са си били винаги български, населени с българи, до образуването на Сръбската държава в началото на ХIX век.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Сърбите сме ги имали за братя, но са се оказали душмани за нас, българите от България и Вардарска Македония, уви!

   Slawomir Cekowski:

   – Ако съм те обидил с нещо, моля те да ми простиш, както и яз ти прошавам за всичко!

   Георги К. Бояджиев: 

   – Прошка, приятелю, се дава само когато насреща ти е покаял се и молещ прошка човек. Благодаря, че си ме почел, но не виждам какво зло си ми сторил, че да ти прощавам.

   Slawomir Cekowski:

   – Прошката не се дава обезателно, преди нея трябва да има покаяние. Вижда се, че който се не покая, че няма вече да върши антихристиянски дела, прошката не му върши никаква работа.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Точно така. Жив и здрав да си! Българите сме корави, свикнали да патим и пак да оцеляваме; да му мислят навлеците по земите ни! (...) Виждам, живо те вълнува нещо, което няма как да променим. Просто такава им е политиката на САЩ спрямо българите и България. Бъди здрав, и моля, не си губи духа на българин!

   Slawomir Cekowski:

   – Prijatele, nemoj da se razočaruvaš no ako Aleksandar bil nešto drugo, ķe se narečel kako vladar poinaku, a ne Makedonski. (Приятелю, не се разочаровай, но Александър ако да бил нещо друго, като владетел би се нарекъл инак, а не Македонски.) Пише го Горан Дивякоски до мен.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Да не бил Александър, циганите щяха да си седят в тяхната Индия, нямаше да се довлекат с войските му чак в Европа. Александър се нарича Македонски, защото тема Македония е област в Древна Елада. Не бива да се краде история, ама то си е проблем на хора, дето си мразят корена. Добре, че има кой да се хваща да спори, та да става лаф-мухабет за несъществуващата държава Македония.

   Slawomir Cekowski:

   – Значи, днес циганите в Раджистан все още пеят песни за Александър Велики.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Че пеят не е зле, но да крадат и мързелуват, вече е лошо. Те поне имат защо да го славят този Александър.

   Slawomir Cekowski:

   – Такъв отговор ми трябваше. Или му ти отговори, или аз ще пренеса това, което написа до мен. Печелят пари върху легендата. Македонските българи – сърбомани неомакедонисти, печелят недоверие сред нас – българите от Бивша югославска република Македония.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Не заяждай човека, няма смисъл да го дразниш. Всеки сам да си прави избора какъв е по националност и потекло.

   Slawomir Cekowski:

   – Добре. Аз ще му отговоря! Аз на друг начин расъждавам, когато се отнася до македонистки възпитаните македонски българи в Скопие. Познавам ги в сръштта (в същността) много по-добре от всички останали българи. Те, на който второто име е написано без буквата "в", например: Дивяко(в)ски, са от областите Битоля, Прилеп, Македонски Брод и селата от Охридско, там, дето сръбските пропаганди са силни. Например, Jovan Babunski – сърбомански войвода, пропагандира Великосръбската идея на територията на Азот* и Поречието, в Македонски брод. Паравоенни сръбски организации UDRUŽENJE PROTIV BUGARSKIH BANDITA. Предполагам, знаеш го това нещо. С антисръбска пропаганда занимавам се от 17-годишна възраст. Името ми е Славчо Марков Цеков(ски). С наставката "ски" македонизирано.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Някога ненавиждах фамилното си име Бояджиев, смятах, вони на турски: боя – цвят, багра; джи-джия е турска наставка; само последната част от фамилното ми е българска: -ев е окончание в родителен падеж от старобългарски език и означава  принадлежност към рода на еди-кого си.

   Slawomir Cekowski:

   – Знам: Георги. И аз в Америка и Австралия бях George, но при нас на Балканите, George се превежда като Георге или Gjorgje (сръбско). припоминя ми на сръбския Крал Kараджордже Петрович, когото нашата организация го утрепа в Марсилия.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Сетне реших, че е глупаво да си ненавиждам фамилното име, макар и почти цялото на турски да вони. Защото носи белег от трагичното минало на моя род, когато е бил под турско.

   Slawomir Cekowski:

   – Ха-ха-ха! Спокойно, това е модернизъм. Да, но твоят род Джорджиеви ли били или по български Георгиеви? Оти George превежда се като Джордж-Джордже. Gjorgi е по македонистки: или Гйорги, или Gjorgji, само да не бъде Георги по български! Както и да е, George не е и Георги, ако се преведе от английски на български. Значи, ти не си GEORGE, но GEORGI.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Основно положение е, когато си пишеш името, да е или на кирилица, или на латиница в английската му версия. Съобразил съм се с латинската транскрипция. Мило ми звучи как обясняваш неща, които са ми занаят.

   Slawomir Cekowski:

   – Нали се борим против нихилизма, присътен (присъщ) у нас, българите, още от времето на Отец Свети Хилендарски!

   Георги К. Бояджиев: 

   – Крайностите винаги бъркат. Затова са крайности. Стара наша пословица казва: Прекаленият светец и богу не е драг!

   Slawomir Cekowski:

   – Нямам никакво понятие от филологията. Само зная, че сърбите, гърците и албанците са повече националисти от нас и си пишат и гордеят с това посвоему! Нямам никакво образование, самур (самоук) съм.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Яки са ми корените, че да се притеснявам кой как щял да ми тълкува името.

   Slawomir Cekowski:

   – Нямам съмнение за това. Знаеш добре кой си. Съгласявам се с теб, че така трябва българите да се идентификуват (представят) по Интернет. Но не ми е ясно как ще преведем Петко в Интернет, или Мирче, или Стефан; например, STEVEN...? Нали! Обясни ми.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Накъсо ще пробвам да ти обясня. Всяка общност си има правила неписани, а понякога и писани в тефтера със законите. В случая с интернет-форумите, кога си пишем във фейсбук, неписано правило е да ползваме форма, който ни приобщава, а не ни разграничава от останалия свят. Имам фейсбук-профил, дето съм с името си на кирилица. Името ми тук е визитна картичка, която трябва да казва: Здравей, това съм аз, един от всички дошли тук като мили гости. "Георги К. Бояджиев" се пиша там, където имам работа само с българи.

   Slawomir Cekowski:

   – Не те питах кой си и от какъв род си, дали си или не си българин. Само желая да подчертая, че – ако ползваме американския Интернет, оставаме си и по-нататък българи. Защо трябва да потурчваме или американизираме, полатинчваме своите български имена? Дали е по-добре българите да си се пишем онака, както нашите хора преди нас, по български, или ще ставаме Интернет-нация, което мен лично не ми харесва; и то само затова, що си нямаме български или славянски Интернет? В групата имаш дочинение (общуваш) на български език и с българи. Ако пишеш по английски, мисля, тогава е редно. Ако беше Интернетът турски, а не американски, и се казваше Александър, тогава трябваше да си потурчиш името като Üskendr или Искендер...

   Георги К. Бояджиев: 

   – Да зарежем тази тема, а!

   Slawomir Cekowski:

   – Присещам се само на Хилендарски и неговите думи "О, проклети болгарски юроде, за какво се срамуваш да се наречеш Болгарин?" Вярвам, че то не важи за теб и това, което сега научавам за теб: кой си, от кой род.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Трийсет и два випуска българчета съм обучавал и с Пайсиевата "История славянобългарска", па и точно с думи, които поне да цитираше вярно... Нали не търсиш спор, а съгласие? Давай да я караме кротко! Добрият стопанин събира овцете около себе си, лошият ги гони, та вълци ги ядат.

   Slawomir Cekowski:

   – Да почнем Група по американски Интернет на български език и правописание. Пък не зная как изглежда Българското училище, нито съм бил и един час в такова училище, но все пак вземам си право, като македонски българин, да говоря и по такъв въпрос. Кажи, че греша, не съм ли в право? Не, с българин спор не правя!

   Георги К. Бояджиев: 

   – Виждам, че си добър човек, но и много нещо ти тежи, а товар, трупан поне три поколения до тебе, не се смъква тъй леко от гърба.

   Slawomir Cekowski:

   – Българин с българин няма спорове. Най-малкото аз, който се занимава също така с научна пропаганда.

   Георги К. Бояджиев: 

   – Погледнах ти профила; виждам, че си връстник на първия ми випуск ученици осмокласници през учебната 1971-1972 г. в едно добруджанско село край Балчик.

   Slawomir Cekowski:

   – Аз такъв товар не нося, но (го носи) нашият Български народ от Югозападна България. Аз съм БУНТОВНИК, и нищо повече. Участвам в бунтовническия процес на македонските българи във Вардарска и Егейска Македония под Сръбско-гръцко робство. Политики и организации мен не ме интересуват. Бях и оставам първият македонец от Социjалистичка Република Македониja и Socijalistička Federativna Republika Jugoslavija след Втората световна война, първият българин в Скопие, който официално по Скопските медии в емисията "БЕЗ НАСЛОВ, НО СО ПОВОД" каза за Българския характер на македонците, разплами (разпали) българщината.

   Георги К. Бояджиев:
   – Левски е велик учител за нас, българите. Това – от мен.

   Slawomir Cekowski:

   – Да, разбира се, така е, съгласен съм.

   Георги К. Бояджиев:

   – Но той не е бил просто бунтовник, а първом духовно лице, дякон, и по-сетне революционер. Не просто комита, който буни народа, а учител, дето учи българите как да живеят и да работят, не как да мрат геройски.

   Slawomir Cekowski:

   – Аз дякон не станах, нито желая да се сравнявам с Васил Левски. Нямахме си Българска църква православна, нито католическа. Бях принуден да се "потурча", да призная папата и нему да се поклоня. Римо-католическата и Ватикан. Почти същата трагедия е с Кукуш и Георги Делчев (1972-1903). Той се кръстил с два пръста, яз с един... стрелям. Униат е бил. Яз не зная какъв съм по религия, но все още мога да движа и се боря, ако трябва, и с пушка в ръце.

   Георги К. Бояджиев:

   – Човеците не деля по вяра и националност, а по чест и достойнство, които са си лични работи. Има приказка, която навред съм чувал по нашите земи: Турчин да ти е приятел, значи имаш приятел до гроб и няма да те предаде. Та пушката, дето ще стреляш с нея, харно, ама и други неща си трябват.

   Slawomir Cekowski:

   – На 13 май 1988 г. в парохия (енория) Св. Ана, Ватикана, с всички церемонии, швейцарска гвардия и пр., сключвам християнски брак и след това нашият първи словенски папа Войтила (Йоан-Павел II) дава ми бенедикция (благослов).

   Георги К. Бояджиев:

   – Съдба човешка. Било ти писано, ама какво поне научи дотук, ако само с пушки смяташ да оправяш света?

   Slawomir Cekowski:

   – Свидетели кумове са: д-р Димко Статев – син на Христо Статев, адютант на НВ БОРИС III, Български Цар Обединител, след това Ерико Дел Бело, роден в България и там се върна да почине. Много добър човек и здрав българин.

   Георги К. Бояджиев:

   – Имам тук един комшия, македонче, Алекси, все се навърта покрай мене, кога ме види. Веднъж чистя си аз колата, пастирам я на слънце, иде Сашко, същият този Алекси, па почва отдалеч: Мамицата им вагабонтска, вече се не трае, кога ли ще ми притъмнее пред очи! Спрях аз да си чистя колата, гледам го и съвсем сериозно му казвам: Сашко, ай, мойто момче, да направим хайдушка чета в Балкана, запашваме по един кухненски нож на кръста и ще ходим да ги трепем тези наши душмани... Е, – казва, – не става тя така. А как става бе, дяволе Алекси? Нали искаш да се бием за свободата. – И двамата прихнахме да се смеем над глупостта му.

   Slawomir Cekowski:

   – Казах: ако трябва. Така се казва понашему. Може да е и "Динамит". Сърбите с блага и човешка дума българска не се оправят.

   Георги К. Бояджиев:

   – Трагичен и весел човек си ти, Славомире Цеков. Симпатичен си, да знаеш!

   Slawomir Cekowski:

   – Да. Благодаря! Славчо ми е името. Ние в Македония имаме все още сърби. Докато вие в Стара България имахте до вчера най-великия враг на българите, комунистическа русофилска банда или БКП. Имате някакви турци и циганщина.

   Георги К. Бояджиев:

   – Обобщенията наедро са ти любими, а!

   Slawomir Cekowski:

   – С албанците македонските българи нямат и трябва да нямат проблем.

   Георги К. Бояджиев:

   – Във всяко стадо си и има мърша, па и черни овце дал господ. Като можеш да заобиколиш, що трябва да газиш в калната локва, да те питам! Добрият стопанин сбира, обединява, лошият стопанин си разпилява сам имота.

   Slawomir Cekowski:

   – Имаме затова аromâni (ще са власи вероятно), за което надявам се да имаме възможност да дискутираме. Те са причина за всички нещастия в Македония още през Турско време, след това през Сръбско робство, та до днес.

   Така е, или трябвало е така да биде (отговор на репликата по-горе). Америка и Американските служби се месят и на Балканите, и в Югоизточна Европа. Не се знае под чие робство се намираме сега. Кой ни е истински неприятел и колко неприятели имаме. Да почнем от Българското и от Скопското правителство. Да, В МАКЕДОНИЯ НЕ СЕ РАЖДА ЖИТО КАО ДРЕНКИ, НО ТРЯБВА И НА ТАМОШНИТЕ БЪЛГАРИ ДА ИМ СЕ ДООБЯСНИ, ЧЕ НИКОГА НЕ СЕ Е РАЖДАЛО. Че македонецът, който отишъл в София и хвалел Македония, означавало, че търси помощ от България. Още в онова време, па и до днес.

   Георги К. Бояджиев:

   – Кратуните от Македония по-здрави, ама по-бавно узряват май. Търси съгласие, не търси все къде да се сбиеш! Нека си останат вътрешна работа тези нашенски български спорове кой какъв е и кой е повече герой.

   Slawomir Cekowski:

   – Виждам, че малко по-другояче ме разбра. Сигурно си имал работа с някой трети македонци от времето на комунистическа България.

   Георги К. Бояджиев:

   – Че то на всеки четирима българи в моя роден Пловдив един е маке, имаме поне четири махали и многолюден цял район – Кючук Париж, заселен някога с бежанци от Егейска и Вардарска Македония и част от Македония, която днес е в пределите на Република Турция.

   Slawomir Cekowski:

   – Не ме разбра, виждам. Нито се заяждам, нито желая с някого да споря. Преди всичко аз съм българин, безпартиен досега и неподчинен на пропагандите, било комунистическа или великосръбска, и еднакво гледам на България и Българския народ.

   Георги К. Бояджиев:

   – Улиците в Кючук Париж носят имената на села, откъдето някога побягнали прабабите и прадядовците на сегашните жители на Пловдив, за да си спасят живота. В трето отделение на основното училище ме туриха звеневи. В звеното половината деца бяха от съседната – Македонската махала, както я знаем. Не бяха от най-силни в учението, но бяха прилежни и бойки момци и момичета. Величка Ракшиева, Станка Димитрова, Алекси Петров, Стоимен Стоименов, Дора Тричкова, Красимира Марчева, Никола Парагутев...

   Slawomir Cekowski:

   – Ако желаеш да ми приказваш къде живеят и на кое място в България – град, село, квартал... цигани, турци, македонци, евреи и арменци, ке приказваме и това. Аз отговарям само на това, което пишеш до мен.

   Георги К. Бояджиев:

   – Говоря ти, че от детските ми години не сме се делели на българи и македонци, анадъмму (тур. разбра ли)?

   Slawomir Cekowski:

   – Хубава приказка от твоята младост и живот. Защо да не я чуя, интересуват ме такива неща! Но опитвай се, ако можеш и ако желаеш, да даваш отговор на моите въпроси, и конкретно: не виждай в мен само Маке-донец. Спорове правя само с душмани и сърби. С другите се разбирам, или пък не се разбирам. И прекъсвам дискусията. Става въпрос за гърци или албанци.

   Ясно като месечина. Радвам се, че така е било (че българчета и македончета не се делели). Кое нещастие ке делите, като проблемът е общобългарски!

   Георги К. Бояджиев:

   – Търси съмишленици, не врагове. Това да ти е дерт.

   Slawomir Cekowski:

   – Не разбрах какво желаеш да кажеш. Наистина не ви разбрах.

   Георги К. Бояджиев:

   – Независимо какви са по род и език, по религия или занаят, важно е да имаш около себе си добри, честни, съвестни люде, и не е нужно на всеки кръстопът да обясняваш кой си. Съмишленик значи съратник, човек, на когото можеш да имаш доверие в труден момент, че ще ти свърши работа и няма да те измами.

   Slawomir Cekowski:

   – Ако е така, добре ми обясняваш. Съгласен съм и с това, което пишеш до мен.

   Георги К. Бояджиев:

   – Питали апостол Павел: Е, Павле, с гърците си грък, с ромеите си римлянин, с евреите си евреин, какъв си всъщност? Питай някое кюре или поп да ти рече какво отвърнал апостол Павел.

   Slawomir Cekowski:

   – Апостол, нали...? Църквата служи за Богослужение на народите, а не като Цариградската патриаршия на фанариотите...

   Георги К. Бояджиев:

   – За теб лично е важно да узнаеш какво отвърнал апостол Павел. Защото ти си търсиш враговете със свещ, виждам.

   Slawomir Cekowski:

   – И си мислиш, че така помагаш на идеята; а ми се чини, че повече й вредиш.

   Георги К. Бояджиев:

   – Чувал ли си името Методи Шатаров?

   Slawomir Cekowski:

   – Търся врагове в кого? В теб, например? Защо, за какво! Аз не ви познавам, за да мога да кажа нещо добро или лошо за вас. Ако си враг, тогава спирам да съм българин. Така ли изглежда потвоему – че вредя на каузата и на българщината!

   Георги К. Бояджиев:

   – С ум се постига повече, отколкото с оръжие. Това имам да ти кажа.

   Slawomir Cekowski:

   – По какво разбра, че търся врагове; нали не ти е тежко да ми обясниш! Защо не ме коригираш, посъветваш, а просто ме нападаш? Какво не ви хареса при мен? Че имах кумове монархисти и фашисти? Че не бях член на комунистическата партия на България? Това, което казах, което зная и мисля за твоето име (английската версия) в Интернет? Кажи ми сега, бай Иване, къде греша, щото яз нямах и нямам такива намерения, да споря и да се заяждам с българин националист интелектуалец. Нали ще ми отговориш, без да ме нападаш?

   Георги К. Бояджиев:

   – Не те нападам, а ме боли. Толкоз!

   Slawomir Cekowski:

   – Че желая да се боря с оръжие?!

   Георги К. Бояджиев:

   – Около нас трябва да е чисто. Кой има полза да се драскаме един друг, като все сме от един корен излезли?!

   Slawomir Cekowski:

   – Е, ми яз познавам Ванчо Михайлов и все още ходя в апартамента, където е живял и умира, в Monte Sacro в Рим, при Вида Боева Попова. Той нали трепеше и убиваше българи шпиони и комунисти в онова време? Може това да не ви хареса?! Не зная за какво така избърза, та ме атакува. Не ме обиди. Щото познавам себе си и моите постъпки. Малко ми е смешно, щото ти си първият, който така е казал за мен. Аз не размишляеам за Българските ни корени, аз не мисля, че съм Българин, аз съм българин, и това не ми прави някакво впечатление, когато говоря с други българи и съмишленици, нито пък се съмнявам в моята българщина.

   Яз не виждам да се драскаме един друг, това го чувам от вас, а защо вие така мислите, е ваше мнение, но не и мое, както казах. Даже обяснах, дадох да разбереш, написах ти, че мои врагове са само сърбите. И БЪЛГАРИН ЧИСТ ОТ СЪМНЕНИЯ, ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ, НЕ КОМУНИСТ, няма как да бъде враг на Славчо Марков Цеков, което значи: (няма как да бъде) мой враг. Така че тук не сме се разбрали, или по-добре: не си ме разбрал по известни (само) на вас причини. А кои са тия (причини), само вие може да знаете, ако ги има. Едно разбрах само – някои черти на характера ти. Ако сега, докато говорехме и писахме, не сте били под влияние на алкохол или дрога. Значи, говоря това, което мисля, и трудя се да ползвам разум, не се заяждам; не е то моя черта на характера, а професия, и правя го (заяждам се, демек) само и изключително със сърби, и то с цел (съзнателно). Когато става въпрос за нашата Българска кауза, много съм сериозен, даже и повече.

   Вие създавате група "Български орел"**, яз виждам с какво мога да принеса за българщината и България. Затова обърнах ви и внимание за името, написано от вас на латински, нормално по Интернет, което ми създаде впечатление и реакция, която ми припоминя диктатурата на сръбския крал Karagjorgjević. Повтарям, това за мен не е просто заяждане, а реакция като за война. Първо, синоним на сръбската диктатура и подтисничество, и второ, обърнах внимание на българин за евентуална грешка, за която не знае или не е имал възможност да знае и да научи, (независимо) дали е бил учител или професор по филология, а може би и ректор или декан като нашия цинцар Благой Конев, а след това и Блаже Конески. И вместо да ме поправи, че не е така, че греша, бях несправедливо атакуван от българин и съмишленик.

   GEORGE WASHINGTON D.C. И там поживях малко. При Георги Пчелински. На 15 авеню. Помня, че ме спаси да не ида в затвора, кога в града Йорк, Пенсилвания, влезна в един от обектите на FBI (ФБР). Адвокат беше Müler (Мюлер), адвокат на президента Никсън в аферата Уотъргейт.

   Ако желаеш, мога да пусна целия ни разговор и на Валентин Иванов, та и той да разбере за нещата. Може би трябва така да постъпя в общ национален интерес? Щото вие провъзгласихте ме, че шкода (вредя) на каузата? Значи, питам ви, какво трябва повашему да сторя, за да не преча на Българската кауза? 

   Чакам пет минути да ми отговорите!!!

   Георги К. Бояджиев:

   – Пусни мухабета, повече българи да го видят, и бъди здрав!

   Slawomir Cekowski:

   – Ако не мога да ти помогна, що да ти навредя! Нали сме българи?

   Георги К. Бояджиев:

   – Пусни го.

   Slawomir Cekowski:

   – В Македонския научен институт му е мястото, дето трябва да бъде използван. Сега не е времето такива недоразумения да се пускат в Интернет. По този начин вредим на народната кауза и на Общобългарските национални интереси. Ще се опитам да не шкода (да не вредя) повече на каузата.

   Георги К. Бояджиев:

   – ОК. 

   Slawomir Cekowski:

   – Дали ОК се превежда на български като "Все едно ми е" или "Хич не ми пука", или "Не ме интересува какво ще правиш"? Кажи ми само какво означава ОК.

   Георги К. Бояджиев:

   – Значи "добре".

Пловдив, 1976 г., в редакцията на младежкия седмичник "Комсомолска искра"

   Slawomir Cekowski: 

   – No jaki to pan wokalista był pan śpiewał kiedyś No właśnie widzę to pokaż zdjęcie twoje w internecie... Разбираш полски?! Говоря повечето славянски наречия, като Русински на русините (?), Лембки оли на Павликянските българи от град Винга – област Банат в Румъния, Турлашки, Дебърски, Шльонски. Уча Лужишки – езика на лужишките сърби, дето живея, в лужишко-моравско-шльонския триъгълник между Чехия, Германия и Полша.

   (Коментира фотографията по-горе.)

   Lubań... Там близо живея вече 24 години. Значи, Opole е до Wrocław, където ми живеят децата. Това вие ли сте? "Всеки над всякого" (преиначи текста към фейс-профила ми), разбира се и над мене... Па бъди! Радвам се, че имаме такива хора, но не ми казвай как да си върша работата и дали зле постъпвам.

   Четвърт век продължава спорът между Атина и Скопие за името на бившата югославска република Македония. От самото начало (...) бе ясно, че спорът за името на новата държава не е анахроничен и абсурден, както го определяха ред европейски политици, нито е глупав и странен, както тръбяха политици в Скопие, ами е въпрос, засягащ интереси от политически, идеологически и етно-национален характер както на Гърция и Македония, така и на други държави, най-много на България, и че този спор не може да бъде решен лесно. Обявената след възникване на спора от Българският политически връх позиция, че това е двустранен въпрос и България не бива да се намесва, предопределя и следваната до днес политика на страничен наблюдател. (...)

   Като разбира от натиска чрез ООН, ЕС и НАТО, че промяна на името е неизбежна, Скопие поставя условие бъдещият договор с Гърция да гарантира съхраняване на македонската идентичност с нейната антибългарска насоченост, да предпази онези, които я внедриха във Вардарска Македония под диктата на Белград... чрез терор, с убийства на българи, с изкореняването на Българското историческо, културно и църковно наследство. Недалновидно е София да демонстрира пасивност по спора, да призовава двете страни за договор, а в същото време да заявява, че няма да приеме име на държавата с допълнения Северна или Горна. 

   България днес може, необременена политически и идеологически, да заеме друг подход, без да влиза в конфликт с двете съседни държави; (...) да заяви неутрална, но категорична позиция както за спорещите и Българската общественост, така и за външния свят, в защита на Българската нация (...) в областта Македония, свързана с Българската история, нация, държавност. Така България би дала знак на Скопие, че новата държава ще се изгражда в границите на окупирана Вардарска Македония, в разни периоди наричана Стара Сърбия, Южна Сърбия, Вардарска Бановина или СР Македония, и че на тази територия няма "македонска" нация, ни принадлежащи й малцинства в съседните държави.***

   Георги К. Бояджиев:

   – Като българин, и доколкото познавам манталитета на моите събратя – синове и дъщери на бежанци от кървавите погроми над българи в бивша Османска империя, области, намиращи се днес в границите на Турция, Гърция, Сърбия, не виждам що Българската държава да влиза в този батак. Доста се нагледахме и наслушахме на зверства над етнически българи в т.нар. БЮРМ. Накъсо, каквото сте си дробили, сърбайте си го, но не ни вкарвайте и нас, българите в България, във вътрешните си драми и проблеми. Няма друга общност от съседите ни тук, на Полуострова, която по-злостно от лъже-потомците на Александър да ни е нападала. 

   Бог да ви е на помощ! Повече нямам какво да ти кажа, друже Слави! Видовден нали знаеш на какво му се вика! Е, дошъл е и за вас Видовден, кога всичките ви мизерии като общност, отрекла се от корена си, сте си заслужили.

   Slawomir Cekowski:

   – Комунистите имат сбъркана идентичност. Те са първите глобалисти. Майката на македонизма е вселенската патриаршия, а Комунистическият интернационал го осъществи македонизмът. Наричаш ме "друже", и това на сръбски език?! У нас, в България, само циганите имат сбъркана идентичност. В обширни региони, като във Вардарска и Егейска Македония, българите да имат сбъркана идентичност? Ние сме много стар народ, за да се объркваме. Тези процеси са от Късното средновековие, и Вселенската патриаршия е допринесла най-много за македонизма.

   Георги К. Бояджиев:

   – Зарежи сръбския, говоря ти като на българин!

   Slawomir Cekowski:

   – Сбъркана идентичност, комплекси, че ги смятат за никои, а могли да бъдат всеки? "Зарежи сръбския". Кога ползваш сръбски език, с каква цел, с кои хора?

   Георги К. Бояджиев:

   – Толкова си разбрал, простено да ти е! "Друже" е дума от Българския език.

   Slawomir Cekowski:

   – Зарежи, ако е български монархист, неофашист, човек на ВМРО-то на Иван Михайлов, македонски българин от Скопие... На тях казваш "другарю, друже" с цел да ги провокираш, защото не са комунисти?!

   Предполагам, искрено тъгувате, че Македония не е в България, но наистина ли на македонския народ щеше да му е по-добре да го управляват български мърлячи вместо сръбски? За Източна Германия – да. Ние себе си не можем да оправим. Не виждате ли геноцида, който едни българи извършват срещу други българи? Зная доста, дядо ми и баба ми по майчина линия са от Щип, Ново село – махалата на Ванче Михайлов и Тодор Александров. Идват в България, защото са се определяли като българи. Но вие ми кажете, отговорете ми на въпроса: какво България би направила по-добро за тях? Ние ги окупираме по време на Втората световна война, мародерствали сме, а те са ни очаквали като спасители. Не сме народ, наистина сме си мърша.****

   Георги К. Бояджиев:

   – "Друже" е звателен падеж от старобългарската дума "друг", която използват всички славянски езици.

   Slawomir Cekowski:

   – Твоите думи поклъпват се (съвпадат) с думите на Нешка Робева. Комунистите така разсъждаваха. Щото нема повече български комунисти, затова ли така пише Нешка Комунистката?

   Георги К. Бояджиев:

   – И окупация... Кой е окупатор? Това е внушено от сърбоманите в Македония.

   Slawomir Cekowski:

   – Значи, имаме "български мърлячи", (и то са) днешните антикомунистически правителства на Република България.

   Slawomir Cekowski:

   – Веднъж, как имам чуено за партизанката Мирка Гинова, правила любов с някой си партизанин грък съборец (съратник). Така че сладкото когато й дошло на Мирка, забравила да говори по гръцки и изустила (изпъшкала): ТИ КАЛА МИ ДОЙДЕ, КИРИЕ ФОТИ! Значи, в най-мъкотръпните й борби Мирка Гинова не забравила да си лафи по нашенски. Точно Цола Драгойчева как забременяла в затвора. После казаха, че забременяла по поръчка на партията, за да спаси кожата. Голям майтап!

  Факсимиле от документ на т.нар. родолюбиви македонски българи

   Георги К. Бояджиев:
   – Боже, с какви глупости човек може да си губи времето!

   Slawomir Cekowski:
   – След Снешка си показа мнението за македонците българи във Вардарска Македония... Нешка Робева. Нали комунистите са първите интернационалисти глобалисти, нали говориха, че на народите нациите ще отмрат? Гадни безродници! Те са предтечите на това жестоко извратено племе. Гадна еврейска идеология на Маркс и Енгелс! 

   Георги К. Бояджиев:
   – Приятелю, болен си от омраза. Опитай да откриеш и добрите хора около тебе, не се вглеждай само в злините. Като видя локва, не се смятам длъжен да се окалям, а гледам да заобиколя. Желая ти здраве и спокойствие да се радваш и ти на живота, както се радвам и му се удивлявам и аз. Мъртвите няма как да върнеш със злобата, която сееш около себе си.

   Ако ме разбереш, добър човек си; ако ли не – сърбай си сам попарата; не може никой да ти помогне повече отколкото ти на себе си можеш да помогнеш. Бъди здрав! Дотук не съм прочел нито едно добро нещо от тебе. Само лоши работи. Е, как си жив още, при толкова черни мисли у теб?

   Затова писах, че не желая българите да се забъркваме във вашите вътрешни борби. Вие яко боледувате и никой отвън няма да дойде да ви оправя батаците, приятелю. Живееш с миналото, с миналите злини, а кога смяташ да се радваш на своя си живот? Отговори си сам.

   В ума ти само кървища, убийства, злини. Дяволът ли е влязъл у тебе, или не си в състояние да се пребориш с лошите си мисли и настроения? Да си малко дете, бих те взел за ръчица и бих те завел на някое хубаво място, да си отпуснеш душата, да се почувстваш нещо повече от мразещ човек. Мъртвите, които ги жалиш, биха се радвали да те видят щастлив, вярвай ми. Душата, а може би духът ти, боледува. И цялата ви там общност е болна. Защото мрази, вместо да обича живота и себе си.

   Slawomir Cekowski: 
   – Комунистът не може да обича. Той сляпо следва човеконенавистната си идеология. Глупости ти пише безродник и развален човек. От тях сме стигнали дотук. Не му обръщай внимание, блокирай го и го напсувай, и да си знае кой е и какъв е. Боклук. Къде ще сме след още 20 години под началството на такива?

   Георги К. Бояджиев:
   – В училището, където работих трийсет години, имахме колега географ. През голямото междучасие събираме се учителите по на едно кафенце и цигара да се разтоварим от напрежението в класната стая. Влезе при нас милият, па от вратата захване да се оплаква – държавата ни скапана, нищо не е както трябва, заплатите ниски, ученици некадърни... Питам го веднъж пред колегите: Е, драги, добре си дошъл, ама какво правиш ти бе, човече? Дойде, изсра сред стайчето едно голямо лайно и си тръгваш разтоварен, а ние си седим тук, усмърдели се до уши от твоите оплаквания и хленч.

   Slawomir Cekowski: 
   – "Аз съм православен християнин и се радвам на всяка глътка въздух, на всеки залък хляб, на всичко, което ме заобикаля, затова и благодаря на Бог за всичко.  Комунистите са злобните, те не вярват в нищо, освен в... Душите им са прогнили. При тях няма радост. Те се противопоставят безкрайно на нещо си. Комунистите не вярват нищо освен в кървавата си идеология".*****

   Георги К. Бояджиев:
   – Като си православен християнин, отгърни пак евангелието, виж какво казва Исус, къде мрази, а при тебе омразата извира от всяка дума, която ми пращаш. Не бива тъй. Като латерна все едно и също ми пишеш – колко си мразил, кои били мразили, и все такива едни.

   Slawomir Cekowski:
   – Мразя само теб!

   Георги К. Бояджиев:
   – Мразиш ме, че ти говоря, като да си ми син!? Затова ли??

      
   Slawomir Cekowski:
   – Мразя те като комунист!

   Георги К. Бояджиев:
   – Ми кажи, че си комунист, па да приключваме с тебe. Ама че човек! Не човек, а желязо. Знаеш какво рекъл Крум Страшни на византиеца: КАТО НЕ ЩЕШ МИРА, НА ТИ СЕКИРА!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25-26 fev. 2018

–––

* Територията Азот, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B7%D0%BE%D1%82_(%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82)
** Неизвестна организация с неясна цел.

*** От Люпчо Трохаров; тук – в резюме. 

**** Нешка Робева, 2018 г., вметнала поплака на Петко Славейков за народа-мърша.

***** От Димитър Талев (1898-1966).

Story – ХУБАВО МОМИЧЕ

ХУБАВО МОМИЧЕ

На сестра ми

   През последните дни на юли тя много скучаеше. Приятелките й бяха заминали на море, а със съученичките нямаше желание да се среща. Бяха й омръзнали техните кандидатстудентски амбиции и тревоги. Бе решила да си почине един месец, преди да подаде документите си за работа където и да е. През деня едва изтрайваше сама вкъщи. Всички работеха, а тя готвеше и чистеше стаите. Надвечер, преди те да се завърнат от работа, не всеки път, но понякога – обличаше някоя по-прилична рокля и излизаше да се разходи, да погледа какво ново са пуснали по магазините и накрая да се отбие в неугледната сладкарничка близо до дома. 

   Веднъж, като излизаше от сладкарницата, някой я докосна по рамото. Обърна се и видя непознато момче, почти мъж. Попита я къде е улица "Жан Жорес" и тя взе да му обяснява. Накрая тръгнаха заедно, понеже улицата се беше в нейната посока. По пътя той научи името й, каза й, че я намира твърде хубава. Тя си замълча, изчерви се, защото й стана неудобно и даже малко се срамуваше.

   Преди да се разделят, той попита има ли нещо против след две вечери пак да се разходят. Тя нищо не каза, но той обяви, че ще я чака на мястото, което определи – на автобусната спирка, дето си казаха довиждане, срещу кварталното кино наблизо.

   Вечерта и през целия ден подир това се опитваше да си представи как изглежда, какъв израз има лицето му – умен или глуповат, мъжествен или момчешки. А когато уреченият час настъпи, дълго стоя пред огледалото, за да се увери, че наистина е хубава…

   Закъсня, разбира се. Толкова се колебаеше!

   В онази вечер обиколиха града надлъж и шир. Оказа се, че са почти връстници, тя бе завършила гимназия, той имаше да взема някакви изпити във вечерния курс на техникума. Мечтаел си да стане инженер. Тя пък в момента нямаше определени стремежи, беше оставила бъдещето да й подскаже каква точно да стане. Повечето време говореше той. Тя си мълчеше, наблюдаваше го скришом в отблясъците на осветените витрини.

   После много пъти се срещаха на уговореното място. Хванати за ръце, пресичаха притъмнелите улички, притихналите в мрака площади, като бъбреха за дреболии. Или седяха на усамотена пейка в кварталната градинка наблизо и се целуваха, а той я галеше по гърдите. Когато за първи пък й се случи да се целува, изпита известна неприязън от свободата, с която ръцете му шареха под блузката й, но мина време и това започна да й харесва.

   Родителите й бяха работници. Не искаха дъщеря им да работи като тях. Затова по тяхно настояване тя подаде документите си до института за детски учителки в съседния градец. В края на август се яви на изпитите, а в началото на септември разбра, че е сред изостаналите, че имаше много кандидати в онази година, които ползваха привилегии.

   Захвана да си търси работа. Три пъти седмично ходеше до бюро "Работна сила" и старателно преписваше подходящи, според нея, обяви от една стена, оплескана с лепило и плакатни бои. Накрая постъпи в най-големия обувен завод на България.

   Техните срещи ставаха все по-очаквани от нея. Застудя. Есенният вятър смешно рошеше неговите изрусели от слънчевия пек коси. През това лято той все работеше и работеше по разни строежи, носеше кофи с хоросан, бъркаше бетон за кофража. Приличаше й на Дон Кихот; с вятърни мелници му дай да се бори… Голям веселяк!

   Веднъж случайно го видя под ръка с луничаво момиче. Нещо се прекърши у нея. Не посмя да го пита. Затаи дълбоко у себе си болката. Пак се срещаха, но в течение на около месец тайно си поплакваше. Постепенно се отдалечаваше от него. Няколко пъти се опитваше да преустанови връзката, но той упорито отбиваше доводите й. Веднъж се появи с олющена китара, отведе я край реката и дълго и непохватно й свири и пя романтични песни. Половин месец след това го взеха войник. Но тя не отиде да го изпрати.

   Минаха още два безплодни месеца. На писмата му не отговаряше. На поканите за телефонен разговор, подадени от далечния гарнизон в граничното градче Н., не се отзовава. Валяха безспирни дъждове, които в началото на декември преминаха в сняг. Такъв сняг отдавна не беше натрупвал. Небето беше сиво и ветрове фучаха в комина, а във фугите на вратите у дома са носеше свистене.

   От известно време забеляза около трийсетинагодишен мъж да я наблюдава от кабинката на новичък москвич, докато тя крачеше към пренаселената спирка на градския тролейбус към нейния завод. Няколко пъти той й помахваше да се качи при него, но тя се правеше, че не го вижда. Все пак едно утро в края на декември, когато имаше поледица и тролеят й закъсняваше доста, високият едър мъж се измъкна от колата, и като балансираше смешно по хлъзгавия паваж, я пресрещна.

   – Отдавна те наблюдавам – рече ѝ. – Защо упорстваш!

   Десетина дни по-късно я запозна с родителите си, я два месеца по-късно, почти в преддверието на пролетта, се ожениха. В деня на сватбата, миг преди да потегли кортежът, той изтича при нея в стаята й, за да разбере защо тя се бави. Видя я да стои пред огледалото с лице, обляно в сълзи. Тя опря лице на гърдите му, захлипа като малко дете. Попита я какво се е случило.

   – Но аз не те оби-и-ича-ам – проплака тя.

   – Важното е, че аз те обичам. Ще ме заобичаш! – каза той.

   По същото време петдесетина километра на юг, в Н-ската гранична застава един от новобранците, докато беше подчаси в караулното направи опит да се самоубие. Но тя никога нямаше да научи нищичко за това.

   БЕЛЕЖКА от 14 ноември 2006 г.

   Докато преписвах на компютъра този текст, писан преди доста години, мина ми през ум, че комуникациите вече са на много по-високо ниво: няма да ти се наложи да се разправяш с телеграми или с покани за телефонен разговор, или с писане на писма, които се изсипват на купчина във войнишкото поделение и тръпнеш сетил ли се е някой да ти драсне поне два-три реда.

   Да, като че ли много неща се промениха! И все пак, мисля си, в основното – там, където по неведоми пътечки се промъква към нас или си отива от нас Любовта, всичко си е както от времето на Адам и Ева.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 14 noe. 2006 – edited 25 fev. 2018

Ars Poetica – ПИР НА ПЛЪТТА

ТРАКТАТ ЗА ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО

ПИР НА ПЛЪТТА

Бе нежна като момина сълза –
с високо дупе и гърди налети;
мъжкари трима мислеха се за
аристократи, даже за поети.

Търчаха й наоколо с език
провесен като три луксозни песа
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж на своята принцеса.

Лъстиви мадригали в нейна чест
нанизаха, и ето най-подире
успя момата да се увлече
по лирика в студентската квартира.

Разляха вино както му е ред,
бонбони шоколадови – в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят,
залезе слънцето едва към седем;
момата тъй успяха да пленят,
че позволи им само да я гледат,

да й нашепват там един през друг
не стихове добри, благочестиви,
а гъвкави двусмислици на шут,
когото жежко виното опива...

Пропускам незначителното и
на всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай им позволи
да я изкъпят тримата под душа.

И мокра върху мекия диван
с целувки и милувки безразборно
те любиха я вкупом и без свян,
а сетне всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Където мине хубава жена,
след себе си оставя куп поети.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 noe. 2007 – edited 24 fev.2018

Ars Poetica – ПОЗИРАЩ ПОЕТ ОТ ПРОВАНСА

ПОЗИРАЩ ПОЕТ  

ОТ ПРОВАНСА 

Позьор до сетния си час остана –
икона в душната кръчмарска нощ,
в ръката – пура, уиски – най-отбрано,
ухажван от властта, циничен, лош.

За лафовете ловко съчинени –
добре приет от снобите поет,
ужасни са хвалбите му големи,
отиде ли си, всичко е наред.

На заем влачи си с мерак ярема
на проваления си скъп живот
посредствено, почти като на сцена
с едничката си роля – идиот.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 dec. 2007 – edited 24 fev. 2018

Ars Poetica – ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен ниско носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край бумтящата ни печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледните сибирски хали.

Днес май нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак, уви! – за мен остава,
а не смея да я питам – ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът й е уханен,
девет стъпала надолу – тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 noe. 2013 – edited 24 fev. 2018

Публицистика – МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

   Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е през пролетта на 1876 г. от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания на мегдана в Калугерово Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола, го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за най-малкия от петима братя от Харманли – Кирил, година и нещо след като Кирил се връща от сражения на Българската армия с войски на Хитлеровия вермахт при река Драва в Унгарската Пуста. Върнал се жив без драскотина оттам, където днес има Българско военно гробище с над 30 хиляди български войници заровени.

   Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с моето отечество България. Името, ако следвам испанската традиция, ще трябва да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов Бояджиев. Ангел от Керемидовия род – един от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в пепел и разруха след зверствата на османлиите Велико Търново, убил един или двама чапкъни, че трима му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и пред близките си се заклел да отмъсти за поругания си баща на турците, но на фронта нейде в земите на днешна Северна Гърция умира не от куршум, а от болест. Погнусил се да яде от мухлясалия хляб в окопите и заболява от холера. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.

   Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от село Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и като харизва двете си рожби на свекървата, Елисавета се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.

   Ангел е клан на дръвник за назидание. Жена му Мария ще да е била доста млада, първескиня; и хубавица ще да е била, за да влезе в очите на чапкъните от околните турски махалици... Пък той кмет. Ще да е бил около 35-36-годишен, когато трима мераклии млади турци го посещават в дома му, и както гласял неписаният закон в империята, т.е. Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари – ядат, пият, плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му, родилката с шестмесечно бебче. Събличат я гола да им прислугва, а мъжа й Ангел заставят насред одаята диван-чапраз да стои, да ги гледа какво вършат с жена му, че да им е по-голям кефът. Като се понапили и хапнали, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния селски двор. И Ангел докопва там секирчето от плета, издебва и бастисва единия ли, двама ли, а третият успял да избяга. Връща се подир ден-два с глутница чапкъни от околните турски махали...

   На този дръвник са посечени стотици българи. Станало е малко преди или непосредствено след въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото градче Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета (1932), сто години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя за обработване, калугеровци прокарват ток и вода до имота й горе, на рида над Калугерово, нещо, което отказвали на закупилите калугеровска земя заможни софиянци.

   Екзекуцията на Ангел е показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Отива си от този свят 35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да бил, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и по къра наоколо за хубавата Мария. А тя през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленаче шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внуците си години по-сетне как треперела от страх под мостче някакво на реката Тополница, докато над главата й трополели копитата на башибозушката потеря.

   По онова време е не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане назад за нея нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми е прапрабаба. Пеленачето, кръстено по-късно, е моят прадядо, кръстен Ненко, че върху ненките си го изнесла от чапкъните майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Отоманска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не съм сигурен, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, както се говори в рода.

   Тази негова невяста повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство ни бe крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща в Пазарджик на улица "Тунджа" № 18, почисти я от ръждата, направи й плот от махагон, ремонтира я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

   Две сирачета оставя Ненко – Борис и Мария. Щом е шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи, в трийсет и шестата си година е издъхнал. Жена му Елисавета – моята прабаба, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре, ала свидлив бил, не искал рожбите й. В знак на любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария път Пловдив-Пазарджик.

   Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Скоро да се прибираш у дома!" – били уж думите му. Тази дарена плодна земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест ще да е.

   Парчето от три и половина декара тракийска пръст край Марица ни е наследство, на мен и сестрицата ми Ели. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми е на ум: момичетата в рода ми по майчина линия за първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с баба ми Невена от Перущица, така – с майка ми, така и със сестра ми, първата ми дъщеря Вера – и тя роди в двайсет и втората си година, моята внучка Невена, а пък внучката роди правнучката ми Виктория в двайсет и първата си година.

  Двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за жена пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна, втора от трите рожби на заможните по онова време Георги и Спаска х.Трендафилови, от стария перущенски, бастисан до крак род ХаджиТрендафилови. Двамата раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (1932). По съвета на брат си Гълъб Невена (баба ми) кръщава първите три рожби Вяра-Надежда-Любов; ни едно от децата си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък бил буен и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира като чукач на коноп за въжарската фабричка току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма, норма и нещо, той – по две норми и повече правил на ден. Според една от няколкото версии, оттам е и прякорът му, който му прикачили пазарджиклии – Борис Дявола. "Бъхти се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited 23 fev. 2018 

Илюстрации:

горе – авторът на текста Георги през 1988 г. 

долу – майка ми Надежда през 1940 г. (момичето вляво)

___

* Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х.Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от Близкия Изток докарана в Перущица. Този Гочо, който знаел отлично турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали за кадия, когато имали да решават спор помежду си. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЛИЧЕН АДРЕС

ЛИЧЕН АДРЕС

Да, всяко начало си има и край,
а краят нормално е ново начало;
щом с огън в Театъра си поиграл,
ще виеш накрая и ти на умряло.

Да, всичко е временно в нашия свят.
За малко дошли сме, трупа артисти –
отронени сенки от чужд Листопад,
които с див кикот Времето чисти.

Сезонът приключва, и хайде на път!
А всъщност никъде няма да ходя;
мен тук ми е сцената, тука домът:
България, Пловдив, един от народа.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 22-23 fev.2015 – edited 22 fev. 2018

На снимката долу: 

Майка ми, студентка в пловдивския учителски институт, випуск 1946 г.