Ти, дъжд,
който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел Империал, над гробището с мъртвите поети, без надежда, надвесен над афишите влажни, над малките сребърни локви, където играят децата...
Ти, дъжд от очите на небето резедаво,
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...
Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...
Ти, дъжд на моето щастие –
как ме сродяваш с облака черен,
с планината всесилна,
с нежността на гората,
с империята на хотелите,
проснати вред по земята...
Ти, дъжд!
Ти, евреино – търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски,
по разнебитени гласовити олуци,
поръбвайки с пяна големите
асфалтови вени на Европа...
О, дъжд,
куче на моята човешка благонадеждност,
с теб най-после мога да скръстя ръце
на гърдите,
да вдигна глава
и високо във въздуха,
тръпнещ от ухание на озон,
да погледна наоколо,
облечен в сияние.
Кой тичал в ръжената нива нощес под пълната луна? Кой при любимия отивал, привързал с панделка душа, ала косите си разпуснал, ветрецът с тях да поиграй и кой ли с начервени устни оттука минал? Кой да знай!
Докато сън дълбок сме спали в очакване на любовта, докато тъжно сме мечтали, край нас притичала е тя с коси златисти или черни, разпуснати или на кок, с очи учудено вечерни и дъх на сладък гроздов сок.
След нея като шлейф на рокля нощта отваряла се там със силует на ловка сова подир мишленцето от свян. Не знаем тя защо притичва дълбоко в нощния покой и всъщност, тя ли го обича, обича ли я всъщност той?
Дали не е красив измамник, обзет от мъжки бесове, съпруга той дали си няма, която нощем го зове и Боже мой, какво тогава очакваме да обясни... Не вярвате, ала такава е всъщност любовта, уви – неопитно моме, кокетка или жена с опасен чар, приятната на вид съседка, жената на приятел стар, коя от тях би устояла, когато в тъмен нощен час открие, че е пожелала плътта й някого от нас?
Да казвам може би не бива и се налага тук да спра – откривам в ръжената нива една-единствена следа, а стори ми се, че момиче е минало нощес оттук и някой вече го обича, и някой е по него луд...
Какво тук има да се случва, не ми е работа, уви, животът и така е скучен, животът просто си върви – парици, слава уж си имаш, дом, вещи и какво ли не, докато Ръжената нива случайно не те призове
и не откриеш най-случайно, че всъщност и не си живял, като самотник сам в полята живота тъжно си проспал. Къде е Ръжената нива? – остава да попитам аз. –
Когато всичко си отива, къде си ти, любовна страст?
Не
бях му виждал лицето иначе освен сгърчено в гримасата на уж притеснен човек, а с
упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се
съобразиш с мен. Три-четири пъти, може и повече, се случва да го виждам
ту като ударен от властта, минал през ада на Държавна сигурност, ту като
редактор на вестник, ту автор на стихосбирка, ту съгражданин в битов
разговор, и все с онова усещане у мен за тази негова сбръчкана душа.
По друг начин си обяснявах нещата, а ето, от книгата
му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете край
себе си. Гузната му съвест вероятно го принудила да хули довчерашните си
приятели, само да се види колко силно бил страдал. Фактът! Същият
"страдалец" преди доста години, привикан в Държавна сигурност заедно с още двама
храбреци-наивници, за да отърве кожа и поради малодушие топи пред следователя
най-близкия си приятел, не изпява, ами така яко топи, че приятеля му пловдивският журналист и автор на проза Николай
Казанджиев го осъждат на четири години затвор.
Подир тригодишно отлежаване Казанджиев излиза,
подписал се за информатор (доносник) на същите тайни служби с таквози ми ти едно именце Страхил. И какво се получава, питам! Получава се най-вонливата страница както от величието на паметния наш роден Девети, така и от величието
на паметния наш роден Десети*.
Поради что стремящите се да съобщават върховни истини
или откровения свише заемат сред множеството простосмъртни героична поза, както циганчето, дето рецитира "Тих бял Дунав се
вълнува": И значи вайводта Ботюф, кат я змъкна калъчката, заповяда му
на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту! Този романтически наглед образ
никак, ама никак не е романтически всъщност; той просто заповядва: длъжни сте да ме
слушате, истината говори с моята уста. Да го слушам? Затова че
размахва сатър над главата ми!
Трийсетгодишен, женен, с две малки деца, канех се да избягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък
взех да гледам като театър на абсурда. Колкото по-далеч – казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети овчедушието, ще разперя като албатрос крила, от висините ще говоря. Опитвах да си се представя нейде на Запад,
е-е, да речем, в Швейцария... Там крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците точни, не воюват, не им се налага тепърва да откриват топлата вода, да доказват
колко са храбри, умни, трудолюбиви, уредни. Понеже от феодализма още се знае:
най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. Нали папската гвардия затова се състои изключително от швейцарци! Пък максима на японските
самураи гласи: На добрия нинджа не му се налага да се бие. Което пак ще
рече: предизвикват те на бой само недоказалите се, тоест леваците.
Та размечтах се да се чупя, казано на жаргон, от нашенските представления на Посредствеността. Четях стиховете на американската
чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст, щата
Масачузетс, и ми просветваше пред очи. Ами че да! Да говори истината не е
привилегия за партаеца-чиновник, а право на всеки от нас сам да прецени кое е
Истина, кое поза на идиот грандоман. Впрочем, "мехури от
красноречие: това е всяка слава", споделя в писмо госпожица Дикинсън. Ала мен
повече ми харесва и смятам, подходящо за темата ми е четиристишието:
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден своето име –
пред възхитена локва...**
И си останах при
своите, без да се правя на велик.
27.12.1999.
Глупаци ли сме,
та все ни водят за носа с медени приказки за килим от рози в
неопределеното бъдеще? А животът се живее днес, разпилян на сюжети като
зърна от броеница; тази броеница има бели и черни, и всякакви зрънца, какъвто е
изобщо светът. Тогава защо чакаме да ни поучават какво следва! Защо сами да не
отберем от Миналото не тревите с миризма на барут и кръв, а поляни с дъхави
цветя, които подсказват как да се живее талантливо за род и отечество, без театрални напъни на честолюбието;
за подтекста говоря, не за самите фигури в българската ни История.
Да вдигнем у себе си Пантеон на героите, пък
да престанем да се равняваме по тях единствено – преклонението нали не бива да
е превръзка през очите: тук и сега няма по-съществено от
нас, живите, оредяващи в тесните граници на Републиката... едва ли имаме
и пет милиона с Българско самоъзнание и национално достойнство.
01.01.2000.
Ура! В третото
хилядолетие сме. Бая джепане се изпуца в Новогодишната нощ. То
не бяха бенгалски огньове, салюти, та и канонада като във фалшив американски екшън. Да му се не види макар! Да му се и
ненадаш на кроткия ни притеснен народ, че ще скъта толкова барут! Избиваме
комплекс, а! Правим се на герои, що
ли???? (Въпросителните – от тефтерчето на Васил Кунчев от Карлово.)
Седемте смъртни гряха: Възгордяване, Сребролюбие,
Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие, Блудство. И всичко това тук, в
България, е сбрано накуп. Нагло, зло, гласовито, хленчещо, безсрамно като въшка
на чело.
Темата за стопанина – антипода на живеещия ден за ден
аргатин, е основна не само в християнската философия; тази тема я разработват и
агитаторите от Маркс насам, наблягайки, че това не
е някаква теория, една от многото, а нещо завършено, съвършено като ключ за разкодиране на обществения космос. Оборудван с това учение, жителят на Голтупан ще може да се гордее пред заблудените "подлоги на
империализма". Подлога – уместна, красива дума, тъкмо за
случая. Чух я за първи път у приятел-демократ през август 1990 г., който
полифонично, с дълбок мажорен баритонов тембър ми каза, че съм комунистическа
подлога, докато с показалеца си пробваше да ми бръкне в окото. Става това в
градинката на циганките проститутки току срещу Централната пловдивска жп-гара и в присъствие на друг велик
човек, който после стана кмет на Пловдив, даже издаде много силна и много седесарска
стихосбирка, ако се не лъжа, с метафоричния надслов "Синята
метла". Там поетът призоваваше със синята метла да се помете Отечеството от... от Червения ахтапод. Да се смееш ли, да плачеш ли! Мотае се нейде у дома книжлето на поета-кмет, хем с много топло посвещение на демократ по рождение. Затварям скоба за тези двама.
Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен
живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира
моралните норми, че като краен стремеж надделява не човеколюбието, не любовта в широкия смисъл на думата, а враждата, антагонизмът, тоталното
противопоставяне, пердахът. Праведникът не търпи компромиси, той плътно следва своя
бог. Има го и в някои световни религии. От
епохата на комунизма до практиката на Иван-Костовото Де-Се-Бе покръстеният
в правата вяра йезуит се бори с демоничния лик на човека отсреща: с прословутия Образ на
врага. И за да е щастлив, комунистическата, в случая – Иванкостовистката идея му повелява да съсипе, да унижи опонента. Дано от болшевизма не заимстват
разграждането на врага във всякакъв смисъл: от личната му собственост до самата му личност, до смъртта на врага***. И така идваме до темата за гробокопачите.
Следва
Пловдив
– европейска културна столица 2019
Plovdiv,
edited 29 jan. 2018
___
* Т. Живков е свален от власт в края на пленум на БКП, 10.ХІ.1989 г. Двамата приятели, минали през следствените служби на ДС днес не са вече между живите; пловдивска улица е наречена с името на първия, за втория които го познаваха предпочитат да не говорят, все едно никога не е съществувал.
** Емили Дикинсън (1830-1886), сборникът "Крехки небеса", изд. 1988, с.
58.
*** Според Корана, правоверният изпитва най-върховно блаженство в Отвъдното, като съзерцава от удобствата на Рая как душата на съседа-неверник се пържи в
Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са
за Ада! Ще горят там в Съдния ден" и прочие... Бел.м.,tisss
За нищо минало не съжалявам;
напротив, виждам се щастлив:
обикновен, нехаен, непрославен –
писан на коляно стих.
Човека доверчив какво
го пази,
та колкото и да го мразите дори
и колкото и силно да ви дразни,
не струвате пред него пет пари?
Когато политическите клоуни и тарикати
купуват гласовете на братята ти по съдба,
кога нещастни други нещастници купуват
с екскурзия до Турция
или почивка на море...
Когато палячовците ти се появяват зад всеки ъгъл вече толкова години
с романтични имена и красива кауза
и уверяват денонощно по радиото,
телевизията и своите вестници
как денонощно мислят само за теб
как прилежно работят за България
и тежките си грехове срещу нацията
приписват на всички останали,
а т.нар. демократи са пак същите
като онези, срещу които говорят,
обаче заедно въртят далаверата,
и като не знаеш – защото
те лъжат,
и когато не можеш – защото нищо,
внушават ти – не зависи от теб,
и когато твоята България става
все по-печално място за
честния
и все по-весело място за крадци,
темерути, изнудвачи и паразити,
не ти остава може би нищо друго,
нищо друго може би не ти остава
освен истината да погледнеш в очите.
Всичко, мили, тук от теб и мен
зависи.
зависи от нас,
защото сме мнозинство
ние – лъганите,
ние – ограбваните,
ние – унижаваните и оскърбяваните,
ние – които сме голяма сила
и няма как да не знаем това.
Излез!
Излез от черупката си, приятелю,
виж колко сме с твоята участ наоколо,
каква сила сме, ако решим какво искаме.
Животът е дар, не хленч и
сълзи,
и никой не е по-голям от теб,
защото ти си Стопанинът, ти си Народът
и всичко тук
точно днес, точно тук и сега
.jpg)
.jpg)
.jpg)