Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІІ)

 В дълбините на зимата най-после открих, че у мен е непобедимо лято.*

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (4.)

    24.01.2002. 

    Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището, в задната стаичка с високите до тавана шкафове с книги на училищната библиотека, само случайно да не я срещна; и не знам защо, но предпочитах тези дни да не я виждам. Все пак наложи ми се да отида заради "Записките" на Захари Стоянов; чета текстове от "Записки по българските въстания" на моите единайсетокласници. Стоя зад полуоткрехнатия прозорец, рояк врабци вдигат олелия: джиджикат, боричкат се накокошинени по клоните на бряста току пред мен, ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са неколцина колеги. Сърбат кафенце, а географът Дончо Т., пак върти онази дългосвиреща грамофонна плоча, оплаква се от хала ни на учители в днешните безнравствени времена.

    След минута чувам гласа й; дошла да свари чай и да отнесе чашата си в своя кабинет. Правя се на отнесен, докато излезе. След нея като бледи сенки се изнизват и останалите. Стоя, взирам се в спусналата се внезапно гъста мъгла, толкова млечно-бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят японска графика. Самотно ми е като на стар японец в България, самотно, но спокойно. Какво толкова! Нищо не се е случило! Зверчето у мен вече се е укротило, не драска с ноктенца, сърцето не се преобръща от мека конвулсия. Любовта си отишла.

  Двайсетте минути на голямото междучасие вече почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е още в библиотеката, бъбрят двете с библиотекарката, и тъкмо когато навел очи, като крадец се промъквам зад гърба й, чувам до болка познатото звънливо:

    – Здравей, Жоро!

    – Здравей! – унило, докопал се до дръжката на вратата, без да се обръщам.

    Следващото междучасие идва в коридора при мен:

    – Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че е родена на този ден!

    – Знам, снощи си мислих за това.

    – Нещо по-така... Ти по-добре знаеш какво да е пожеланието.

    – Добре, ще ти напиша.

    И върху омачкан хвърчащ лист от стара ученическа тетрадка, без да зачерквам нито дума, след току отлетелите два учебни часа, нося й стихотворение с надслов "Слънчева река", в което се говори за извора, за бистрата планинска вода, която се провира под вечно зелена папрат и хвощ, за живота, който прилича на гъвкав и буен планински бързей, за доброто, което при всички случаи е много повече от лошотиите в този свят, и значи, докато е жив и здрав, човекът все има какво добро да помни, на какво да се радва. Накрая, през два реда, към рожденичката: Честит Рожден ден! Бъди весела и здрава! И извъртях моя неразгадаем, подобен на кардиограма подпис, заради който и колегите, и чистачките чат-пат ме подземат.

    – Благодаря! Много ти благодаря – радва се. – Доста си написал. Е, и аз как ще го препиша сега!

   Седим един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че съм притеснен, а притеснената не е тя, която ми побутва кутия с шоколадови бонбони. Защо се съгласих да дойда? Това ме измъчва. Отвън някой почука и пъргаво скачам да си ходя. Влезе кипро хлапенце от първолаците. Мимоходом през рамо, докато настанява момиченцето пред пианото:

    – Стой де. Къде хукна! Защо не останеш?

    – Не! Тръгвам. Тръгвам си! – тросвам се.

    25.01.2002. 

   "Записки на един глупак" – заглавие. И мото: А като си умен, защо си беден? Тази книга край няма! Всъщност, тези тук лични записки са ми животът, или представата, илюзията, че някому съм нужен именно като смахнат някакъв си homo scribens**. Хората не са склонни да си описват загубите, влече ги да оставят красив отпечатък от присъствието си в живота, романтичен разказ за победи, не и за поражения. Възможно е да се заблуждавам, да преиначавам, ала Боже мой, колко присърце ми е самоизмамата, че съм нужен някому!

    28.01.2002. 

    Време е да приключвам този дял. Не можеш да задържиш сладката илюзия, колкото и да си й предан. Животът всеки миг ни опровергава и отхвърля неща, от които повече нямаме необходимост. Отначало не знаем това обстоятелство, а любовната ни връзка щом се е изчерпала, раздялата е естествен завършек. Приключва не животът, а само епизод. Боли, разбира се, но нали именно болката у нас ражда нови хоризонти! Отначало са смътни, неясни желания, след известно време неяснотата се избистря и струята кристално-чиста планинска вода плисва като ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг.

    Изкуших се за кратичко днешната сутрин, когато влизаме сякаш в преддверието на Пролетта – така яркосиньо е небето, въздухът гали и температурата е невероятна след поредицата мразовити дни и нощи. Плюс 16 градуса. Изкуших се дали да не изпратя по джиесема късото и категорично "Вече не те обичам. Не ми пука за теб". И защо се спрях? 

    Кому е нужно, като това си е чисто и просто поза; онази отсреща, строго погледнато, заслужава ли да й отделям специално внимание? Сбогом, оковаваща ме Стихийо! Защо ли да не го отпразнувам насаме със себе си? Размечтах се лятото да се отправя с колата към морето. Без придружители, които да ме разсейват, да пообиколя местенцата, дето съм бил с различни, с онези там трите в моя досегашен живот на мъж: бившата съпруга, Мария К. и Re. Да поседя отново край златисти пясъчни плажове на Преживяното, в уютни хотели, тихи къмпинги и градински кафенета, където съм имал шанс да обичам и да съм в плен, обграден от вълнуващото женско внимание, лудо обичан. Не-е, съвсем не да се сбогувам, а с чисто новичък поглед и самочувствие да си се полюбувам на тези бисерчета от Миналото. Понеже спомените ни са богатство, не тегоба, само когато знаеш как да се отнасяш с тях; жалко е да ги мъкнеш на гръб като воденичен камък, в ролята на онзи древен библейски Сизиф, вместо като крила да ги пришиеш към раменете си.

    За любовта, и особено ако тя е страстна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници, роби на собствената илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво ден подир ден съм се превръщал, какви грешки съм допускал. А грешката ми май основно е, че от един ден насетне себе си съм пренебрегвал, ставал съм придатък към чужд нечий живот, отлагал съм сякаш своите планове, пренебрегвал съм своето повече отколкото е нужно, съобразявайки се с онази, която боготворя.

    В дреболиите да се съобразяваш е нормално, но компромиси да правиш в главната посока на твоя живот, на твоята съдба – е грях не толкова към себе си, колкото към заложеното у теб, към мисията ти в живота и света. Жените имат изострен усет за мъжа и ни преценяват интуитивно, без даже и да се замислят; понеже при тях, общо взето, логиката не играе роля. Глупаво е да им се сърдиш; налага ти се да преосмислиш своето, да си този, който си, а не какъвто пожелали по нечий образ и подобие да те отлеят. Активно действащият естествено трупа много повече грешки, но именно този грешник е активният човек, а не снишилият се страхливец; грешникът издърпва живота напред и нагоре, прави го този Театър на суетата наистина разкошна авантюра.

    29.01.2002. 

    Да оцелея!!!

   Спомените често ни пречат да приемем промяната и да продължим, мотаят ни се в нозете, връзват ни ръцете, възпрепятстват зрението ни, усета спрямо настоящето. Но как оцелелият в низ болести и премеждия да се изскубне из омайващата украсяваща Миналото вълшебна магия? Въбразявай си, колкото щеш, че започваш отначало и Бъдещето ти се отворило току-що пред теб като чиста начална страница от нова книга! Въобразявай си, но стила, ритъма, навика си да подреждаш своето по вече усвоения отпреди ритъм и стил дали ще успееш да промениш? 

    Преживяното съвсем не остава зад нас, то потъва и се просмуква дълбоко в съзнанието ни и в подсъзнателните ни реакции; съпровожда ни и по-нататък, колкото и жежко да ни е намерението да го отречем, подтиснем, отстраним. Доносничилият някога хубавец, например, до смъртта си ще си остане предател и лицемер, каквито и психологизми и философски салта да прави пред публика в едночасово седмично предаване на една от дълбоко-провинциалните ни телевизии.

    Да оцелея, като прекрачвам граничната бразда на вече тръгналата си Любов, ще рече: да забравя. За какъв дявол тогава ми е екскурзия по места, където съм бил щастлив някога? Щастлив искам да съм точно тук, днес и сега.

    Джиесемът ми запиука. Единайсет. Re. настоява, че е насреща. Вчера пак тъй кратичко на два пъти и отново около два часа след обяд прати сигнал. Защо ми е вниманието й! Не ми е нужно нейното присъствие в мислите ми. Нямам и желание да отговарям, да й звъня като знак, че я мисля. Замълчаването ми е убежище, опит инициативата най-после да взема в свои ръце.

    Пак звъни, и пак тя. Този път продължително... И се включих.

    – Искаш ли да обядваме заедно? 

    – Къде?

    – Ами някъде навън – рече с искрящ глас след кратко замълчаване.

    – Какво! Солети ли? – ироничен.

    – Добре де! Обадих ти се просто така. Прощавай! – кани се вече да приключим.

    Нещо трепва у мен:

    – Чакай!

    – Не мога да чакам.

    – Сготвил съм си, обядът ми е на масата – казвам.

    – Добре – отвръща. – Ще ти се обадя друг път. Сега тръгвам към детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

    И затвори. Едва минута сме говорили; виждам го, изписано е върху екранчето на джиесема. Термометърът на балкона ми сочи 20 градуса. Невероятно приятно, слънчево, полъхва свеж ветрец. Този ден повече не се обади. А нямах повод да й звъня.

    Следва 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 2 dec. 2017

___

* Албер Камю (1913-1960), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80_%D0%9A%D0%B0%D0%BC%D1%8E
** Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.)

    Не спирай това, което си отива, и не отблъсквай онова, което идва; тогава щастието само ще дойде при теб.* 

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

    23.01.2002. 

    Тема за размишление, заимствана от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил".

    Въобразявам ли си? Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи и удобства ли са ти нужни да разбереш колко струва любовта! Отдалечена, и дори накрай света, ще си близо, до мен, у мен.
    - - - -

    Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път – когато напускам библиотеката. Почти в края на голямото междучасие, чувам: "Жоро!" и я виждам да излиза от нейния кабинет.

    – Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти се обадя да ме чакаш. Сега ти какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

    – Имам учебен час – казвам, – а после... Райчо (свекърът на по-голямата от дъщерите ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

    – Аз пък в дванайсет без нещо трябва да съм в центъра на града – казва.

    – Друг път! – рекох. – Друг път ще се срещнем.

    – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

    Когато след дванайсет заради дежурната оперативка се връщам в училище, виждам я да върви към изхода. Закова ме:

    – Запиши какво ще кажат, ще ти звънна да ми предадеш какво са ви казали.

    – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как – рекох, – но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Говорим край вратата на класната ми стая: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам.

     И тя тръгна. Направи крачка, две, обърна се. Стои, гледа ме – великолепна, изваяна сякаш от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай! – изсъсках, ядосан на себе си. – Друг път ще говорим. Когато имаш възможност.

    Не знам какво й е. Знам само, че я обичам. Но не е завладяващата ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак, да, на дъното на този дълбок кладенец блести в сребристо доста омерзение. Свободен, свободен! – пее нещо у мен и ми носи чудната убеденост, че тази жена винаги ще я обичам, каквото и да ми се случи оттук-нататък; ще я обичам, обаче, не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича мил и близък на сърцето човек: от него нищо не желаеш освен от време на време да го виждаш, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че му спори в живота.

    А бих ли се жертвал за него? Дали не се вживявам в роля, която май силно ми допада, макар да не е извадена из торбичката стари номерца от селски вечеринки! О, как приятно да се виждам отстранен от самия себе си – уравновесен и солидно стъпил на земята! Хлапакът у мен обаче ехидно е присвил устничка, бърчи вежди от ирония и озлобление; сякаш заповядва: Не позволявай сантименталност да те владее! – докато Възрастният у мен кърши ръце, жали: Защо? Какво ти е виновна тази жена! Не виждаш ли колко и тя е раздвоена. На косъм ви се крепи връзката; всъщност, каква ли връзка е това вече! Хайде, смири се, че кажеш ли сега сбогом, възможно е никога повече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен авантюри със случайни жени, в които все ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще търсиш единствената своя, голямата твоя Любов.

    Не-е, не съм се гласял за съпружески живот с нея. Като съпруг, мисля си, бих бил, дето се вика, пълна скръб. Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за любимото момиче. Изключително рядко, ала все още ми нагарча от изневерите на някогашната ми съпруга**, и не си пожелавам повече да изпадам в положение на рогоносец. Но как се обяснява това опасение точно на момичето, което обичаш! И въобще, струва ли си да се обяснява, че отдавна не вярвам в кристалната съпружеска вярност и привързаност, че където има "Длъжен си", свободата отсъства; нямаш ли свобода, за каква любов да говорим!

     А може би съм се превърнал в завършен жалък егоист?

    - - - -

    Телефонът ми все така не работи и това ме спасява; и защо си мисля, че ме спасява? Свикнах със самотата като с удобна вехта дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам. Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, показност; най-верният приятел неочаквано се оказва най-върлия ти съперник. Ето това са те, Даровете на Афродита, Евините сладости, които разколебават мъжа, правят го зависим от собствените му, вдигнали се отдън душата, страсти и бесове.

    Но това е и Адът на сътворението, хаосът, като преддверие към лъчезарна хармония. Губим си ориентирите за космоса, за живота и човека, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като опитни ловци, а в действителност чаровната Евина щерка вече ни омотала в тънките си мрежи и си играе с мъжкарите наоколо й като с боричкащи се в подножието й гладни палета.

    Преди години суетна хубавелка, Антония Желязкова, заливайки се от смях, ми разправи как уловила за вратовръзката му като юлар на говедо страховития шеф на пловдивския завод "Елпром", от чиято сянка трепереха поне две хиляди работници и служители, как клекнал на четири крака го накарала да пълзи и го развеждала като добитък по дебелия персийски килим на шефския му кабинет.

     – Гледаше ме предано като кученце. Накарах го да лае, вдигнал лапички пред гърди. И защо! Мерак имаше да си легнем; нищо, че му бях в лапите, бях някаква си там лична секретарка, дето по закон не той, аз трябваше да завися от капризите му.

    Седяхме в полутъмна кухня на първия етаж в неособено богатото жилище на родителите й на Антония. На масата беше извадила леко вмирисан пържен дроб, купен пътьом от супермаркета. Взели бяхме и бутилка вино. Вкусът на виното не помня; червено вино беше, но докато описвам тази авантюра, пак миризмата на престоялия кой знае откога на витрината телешки дроб ме блъсна в носа. Друг може и да не би усетил, но мен явно ми е развито обонянието. И... ами нищо не се получи от авантюрата. Палавата Антония всичко развали, въпреки че бях точил зъби по нея; а нямаше как да й кажа, че майка ми двайсет години беше в задухата и тревожната атмосфера на този именно "Елпром", и някакво внезапно появило се ожесточение ми попречи да си легна с момичето. Същият директор беше изпращал юриста на предприятието му да снема записите от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди. За същия този чешит майка ми беше споменавала неведнъж, че е властен, ужасно властен: крещи на работничките, заплашва ги, военна дисциплина въвел и никой гък не смее да му каже.

    - - - -

    Поради каква причина влюбеният свято вярва, че точно любимата му е ангел небесен? Има ли интрига на този свят, в основата на която да не лежи някоя умна красавица, някоя Хубава Елена, заради която се водят десетгодишните Троянски войни и все някой Омир ще се намери да разкаже колко героично се били държали мъжете върху рохкото, разкаляно от женски капризи Поле на честта.

    Унижените жени – известна ми е донякъде драмата им, но не за тях пиша сега. Не ми се пише точно днес за женската преданост и саможертва. Не сега... Може би някой ден и за това ще разкажа: друга тема, друг мотив от симфонията на живота.

    В действителност ли една жена има цената, която мъжете определят? Не съм склонен да обвинявам крехките Дулцинеи, затова че мъжете в отрязък от време ходим като Дон-Кихотовци, понеже сме се влюбили и ни е нужна женска плът, а от друга страна, смятам, че склонността у мъжа да се самоунижава е нещо, което уважаваща себе си самка не би трябвало да прости на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

    Мило момиче, нима си удовлетворена от навиращия се сам в ловните ти мрежи глиган? Подир грандомана и лицемерния подлец, не виждам в този свят по-жалък от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов да го водиш на юзда и каишка, докато бедняците тръпнат от сянката му заради огромната власт, с която разполага.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 dec. 2017

___
* Омар Хайям (1048-1131), вж. http://magnifisonz.com/2017/11/26/%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D1%8F%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B9-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82/
** Момичето в едноименната новела "Ася" от 1977 г.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (продължение)

    …те избират най-прекия път до целта и се фокусират върху това, което е пред тях, докато ние по правило виждаме доста по-надалеч… Жените са по-трезви в преценката си и не виждат неща, които всъщност не са там, докато ние, ако страстите ни са разпалени, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват… *

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

     19.01.2002. 

    Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50 (Струва ми се, изразява и мои си грижи.): "Но клетата Клемънт може да почака – всъщност тя няма и друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже".

    В моя случай "Клемънт" е двайсет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма бащинско едва ли не смирение; знам, не е тъй; знам, смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не ми се привижда в тази "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция?!

    Не ме интересува, казвам си, Re.; всъщност, безразлично ми е какво става с нея и около нея; интересът ми е към това как ще се промени моят собствен живот, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм изобикалял, странял съм, не съм пожелал компанията им, ни сладостите вследствие помощта им. Е, сега ми влезе в ума едно от точно тези "насекоми на успеха". Какъв ти дух, Боже мой! – нима този тип хора не ми е амплоа, попрището, специалността? И тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме.

    Ще почака за истинското сражение обаче; познавам се поне откъм тази страна, струва ми се: дълго ще кървя, ще се настройвам и... най-неочаквано ще предприема онова, което и мен самия ще изненада.

    Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и пера; по клоните на липата ми се наредили като орехчета върху Коледна елха, а едничък, кацнал върху парапета на балкончето ми, върти оченца като крадлив циганин, чака трошици.

    - - - -

    Класически любовен триъгълник, ами това ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома... а защо не, мисля си, излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли – не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално като преди! А не бих отказал. Хм! Какво искам всъщност?

    Може би ме вълнува ловуването за точно този сексуален партньор, но вече не върху познатия досега терен (лична собственост, вид притежание), а за умна жена, която очевидно принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но нещата вече стоят по друг начин: не аз, а той нахълта в завладяното от мен пространство, появи се с претенции и самоувереност като господар на положението. Щом бил плащал, щом поемал ангажименти, главоболия, разноски около тази жена, според думите му, то щяло да значи: оттук-нататък той дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

    Телефонът у дома звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Насреща ми е, обажда се по-малката двете ми самостоятелни вече дъщери, да каже, че утре ще ми гостува.

       21.01.2002.

    Човекът е много самотна вселена.

    22.01.2002.

    Двете й последни послания по джиесема: "Благодаря ти от името на малкия! Благодаря от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22.януари).

    Днес малкият навършва своите първи седем години. Опитвам да заглуша, да удуша любовта си към тази жена, и колкото да опитвам да се отдалеча и физически, и от мислите си да я отскубна – толкова повече ми липсва. А не ми помага особено да я забравя. Като че ужасен фронт дели тя и онази част от мен, която воюва със самолюбието ми на мъж. Защо са ми сантименталности точно сега? 

    Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Отначало не знам, че е влязла; сепва ме гласът й: 

 
      – Жоро, здравей!

      – Здравей! – гърбом към нея.

    – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

    – Не съм част от празниците – обръщам се, показвам: – Виж какъв химикал ми подари дъщеря ми.

    – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръце.

    – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

    – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

    Казвам, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди куп години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря, говоря, говоря... Понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близо е насреща ми. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем е благосклонна, хем като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

    Тръгвам си от учителската стая:

    – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам за довиждане.

    Излиза подире ми. Вървим по килимената пътека във фоайето на сградата и насреща ни се задава червенокосо момиче, нов колега от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая, все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си и се моля: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам точно сега да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, ала по медицински угрижена за мен. Дали ако влезе, бих се удържал да не я прегръщам, галя, целувам?

    ...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и Уитни Хюстън, капризната млада самка, която ловува. Май че лично я приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на бодигарда (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски) със зноен, хем с много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го и не само от нея, че откривала у мен излъчването на Кевин Костнър във филма, точно сега... в тази празничната за момченцето й вечер, ми се ще яко да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

    Разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти чудесната основна мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни. 

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 30 noe. 2017

–––

* Илюстрацията горе: младият Артур Шопенхауер (1788-1860). Цитат от негов трактат, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/