Публицистика – НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

    12.05.2001. 

    Може би има щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се – особено през последните десетина години (значи от 1997 г.) идилия в горния курс на Българското училище. В Българското училище днес царства откровена, нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, не репродуциращият (възпроизвеждащият) папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността.

    Младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на тоталния хаос в държавата; липсва им опит, а и дори сянка от старание, да усетят тая печална лична драма. Те са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, ако не бе тая великолепна младежка жизненост отлята най-често в бронзови гротескни форми на наглост и липсата на домашно възпитание.

    Вилнее откровената гавра с учителя. Мога безкрайно да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от времето, когато съм бил ученик в една от пловдивските многолюдни гимназии, когато бе нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици... Защо е тъй? Учителите ли са причина? А дали просто тоя народ поначало е невъзпитан, грубиянски, циничен спрямо всичко духовно? 

    Не смея да обвинявам шестнайсетгодишните: шестнайсет-, седемнайсет-, осемнайсетгодишните следват модели на поведение, които обществото на възрастните българи им задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – не мимолетното нарушение, направо стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани закони на благоприличието, на двехилядигодишната ни християнска цивилизация се приема у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, за уважение към човека, за смирение като че ли вече не може и да се говори.

    Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на безпощадността, на неандерталщините, от които толкова страдаме като народ. Имам си моите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ, наплашен от домораслите ни безскрупулни политици, от безгръбначните ни интелектуалци.

    Потресени сме от себе си и няма да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израснали в лапите на лицемерстващи вождове и партийни вождове. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и красивите фалшиви легенди; бяха ли все пак стойностни личности, държаха ги далеч от пряката власт, ползваха ги единствено като първа отбранителна траншея за подчинение спрямо СССР.

    Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Да, у тях ги няма романтичните ни илюзии, липсва им обаче и добрият пример. Ние не можем да бъдем пример за тях, та ми е тягостно заради всеки истински Учител, когото невежествените тълпи с гаври и проклятия разпват на кръста, докато бленуват как някой отвън идва на бял кон да ни оправя батаците.

    Българското училище днес вони на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието у дома и училището, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Да си учител в прекия смисъл на това понятие днес е героизъм. Критериите от миналото са отречени, охулени; по камбанарии и минарета уродливи джуджета възвестяват законите на джунглата, назовават lмного внимателно планираната отвън разруха в държавата ни кой знае защо демокрация, а то си е преди всичко власт на цинизма, невежеството, алчността. 

    В този ред ето стихотворение, писано вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях таблото със снимки от едно време, когато Училището изглеждаше (поне отстрани) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

    Налепих едрите пъстри снимки от 1983-85 г. с оживени, ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, в ученически униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна училищна музика, светнали от майското слънце класни стаи; и по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата надвечер с бивши наши випускници. Поканен бях, но не отидох. Какво да им река, пък и защо ли!

    13.05.2001.

    Един съсед чат-пат ми гостува: играем шах, пием кафенце, чай, някога – бира, бъбрим си за вестници, политици, известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов, родом от Златоград, но с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му е плътен, изразителен и досега: мъжки глас, внушаващ респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но като остана сам вкъщи, пак си ги казвам онези стихотворения. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия".

    От тема на тема, захващаме спор за взаимоотношенията на двама български писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтовите статии във вестник "Нова Зора", Гошо говори люто срещу Радой Ралин, значи: как може Радой Ралин да е бил до такава степен безскрупулен, все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно писател с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза толкова ниско в лакърдиите си, с който се обявява пред публика.

    – Кофтият тон – говоря му на моя приятел – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, но за писател, не някой писарушка, е недопустимо така нагло, по кавгаджийски да влиза в спор.

    – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал на Радой Ралин и написаното от него, слушал съм го как хубаво говори за демокрация, за права. А пък всичко у него било двуличие. Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Хайтов, тия работи отде бих ги научил?! Мани, не ми говори повече, Ралин бил много подъл човек!

    Горещи се, чак се нервира, пък се чудя: леле, какви непоправими беди може да създаде личност, който не успява да се задържи на нивото на даром дадената си дарба. Талантливият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено от Бога да говори невъздържано, да се явява чорлав и с изпулени от дива ненавист зъркели, колкото и за праведен да се мисли. Че точно в тази гневна разпаленост е натискът, манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – твърди Уилям Шекспир (1564-1616). За да си изработя мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, а не точно в този момент дивак с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мене това е посегателство, изземване на основно лично право.

    В японското общество насред разтерзана и обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на един народ се започва с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува и дали Радой Ралин му дал достатъчно поводи да говори така срещу личността му – главното, според мен, е, че двама стойностни автори в Българското духовно пространство сами се сриват пред учудените ми от изненада очи. 

    Защо у нас в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако не е простотия, обзета от фанатизъм и грандомания (така присъщи на Глупостта), че какво друго ще да е! И резултатът от тези упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна, и точно затова жалка "истина". На простака всичко му е ясно.

    БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 година:

    Разговорихме се вчера с отец Иван от пловдивската черква "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина на пет-шест метра от ямата, която тъкмо двама цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо беше завършил, отецът бе изприказвал утешителното си слово за смисъла на човешкия ни живот, за Божията милост, за нравствеността като висша санкция и промисъл, с колоратурен баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за Последно прости!

    На двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния от Татово време архитект Боян Чинков*, починал през 2002 г.; едва ги разчетох тези цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел, пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че бяха се сбрали все бивши хлапаци македончета от някогашния Кючукпариж, а отецът – около 55-годишен, някак тъй достолепен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това сегашното ни младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители. Влезте само в Интернет да видите какви цинизми, какви глупости леят младите! Нищо свято няма за тях. С всичко се подиграват. Никого не бръснат. Към никого не изпитват уважение".

    Мислех да се обадя, да възразя; но като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, само рекох, че са ми много добре известни младите, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета.

  Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 2 noe. 2017 

___

* Арх. Боян Чинков, 1899-1979 (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html). 

За него, говореха тук, се застъпил пред някогашните управници самият Шарл дьо Гол. Инак другарите партийци одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошо, да са му светили маслото.

    Един от неговите безбройни анекдотични случаи. Уговорил се в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата им сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до онзи ден клиенти към авантата. Някои па се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните вкусни мекички, посръбва си от бозичката, с пълна уста пита: "Ти-и сеа, другарьо Чинков... по къв повод, що черпиш?" А Чинков отвърнал, ама по-височко, че повече мераклии да чуят: "Ей така ще сме, старши, при комунизма, на всеки според потребностите, хем без пари, хем колко му душа сака!"

    Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на пловдивската Главна (търговска улица в центъра на града), в най-многолюдната тарапана избира си Чинков патъци, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита го продавачката. "С по-големшки грайфери да са – рекъл, па се обръща към тълпата: – На тези тук грайферите им плитки. В комунизма само по мед и масло ще се ходи; та да не се пързалям бе, госпожа!" Бел.м., tisss.  

Документи – ОТНОСНО БУДИТЕЛИТЕ

ОТНОСНО БУДИТЕЛИТЕ

Тазсутрешен мухабет по skype

    Todor Rqpov: – ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, нали си НАРОДЕН БУДИТЕЛ!

    tisss: – Лепна етикетче върху бурканчето, надписа го, отчетоффми са, демек. Отличник! Народен будител била баба ти от Клисура, ама нямало кой да я чуе.

    Todor Rqpov: – Нали се бориш за ПРАВДА в този ЛУД, луд свят?

    tisss: – Не се боря. Опитвам се да разбера как у човека надделява злото. Който носи над кратуната си табела "Боря се", да знаеш, е фалшиво сламено чучело. Затова ми е интересна ситуацията около великия философ-психолог Ангел Грънчаров. Понякога се налага да ровя из помията на този наш свят, но това вече си е призвание.

    Post scriptum:

    Най-кресливи сред т.нар. ярки антикомунисти се оказаха до един "будители", все бивши офицери, редови служители, квартални или университетски доносници на Държавна сигурност, като се започне от Иво Инджев и се стигне до фамозен борец за демокрация и обновление в образованието, самообявил се за философ-психолог с диплома от Ленинградския висш институт за свои хора, и всички те усилено манипулират чрез родни медии, услужливо предоставящи им трибуна за изява. 

    Ха честит да ни е Хелоуин – Нощта на духовете от Миналото!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 noe. 2017

Ars Poetica – ПО ТРАВЕРСИТЕ

По-горе билото, майстори! Иде женихът -
Арес същински - вижте, стърчи над всички мъже.

Сафо, "Епиталама", фрагмент 100

ПО ТРАВЕРСИТЕ


И както си вървя към къщи,
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно
по тази черна, грапава, плешива,
олющена, изкаляна Земя...
И виждам – чичо Насо се завръща.

Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни, 
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове,
на гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на своите врагове...
той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват:

Хей!
Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен 

в целия ви род! 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 noe. 2017

Публицистика – ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

    27.01.1999. 

    Да простя ли!!! Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво си мислите? Че като ми опростите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета вашето великодушие и ще се променя?... Това ли очаквате!?

    Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен и зъл егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят своите мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци, и всякаква пасмина рогошлии, т.е. по-едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си: нека си въобразяват, че нещо ще им се прости, че ще се разминат с онзи върховен миг, когато настъпва разплащането за натрупаните лихви. Всичко – рано или късно, излиза наяве.

    Глупаци!... Облякоха се в разкош и власт, ограбваха, и понеже се смятат за недосегаеми, продължават да мародерстват. Децата им се разприпкаха като козлета по света, учат ги и ги възпитават в престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им – до колене, Памир им като бащиния; и сред апостолите на Христос остана да си имат свое лоби, бъдещето им – постлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава кога си лягат с любовницата, кога вземат душ, кога вземат хапче заради мигрена, какво ядат, какво обличат и смятали да си купят.

    Аман от суета! Глупци. Възприемат се като връх на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, захващаме да се питаме:  Да, бе! Имената им ни са познати, но как изглеждаха, кои всъщност бяха тези  покойници? Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се осъществявали с великото си невежество.

    Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш децата си, да ги пуснеш да те задминат, обречени да бъдат и те задминати на свой ред от идещите подире им. Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а хилав, невидим с просто око дребосък: вирус или едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае. 

    Как да простиш на такива наивници, питам!

    Но кой го е еня да ни каже? Отвориш ли уста, спускат се книжници и фарисеи: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не разбират как безмълвната природа се е затаила, отвърнала се от нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. Всичко тук е явно. Всяко посегателство към живота и любовта понася отровното драконово семе на предстоящо уравняване на сметки".

    Великолепен си, Живот. Солта на земята говори с тази уста, но думите от друг са наредени; гледа от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам си носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбирате, че това дотук е болка от обич, чудя се: по какъв начин ще трябва да ни се каже, че да го проумеем. 

     05.02.1999. 

    Няма да престана да се учудвам... В състояние на "снежна вода", ни сняг - ни вода, т.е. като попаднал в мъгла, без определени желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, преди обяд, към единайсет вече почвам да ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам ръкописа на ръкописа "Ламски", прелистям, обхваща ме досада, че тези 125 илюстрации ще трябва да ги рисувам наново, оставям "Ламски", започвам да чета напосоки от този бележник... Не. И това не ми е интересно.

     Ще ми се да изляза, да се разходя: денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков – художника. Оказа се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, о не, няма такова лице. Откривам все пак новия номер на Пампо, набирам; оттук пък ми дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.

    Да-а, отдавна чакам сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научна студия на проф. Иван Маразов, и пак нещо, свързано с траките, но в по-популярна форма, "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев.

    И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тези две положих "Тибетското евангелие" за Иисус.  Аха-а! – казвам си. – Траките са далеч преди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме – в гените си – още отпреди христовата религия... И в този момент ми изгрява, че знойната Re. ми бе връчила преди година и половина "Очерци за ведическата литература", която луд от сектата на кришнарите (Харе, Кришна! Харе, харе, харе ...и клател бръсната си тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да си купи. Точно това мизерно книжле. Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега къде па се затри? Явно и книгите водят таен личен живот. Habent fata sua libelli.*

    Ето че след почти половинчасово ровичкане из къде ли не откривам и тези очерци с ухилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което оказа се, е самият автор, печално-весело ми се радва; зъбките му – два реда царевични зърна, и още по-смешно... под картинката на милия Сатсварупа даса Госвами чета буквално, ето, преписвам: "евам парампара-праптам". 

    Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че снобеещият Запад, особено Щатите – са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви там разклонения, уширения и нови версии на древната индийска религия, реших... вече съвсем определено реших! – да огледам по-внимателно и това книжле.

    Защо тъй надълго и нашироко, едва ли не тщеславно размазвам процеса на избирането? Може би – за да покажа първо на мене си, а после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения... хайде, да не са "прозрения", да ги наречем "прояснения отвъд видимия спектър на бита", май обезателно ни се явяват в състояние на привидна безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те хваща за ръчица и те води при извора.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 noe. 2017

___
* Лат.: Книгите имат своя съдба. 

Публицистика – БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

    Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Роденият отвъд Атлантика в 1899 г., кажи-речи връстник на Борис Дявола от Пазарджик, Ърнест Хемингуей ли да е причината? Не. Това си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей така, с недомлъвки, което съобщава далече повече, понеже не уточнява докрай нещата и тъй отваря пространства за въображението.

    Значи, двама: мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде биха могли да идат. Тя очевидно не е съвсем добре, а той – притеснен. Настрани от тяхната самотна маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онези там двамата, гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове – бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят върху размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измитите чаши. Жужащите мухи.

    Сега чак си давам сметка, че съм написал нещо, което звучи почти като библейска притча със затаено до болезненост осезаемо пространство зад наглед рехавата тъкан на думите. Как се получава то? Да не съм се родил научен!

    До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), а после бокс и кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг.). Най ми спореше в лодката: бях най-бързият сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", в спринтовата дистанция 500 метра едноместен каяк сред юноши от петте спортни дружества, които по онова време развиваха кану-каяка. А в последното за мене индивидуално състезание на Гребния канал току на финала ме изпревари с около метър бая ячко момче от Спортната школа към Техникума по физкултура и спорт "Васил Левски" – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе дори треньор по гребане, а доколкото знам от него, сега е художник на свободна практика.

    Помня, че го "влачих" по трасето... До трийсетина метра преди финала този хубавец "се вози" на вълната ми, слезе от вълната и мина край мене, прецапвайки последните метри с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е и досега; обаче не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на кафе, а и досега ме е яд на мене си, че не съм се отскубнал, ами съм позволил да се закачи и да го влача на буксир поне 400 метра по петстотинметровото състезателно трасе.

    Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който успя да ми убие мечтата да си видя като томче от 496 страници ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан почти десет години (1994-2004).

    От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", а се и подготвях в курса по парашутизъм в пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с петица изпита, предстоеше ми да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

    Мечтаехме с Ряпов да станем бойни пилоти. Освен че от седми-осми клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на нашата гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик още от ІХ до ХІ клас, от 1963 година нататък в местните два вестника младежкия "Комсомолска искра" и партийния всекидневник "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от заводите, по-рядко – някое стихотворение.

    По онова време сам се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички (кардалини, както им казваме тук); изработих върху дърводелския тезгях на баща ми от тънки летвички и градинарска тел пет кафеза и капан за птици. С изработени у дома детайли си сглобих морзов ключ, с части от магазин "Млад техник" пък – радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от Разсадника на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме пловдивския кър и околните села да режем едногодишни израстъци от дива череша "махалебка", които калеми баща му на Ряпов чичо Янко ползваше за присаждане.

    А колко още занимания съм имал в онези години между 1960 и 1965!

    И за какъв дявол ми били всички онези втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно е било трупане на опит, наблюдения, пробвал съм се къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че в онези години се чувствах жребче, пуснато на воля да се състезава с по-опитните, по-силните, повече живелите и по-мъдри.

    Освен папа Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, на Стайнбек. Насочи ме към тази тройка североамерикански автори първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата роденият в град Септември Никола Джоков – Джоката (1934-2000). Къткаше ни като пилци Джоката всеки четвъртък вечер да ни говори за литература и стихове, да си обсъждаме текстовете в една от канцеларите на "Комсомолска искра", там горе, на трети или четвърти етаж в сграда на пъпа на Пловдив, която вече не съществува. Бяхме наистина едни пилета с жълто около човката ние, десетина момичета и момчета от пловдивските гимназии. В кръжока се влизаше само с конкурс. Най-често в онези четвъртъчни вечери бяхме ей тези на! – Мария Широколийска, Христо Джелебов, Христо Батинков от Асеновград, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков от Брестник.

    По време (1963-1965) на убийствените в буквалния смисъл концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги арестанти са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройка Нобелови лауреати на Северо-американската англоезична литература.

    В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник от взвод за управление към ракетния ни дивизион бях и художник на поделението – върху грундирани стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми; освен радио-релеен механик, втората година бях и библиотекар на поделението, правех там седмичен войнишки стенвестник, съчинявах злободневки, карикатури рисувах, преписвах начисто, че го мързеше да препише, миналогодишни планове ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. 

    Този Стоянов – бивш учител, ни беше предложил с едного от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта от Радио-техническата команда Парушев, за кандидат-членове на БКП, но за наказание, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войници, ами останах да си отспя в леглото половин час, старши сержант Маринов (викахме му Мечо) заповяда да отида да "поливам розите"... И като не отидох да поливам засъхнали лайна във войнишкия кенеф, три денонощия началството ме "откомандирова" в Хасковския гарнизонен арест, и тъй, едва 18-годишен, славно се разминах с партийното членство и с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В кишавите три дни на онзи март вадих и аз камъни от изкоп до старата ограда на гарнизонния арест.

    От родните наши поети в детските ми години у дома, в избата на улица "Ниш", и по-късно, кога се преместихме да живеем пак под наем на улица "Люлебургаз", вкъщи се залисвах със стиховете и фейлетоните на Христо Смирненски от сборник, зает от библиотеката на читалище "Виделина" в Пазарджик, родния град на майка ми. И да си призная, никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Христо Смирненски, не ги харесвам и до днес; този патетичен слог, приповдигнати и звънки, строго разчетени ритмична стъпка, строфи, досущ яко гримирани леки жени, със словосъчетания от типа "златолуспест гигант", с фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и сега ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки. Изпитвах яко отвращение към задължението да зубря за час по литература и това обстоятелство успешно ме имунизира срещу влияния на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

    Борба ли! Че аз и не желая да участвам в борбата ви, драги другарки и другари, имам си моя идея как и къде да живея живота си, възможностите си как и къде да прилагам. Не ми трябват вашите указания.

    Иван Вазов ми се показваше твърде тромав, та и нравоучителен, Пейо К. Яворов – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов – сантиментален, па и мекошав, за да ми е образец за българин и мъж, Пенчо Славейков – като изключим няколкото му текста под якото влияние на народнопесенната ни традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено онзи връх на графоманията "Кървава песен".

    Чета от петгодишен. В най-ранните си години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – шарен сборник с богато илюстрирани гатанки на Асен Разцветников, "Полски народни приказки" – смразяващи кръвта сюжети за Броиряпа, владетел на подземното царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха книгите на Аркадий Гайдар (1904-1941). Четох по-късно ужасяващи неща за Гайдар, едва 19-годишен назначен за командир на полк. Харесвах Джани Родари (1920-1980): от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), харесвах си, макар и не тъй силно, донякъде и индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), но и фантастичните приключения на Жул Верн; особено ми допадна приключенския роман "Наследникът от Калкута", писан в условията на болшевишки концлагер от затворник, чийто пряк началник си присвоил правото да се титулува съавтор.

    Подир североамериканската тройка янки Нобелови лауреати четох, по-точно казано – живях известно време с образите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1902-1942) "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на чешити от т.нар. съветско общежитие, наред с излезли изпод перото на чеха Ярослав Хашек (1883-1923) образи на чешити от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, кога писах "Историйките на ученика Ламски".

    Шест пъти само по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек и този роман с галерията предизвикващи див кикот чешити и до днес ми е любимо четиво в дни на отчаяние. Книгата "Ламски", образно казано, си писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от поне двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си – българска, и преди всичко пловдивска – версия на абсолютния наивник, чиято глупешка уж оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна и по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и титли. 

    Като студент в Софийския университет (1967-1971), в студентската ми квартира на ул. Петър Митов 8, в глуха уличка върху темето на Слатински редут над Подуенската гара, нахълтаха философско-суховатият дестилат Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа му "Д-р Фаустус", и чаровният непоправим пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463), и трескавият Жулиен Сорел на Стендал (1783-1842), и мечтателят Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, но и без капчица свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в този свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

    В годините на юношеството си бях може би най-ревностният читател в някогашната квартална библиотека при бай Димчо на пловдивската улица "Васил Априлов". Четенето ми беше и утеха, но и изкушение. Изгубвах се цял в книгите, забравях, че у дома и в една от бедните махали на Пловдив хората живеят в недоимък и злобни съседски кавги, виждах се частица от друг – огрян от вълшебна светлинка човеколюбив пейзаж на фантазията, разума, романтичните страсти, примамливите далечини.

    От четене на книги бях се превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и от сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава живота и света, та едно от първите момичета, в което до уши се влюбих, 16-годишната Емилия Попова, веднъж ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми пазарджиклийката беше още по-рязка: "Стига с тия книги, от книги кой е прокопсал!"

    Шестнайсетгодишен, навирил нос, заявих на родителите си: "Баща ми! Тебе не мога да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война. Но си пожелавам много... малки войни". И стана както си бях пожелал – ангелът, чийто крила в тягостни дни усещам разперени над мен, очевидно ме е чул.

    При сантиментален повод (любимото му моме се увлякло по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше от пловдивската Централна гара, вече между коловозите и докато чакаме да се появи влакът за София, се възмути: "Нависоко излиташ. Може лошо да паднеш", на което – наивник абсолютен и самоуверен, отвърнах: "Да, ама преди да падна ще летя".

    Отде това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ в гимназият; в гимназията обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца с очи навън. Да, спореше ми на Гребния канал и сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса случайно стигнах до второто място във вътрешноармейско първенство на ПВО и ВВС. Мачът играхме в хангар на старото пловдивско летища, на Асеновградското шосе. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър (1961-1965) в местните два вестника, учителите ги развяваха под носа ми из коридорите на гимназия "Георги Димитров" като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал?"

    Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало на обстоятелството, че сам бях постигал всичко в онзи мой живот дотогава – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен кофти, че херолди и тогава не са крачили с лъскави фанфари да известят за мен, че любвеобилни роднини и мили приятели не бяха застлали килим от хвалебствия пред нозете ми, че за всяка постигната от мен дреболия се налагаше, налага ми се и досега, да плащам полагащия се по нашите земи горчив данък оскърбления, разочарования, рани, унижения.

    Раснах като син на простосмъртен българин и мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив; но и материалният Иисус бил дърводелски син, мисля си понякога. Нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили в устата; важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не към праведника, а към грешния, каквито сме всички ние, живите тук долу.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited 31 oct. 2017

Илюстрации:

горе – Покрай бокса в хангарите, кацнал на сватбата на Сия в Прослав;

долу – Зад кея на някогашния Морски клуб в района на Гребната база.

Публицистика – МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

   

      01. 05. 2006

    

      Родолюбието е особена привързаност, и като нямам с какво друго да се аргументирам, ето ви тази...

СЪЛЗА

Тук, в мизерния и древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя

да се родя.

Няма град, който повече да ненавиждам,
където повече да съм бил лъган и обиждан,
по-злостно да са ме тикали в калта
заради най-пловдивската наша черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
което пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
в ръката с комат хляб и бучка сирене,
и с онзи познат крясък подире ми:
"От тебе стока няма да стане!" –
кълнеше ме милата ми майчица,
понякога кълняха двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още живее с този чуден рефрен
и се питам: Тогава защо
наричам това място Мое родно гнездо
и тези мъж и жена какви са ми на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в Тракийската пръст като пирон забит,
толкова по-горд, колкото повече бит,
и защо кога вдигат на тази страна флага,
усещам в очите си пареща влага
и смирен посред множеството унижени
и аз мълвя: Родино, ти рай си за мене? 

       jiva, Слънчев часовник:

     – Много е сурово, за да е истина... Нещото , което не можем да избираме, е родното място и родителите, но пък това, което можем, кажи, че е успешно. 

       Авторът:

Вместо отговор

ПРОСТО УЧИТЕЛ

     Днес около 11 часа влазохме с колегата Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Дойде около двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем".

    Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Пък не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

    Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як, дебел, с бръсната тиква и добродушен, тъп, влажен поглед. Потичах подир колата, моля се на момъка: "Кажи си името бе, приятел". Но дебелият тъпак форсира газта, завъртя гумите и цялата им компания отиде, та се не видя.

    Връщам се под навеса. Джени стои прав, а до него – хубавец униформен, в новичък костюм, на пагоните му – две големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал ми по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко, видях номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

    Е да, ама взех, че се притесних. На хора от полицията са ме учили хич да не вярвам. Наивен все пак, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" след паметния наш Десети ноември, а сегашният кмет в онези славни дни ми беше дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски, може и да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Та щях да му се оплача, но си сменил номера и се отказах.

    Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Районното управление на МВР и по цифрите на ладата след двайсетина минути Катя ми продиктува: колата е на еди кого си, дето живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група на Стефчо не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години мъж!

    Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето върху арматурното табло на жигулата ми: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави мизерии.

    Бъбрим си, значи, с този Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се е случило; взе номера на онази кола, само рече: "Смятай въпроса за приключен!"

    Ще избързам напред с тази типична история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчото й на Ванчето Ангелова пак в онова павилионче край училище ме черпиха кафенце и кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато искаш – кипрят се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колкото ви душа иска. И извинявайте за главоболието, дето ти причинихме!"

    Извинявай-извинявай-извинявай... – най-малкото пет пъти чух тази троица с притисната длан до гърди, десетина дни след като се канеха да ме убият. 

        POST SCRIPTUM:

    Като не взе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се пресели в друго училище, на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение. Адвокат на мутрите – бивш офицер от МВР, и мутра – народен закрилник... А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

   

     jiva, Слънчев часовник:

    – Госпожа jiva ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш под вежди. Инак животът е борба, някога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

    Авторът:

    – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очите на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, па и колко смешен съм бил и аз, търчейки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата!

    Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките й дивотии и чар. Кроткият и учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас, понеже сме все значителни личности, екшън е самият ни живот; дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим? Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от "раздаващия правосъдие" и захващаме да му се зъбим, да го псуваме на майка като истински българи-юнаци.

    Желая Ви крепко здраве и дечурлигата да Ви слушат!

    И тук, в мухабета между автора и госпожата се яви Мазна Гана*.

       Winnetou, небесен (01.05.2006 19:34):

     – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

       Та и за въпросния Небесен се наложи отговор.

     Авторът:

     – Що жалба? Сам си търсиш колая. А момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, дето се казва, на нож срещу врага. Е! Какъв враг мога да съм му? Донякъде се възхищавам на наивността; този тип характери правят пробивите по фронта. Постъпвал съм като него, знам: за тази работа се иска да си глупав и самоуверен, но тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш. 

     Съм от поколението български войници, свидетели как 550 000 модерно въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и си тръгнаха като посрани, и от върналите се у дома си в Щатите янки се роди взривната вълна на Уудсток и на т.нар. Сексуална революция точно в пуританска Америка с онзи жизнелюбив възглас "Правете любов, не война", появиха се хипитата и прочие конвулсии на отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканската нация, за да преосмислят супер-тъпия девиз, зает от надменний Албион, "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси", а и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и нацията им рано или късно ще отговаря за натворените гадости.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 30 oct. 2017

Илюстрацията долу: 

С ученици от първия ми набор възпитаници, Балчик, Пристанището.

–––

* Мазна Гана – в случая: който учтиво уж... цели да ти забие нож в гърба, да те злепостави. Бел.м., tisss.