ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)
27.01.1999.
Да простя ли!!! Няма такова нещо! Уважавам
човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава
греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм
резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво си мислите? Че като ми
опростите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета вашето великодушие и ще
се променя?... Това ли очаквате!?
Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен и зъл егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят своите мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци, и всякаква пасмина рогошлии, т.е. по-едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си: нека си въобразяват, че нещо ще им се прости, че ще се разминат с онзи върховен миг, когато настъпва разплащането за натрупаните лихви. Всичко – рано или късно, излиза наяве.
Глупаци!... Облякоха се в разкош и власт, ограбваха, и понеже се смятат за недосегаеми, продължават да мародерстват. Децата им се разприпкаха като козлета по света, учат ги и ги възпитават в престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им – до колене, Памир им като бащиния; и сред апостолите на Христос остана да си имат свое лоби, бъдещето им – постлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава кога си лягат с любовницата, кога вземат душ, кога вземат хапче заради мигрена, какво ядат, какво обличат и смятали да си купят.
Аман от суета! Глупци. Възприемат се като връх на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, захващаме да се питаме: Да, бе! Имената им ни са познати, но как изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници? Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се осъществявали с великото си невежество.
Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш децата си, да ги пуснеш да те задминат, обречени да бъдат и те задминати на свой ред от идещите подире им. Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а хилав, невидим с просто око дребосък: вирус или едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае.
Как да простиш на такива наивници, питам!
Но кой го е еня да ни каже? Отвориш ли уста, спускат се книжници и фарисеи: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не разбират как безмълвната природа се е затаила, отвърнала се от нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. Всичко тук е явно. Всяко посегателство към живота и любовта понася отровното драконово семе на предстоящо уравняване на сметки".
Великолепен си, Живот. Солта на земята говори с тази уста, но думите от друг са наредени; гледа от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам си носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбирате, че това дотук е болка от обич, чудя се: по какъв начин ще трябва да ни се каже, че да го проумеем.
05.02.1999.
Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен и зъл егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят своите мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци, и всякаква пасмина рогошлии, т.е. по-едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си: нека си въобразяват, че нещо ще им се прости, че ще се разминат с онзи върховен миг, когато настъпва разплащането за натрупаните лихви. Всичко – рано или късно, излиза наяве.
Глупаци!... Облякоха се в разкош и власт, ограбваха, и понеже се смятат за недосегаеми, продължават да мародерстват. Децата им се разприпкаха като козлета по света, учат ги и ги възпитават в престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им – до колене, Памир им като бащиния; и сред апостолите на Христос остана да си имат свое лоби, бъдещето им – постлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава кога си лягат с любовницата, кога вземат душ, кога вземат хапче заради мигрена, какво ядат, какво обличат и смятали да си купят.
Аман от суета! Глупци. Възприемат се като връх на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, захващаме да се питаме: Да, бе! Имената им ни са познати, но как изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници? Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се осъществявали с великото си невежество.
Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш децата си, да ги пуснеш да те задминат, обречени да бъдат и те задминати на свой ред от идещите подире им. Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а хилав, невидим с просто око дребосък: вирус или едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае.
Как да простиш на такива наивници, питам!
Но кой го е еня да ни каже? Отвориш ли уста, спускат се книжници и фарисеи: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не разбират как безмълвната природа се е затаила, отвърнала се от нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. Всичко тук е явно. Всяко посегателство към живота и любовта понася отровното драконово семе на предстоящо уравняване на сметки".
Великолепен си, Живот. Солта на земята говори с тази уста, но думите от друг са наредени; гледа от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам си носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбирате, че това дотук е болка от обич, чудя се: по какъв начин ще трябва да ни се каже, че да го проумеем.
05.02.1999.
Няма да престана да се учудвам... В състояние
на "снежна вода", ни сняг - ни вода, т.е. като попаднал в мъгла, без
определени желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, преди обяд,
към единайсет вече почвам да ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не
ми идва наум. Вземам ръкописа на ръкописа "Ламски", прелистям, обхваща
ме досада, че тези 125 илюстрации ще трябва да ги рисувам наново, оставям "Ламски",
започвам да чета напосоки от този бележник... Не. И това не ми е интересно.
Ще ми се да изляза, да се разходя: денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков – художника. Оказа се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, о не, няма такова лице. Откривам все пак новия номер на Пампо, набирам; оттук пък ми дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.
Ще ми се да изляза, да се разходя: денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков – художника. Оказа се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, о не, няма такова лице. Откривам все пак новия номер на Пампо, набирам; оттук пък ми дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.
Да-а, отдавна чакам сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научна студия на проф. Иван Маразов, и пак нещо, свързано с траките, но в по-популярна форма, "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев.
И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тези две положих "Тибетското евангелие" за Иисус. Аха-а! – казвам си. – Траките са далеч преди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме – в гените си – още отпреди христовата религия... И в този момент ми изгрява, че знойната Re. ми бе връчила преди година и половина "Очерци за ведическата литература", която луд от сектата на кришнарите (Харе, Кришна! Харе, харе, харе ...и клател бръсната си тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да си купи. Точно това мизерно книжле. Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега къде па се затри? Явно и книгите водят таен личен живот. Habent fata sua libelli.*
Ето че след почти половинчасово ровичкане из къде ли не откривам и тези очерци с ухилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което оказа се, е самият автор, печално-весело ми се радва; зъбките му – два реда царевични зърна, и още по-смешно... под картинката на милия Сатсварупа даса Госвами чета буквално, ето, преписвам: "евам парампара-праптам".
Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че снобеещият Запад, особено Щатите – са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви там разклонения, уширения и нови версии на древната индийска религия, реших... вече съвсем определено реших! – да огледам по-внимателно и това книжле.
Защо тъй надълго и нашироко, едва ли не тщеславно размазвам процеса на избирането? Може би – за да покажа първо на мене си, а после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения... хайде, да не са "прозрения", да ги наречем "прояснения отвъд видимия спектър на бита", май обезателно ни се явяват в състояние на привидна безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те хваща за ръчица и те води при извора.
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 1 noe. 2017
___
* Лат.: Книгите имат своя съдба.
* Лат.: Книгите имат своя съдба.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар