Нападнал
къщата ви в активния си период, съселът копа дупки в тавана, сачака под
стряхата, колонизира дори подпокривното ви лично пространство. Веднъж влязъл у вас, изяжда
гипсо-картона, окачения ви таван, изолацията, кабелите ви за връзка с приятели
и всичко-всичко, абсолютно всичко, което докопа.
На тавана или по етажите, съселът влиза в
гардероби, дрешници, мазета, складови помещения за ябълки, орехи, круши,
лешници, грозде, праз, лук. Основна храна са му кофти новини, гадости, смразяващи ужасии, които складира неуморно.
Гризе всичко наред – чанти, дрехи, патъци, покъщина и мисъл. Може и да ви
прекъсне тока, прегризвайки кабелите на тавана и в стените.
Съселът е нагъл и лесно ще го откриете.
Може да го намерите да гнезди в гардероб с дрехи и обувки, в кухненските
шкафове, в големи кутии и къде ли не. На таванчето ви настъпва истински погром –
гризе дограма, дървения, вещи. Яде всичко, особено когато опитва по своя си стил да
си създаде последователи.
Съселите пренасят бълхи в дома, уринират
по тавана или на други места в дома, миризмата им осмърдява всичко родно, мило.
Причина да ги усетите веднага след пробуждането им е адската гюрултия. Тропане,
гризане, гнусно мляскане от места, където у нас, в България, си играят на
демокрация или си се чифтосват, са в състояние да подлудят дори кроткия
доверчив българин!
– Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от
даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в
условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е
разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да
копае в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на даскалите,
ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които
се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– В последната си учебна година в
пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както
ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова
гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.
– Ехааа!
– Студент във втори курс, бях се захванал да
възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя – работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната
дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на
нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана
вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил
всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за
обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд,
като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор
ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му
поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел,
когато не е успял да ме спре.
Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива
на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около
преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на
нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни
плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато
захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа,
пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.
Трети случай – в моята
стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече
по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година,
гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
Затова, като казвам, че – колкото
и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен
похлупак се отмести и видях небето над главата си.
Та това – по повод умението и
склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна
къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше,
но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Не го знаех. Затова
трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
–Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка
(мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка
на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три
хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като
баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.
Баща ми беше и против моето учене в София;
пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред
столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол,
дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки,
произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види
резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на
майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в
Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и
ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.
По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да
каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше
това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на
конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се
правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир
от разни видове екзотична дървесина –махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.
През лятната ваканция между трети и
четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала,
превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене
по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените
стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за
да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.
Това не ми пречи сега да го ценя
и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се
разбирахме, все едно на различни езици говорим.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо,
но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо
мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него
друг просто не съм срещал.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 18
sep. 2017
___
Илюстрации
Горе: Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.
Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.
Решат ли да унищожат
човек, поколение или цяла нация, първо насочват към модел за тъпотия и диво невежество, като отнемат
възможността, умението да мечтаеш. Гледайте "нашите" телевизии и преценете
случайни ли са сламените разкривени от претенции лъскави образи на успеха,
нахълтали във вашия дом.
УЧИТЕЛЯТ
ПО МЕЧТИ
Ето учителят –
сивият човек влиза.
Той е дребен, припрян
и устата му зее нещастно.
Той е в старо костюмче,
с оплешивяла главица
и големи
удобни
обувки.
Гледат децата.
Гледат децата...
Влиза учителят.
Влиза човечето сиво.
И ето,
изважда късче от креда,
прави замах
и дъската,
тази черна вселена пред очите искрящи,
изпълва със странни,
неясни,
загадъчни
знаци.
После взема стария училищен глобус
и го изпълва с вода,
континенти,
сняг,
планини и долини,
слънце,
изпълва го с пъстри селца и градчета,
животни и птици,
мъже и жени,
пътища прашни,
цветя сред поляни,
радост и тъмни легенди.
-----
Когато излиза от класната стая,
искам да кажа, когато си тръгва
от всичко, от всички,
когато звънецът последен
цвърчи
като мишка
в дъното на коридора излъскан
и отвънка подпрян е капакът
и венците – готови,
тогава свършва Часът за вълшебства.
Но децата това не разбират.
Но децата вече мечтаят...
Ако желаеш да ме видиш,
ела! Ела тук, където светът свършва, житата и булевардите свършват
и човек може да си говори с Небето
като хлапе, което люлее крачета
на крайчеца на Вселената...
Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата рокля и
червените сандали, разпусни
косите си, тъй че Вятърът да ги разреше
и ела.
Ела накрая на света, по тънката пътечка
в тревите ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.
Събота е. Господи, каква събота,
а никой не се сеща за полковника.
Вятърните мелници на Испания мелят,
обаче никой не бръсне полковника.
Полковникът получи напоследък медали:
златни, бронзови, сребърни,
понеже е храбър, изпратил е хиляди
на героична смърт за Отечеството.
В Пантеона на Славата името му
е издълбано с плисъци от кръв,
с пробойни от куршуми, мини,
снаряди,
самолетни бомби,
а не бръснат полковника.
И това е пропуск неприятен, понеже
и полковниците също се травмират
и пенсионирани дълбоко се депресират,
осират...
тъй че имат нужда от ласки,
не само от "ура"-то на нашите войнишки маси.
Струва си да се поменуват по-често с Отечеството
и неговите защитници, полковниците достойни.
Какво да кажем на милото старче обаче, което седи в тоалетната като на трон,
закичено с ордени и медали
и с признателността на Правителството
и лично на г-н Посланика на Биг Брадър, –
освен че днес е събота,
утре пък ще е неделя,
слънчева една такава, тиха, спокойна неделя
без следи от химически отрови в небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация
и светът предпочита
маааалко по-романтични неща...
например – бурна, убийствена любов
скришом на тиха горска поляна,
от благосклонно септемврийско слънце огряна
Двама се
срещат незаконно и тайно; двама – значи, мъж и млада жена... но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!
За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота, дъждовете и пустинните бури, движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.
Независимо от кандидатпрезидентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
все към този мъж стреми
се тази жена,
все към нея препуска той запъхтян
и сврени зад някоя
надупчена от терористите стена,
нещо особено интимно си
споделят там.
И отиват после в нелегална една квартира,
продължавайки да дискутират оживено:
той пита тя какво толкова у него намира,
а тя – дали
с нея не му е студено...
И какво следва от тези невчесани строфи: очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче...
тя сега бели картофи,
а той просто излива олиото в тигана.
И когато накрая вечерята е
сложена,
споглеждат се дяволито
двамата конспиратори... и оказва се тази тяхна среща,
итънък кръст, с коси на кок, с предизвикателни
възпламващи бедра на Запад,
с дълга лебедова шия,
с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.
Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола.
Над веждите си ниско
периферията на хоризонта
ще опъна.
Усмихвайки се,
сбогом ще си взема
с мостовете,
с детството кристално,
със сълзата
и усмивката на татко след смъртта,
с продажността на котките,
искрящи в мрака...
Ще тръгна за Кардиф. планетата ще обиколя, макар че няма, няма никъде да ходя и все така ще тръгвам за Кардиф...
Ще тръгна някой ден. А по-добре ще е
да бъде вечер
като тази...
О, нека не узная никога Кардиф!*
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, ~ sep. 1990 – edited 14
sep. 2017
___
* Ключов текстотсб. „Кардиф”, изд.1998 г., "Студио Гарван".
