* Късото име на пловдивски хълм. От тур.: пъкъл, ад. Снимки:(горе) в двора на казармата под Джендем тепе. С дъщеря ми ок. 1976 г., за която е посвещението (долу).
Когато с трясък, клетви, презрение
една врата рязко хлопне пред мене
и ми смачка самочувствието вродено на Лъв,
унижен до сълзи, изранен до кръв,
усещал съм неизменно
през низ от съмнения
острите кълнове на тревата зелена.
Тревата, приятели, току-що oкосена,
шепне към свлеклия се сам на
колене: "Хей,
животът от днес по-силно тупти,
разтворил пред тебе три нови врати".
Пловдив – европейска културна столица 2017
Plovdiv, 4 avg. 2014– еdited 4 avg.
2017
____
Фотографията долу: Април 2017, правнучката ми Виктория.
Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото
човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност
биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме пред очи друг, дотолкова
услужлив образ, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как
влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото и не си подозирал
до последния момент, ти влияе – и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно! Според парадоксална хипотеза
египетските пирамиди са градени не с физическо, а... чрез едновременното психическо съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да
се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди
един по един кротко се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида
разположение.
Действително Космосът е нещото,
достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, още по-сърцераздирателно
звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам,
участва божественото, бог, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до
живите нас през участта и поуките на стотици отишли си от света на живите...
поколения. Даже не са подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни жители на
планетата. А и ние – продължаваме като тях пътя на огромните облаци познание,
без да проумеем каква ценна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е
да, проумяваме кое-що, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го
добавим към вече разкодираните енергии, просвредляващи хаотичния ни мравешки
свят.
Не ми е присърце сляпата Вяра,
Аксиомата, дето май ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум
над главата ми ме изпълва с бунт, и то точно когато искам трезво и смирено
себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни
гледа от Космоса. И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в
уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце!
Какви мъки, блянове, премеждия, докато изведеш флотилията си от океански
платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на
познанието. И нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, човеколюбиво
и майчински не кърши ръце заради тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова
щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест, седем или осем
милиарда такива самотници като тебе. Наричат го "призвание", "да
откриеш бог у себе си", "апокалипсис” (откровение), но не е
измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко
усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го
оковем в златна рамка – и това е чудесно както Любовта.
Как ще почувстваш любов, ако не си
бил наранен: в кървенето на сърцето избухва Тя в цялото си великолепие. И дали
съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно
стремящи се? Хубаво е, че Вселената няма край, че въображението ни е свободно
да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати около
нас дебели крепостни зидове, издълбани ровове, препълнени с отчаяние от
крайното познание на човека, света и живота.
За мен християнската религия не е
нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица
известно време, докато сам проходя, а после? После да се завръщам към
нея като към майчиния ми дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си.
Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия! Та и без напътствените
им тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Искат доказателства
за вярност... Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето що! Любовта и Свободата са кръвни
сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя
скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Исус Спасителя, когато наистина
ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и
ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки,
правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони,
телени заграждения и окопи да преодолява, тежки гранични камъни да отмества с
пот на чело. Не, то не е от тщеславие; самовлюбен ли ще назовеш запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат,
правят се, че не забелязват очевидното: той откривателствува не за себе си;
иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася
оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. Та вижте
посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош се представя! То са скъпи
накити, лъскави знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, диамантени
скиптри... Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого там, освен
зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица. Не мисля, че Исус
точно такива има предвид, когато поема към Голгота. Над богочовека
виждам звездно небе, не купол на богато изографисана черква.
Какво значение,че си пренебрегван,
ако си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш
Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за
прочит, ако наистина е толкова важно написаното. Защо да дебна мига, момента,
когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около
масата си Сократ като жив; та Сократ дори не си правил труд да записва, нещо там говорел и говорил, задавал иронични въпроси, подреждал в разговорен стил
онова ценно, което откривал отвъд хоризонта на видимите за нашите очи повърхности.
Дали го приемали или отхвърляли с възмущение,
не знам, не ми е ясно, но го наказали жестоко за пренебрежението му към
уюта на материалните стойности. Убили го... И си представям как самодоволно
потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно изречено – простодушната
тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя,
светът ни отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш
насъщен".
Триста години шепнешком се предавало
изреченото от Сократ. Триста години подир разпването на Исус крее
християнството. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни стойностното!
Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-е хиляди стиха
на "Илиада". Триста години били необходими, докато се открие
заровеното съкровище – това са дванайсет поколения; текстовете на Шекспир, писани на староанглийски, 300 години по-късно открива Гьоте, нали заслужава да се спомене
този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато
разбърква ума, представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.
Огюст Роден, Гражданите на Кале (1884)
Огюст Роден, създавайки поръчана от
общинската управа на града Тулон групова скулптура на достойната отговорност да
си гражданин, детайлно първо извайвал голите тела, а после ги загръщал в
дреха... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да
се трудиш над форми, които ще скриеш! Замислим ли се обаче, няма как да
отречем – за да е вярно изнесеното на повърхността, скритото под нея трябва да отговаря на
истината за живота. Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го, и в
резултат – няма я магията, внушението отсъства. Колко самотен е човекът,
пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и
клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се
море! Елементарното, посредствеността… те винаги се движат маршово, в стегнат
строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни
червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение,
форма на тържество за стоящия над главите им. И как да не видиш изнурените под
бича на Надменността, унижените, принудени да демонстрират привързаност и съпричастие. Уморително е така да се живее.
В бедняшката мансарда с поглед устремен
към звездното небе зад стара капандура
откривах как звездите гледат точно мен
и чувствах се във плен на всички щури
идеи за охолен сит живот,
за слава и за низ победни драми –
Адам във Рая под Онова дърво,
преди да влезе Ева в участта му.
Как светеше котлончето като фенер
и топлех си премръзналите пръсти
над две корички хлебец, мас, пипер,
консерва копърка и лук две връзки!
Къде отлитнаха онез студентски дни
на топличко във старата читалня,
кога виелица по Витошка свисти
а тук е царско, просто идеално?
И после в мензата – пак стар фасул,
чорбица редичка с ошав от сливи,
но щом с чорба тумбакът си издул,
мометата изглеждат тъй красиви!
И зъзнейки макар, от крак на крак
очаквам край Орлов мост автобуса,
внезапно в бързо падащия мрак
прострелва ме с очи девойче русо.
Ще я сънувам страстно цяла нощ,
увит до вежди в старо одеало,
и тъй "Животът никак не е лош!" –
ще си река пред късче огледало,
докато със бръсначката в ръка
на сутринта муцуната си бръсна.
"Животът не е лош – пак ще река, -
превръщат го в ад помислите мръсни".
Така наивен, удовлетворен
отново ще се смеся със тълпата,
която грош не дала би за мен,
че още съм със жълто по устата.
Щастливи дни, припомняте ми днес
с болежки бол и бръчки по челото: човек узнава колко е злочест,
кога постигне всичко във живота.
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
За по-голям те взех: каква съдба!
Но виж, опасно е да се стараеш
премного...
Уилям
Шекспир, "Хамлет", из ІІІ действие
17.01.1999.
Изкуството изобразява, а не обяснява.
Обясненията са отвъд, последица от импулсите, раздвижени от пристрастия и
образи. Задача на артиста е да събуди безпокойство, да изгони застиналата
делнична пепел от жизнеността и творческата енергия у човека. Един Балзак, като
образ на обясняващия докрай, ми е непонятен; смятам, че амплоато му би трябвало
да е в архивистиката, икономическите анализи, социологията, ако щете – човек на
науката, но защо непременно писател!
"Случаен"
щрих в платното на истинския творец понякога съобщава повече от тонове скрупульозно
осчетоводени факти. Артистът именно с това свое умение е божествен. Какво, да не
искате доказателства за обективност и безпристрастие у него? Не мисля, че
Творецът (или Господ) е бил когато и да било безпристрастен, т.е.
неангажиран. Отворете Стария (Вехтия) завет и опитайте да откриете зрънце
обективност и порядъчна разумност от тази, която ни е нужна в делничния живот...
Няма такова нещо. Там логиката е космическа, не човешка.
Времето няма власт
над прозрения в изкуството. Формата, словосъчетанията избледняват,
архаизират се; ароматът на изкуството е отвъд сенките на думите. И подир 2700
години зле преведените стихове на Сафо продължават да излъчват към нас духовна
аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето стихията на
артиста.
Което е важно за
оцеляването, то като че ли се е съхранило. Това добре ли е? Разбира се, че е добре!
Поради разни
обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Когато измрат всички,
които са го виждали и чували на живо, чак тогава нещата си идват на място. Суетата отлетяла,
останали да се подмятат дрипи от напомпания фалшив образ. С двайсетте
си миниатюрни стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо назован
уж на шега "братска могила" или "обща гробница", Йордан Кръчмаров от
добруджанското село Гурково за мен е много по-значима стойност в лириката от
трудолюбиво-неуморния Иван
Николов, родом нейде из хасковските села (Горски извор). Днес двамата са мъртви
физически, но духом Данко стои къде по-високо от някогашния широко известен на
публиката у нас и в чужбините поет, преводач, главен редактор в издателство и пр. Иван.
Литературна награда
с името на Йордан Кръчмаров, доколкото ми е известно, е учредил Добричкият или Балчишкият писателски кръжец. Литературна премия с името и в памет на Иван Николов всяка
година обявява и бизнес-дама и радетелка на литературата, някоя си Божана Апостолова*. Кое от двете
отличия е по-ценно?
Иван Николов умееше
да се пласира; Данко Кръчмаров бе разхвърлян и неумел дори в стиховете си. И въпреки
това... И въпреки това!
Литературната
буболечка Петко Рачов
Славейков (вж. акад. Пантелей Зарев, "Панорама на българската
литература, т. І,1966 г., 171) от град Търново, искрено влюбен в България и всичко
българско, прави през 70-те години на ХІХ век една изящна поема – "Изворът
на Белоногата". Общественото пространство на поробена и току-що изскокнала
из "великолепното" Турско робство България е изпълнено с неговите вестници, книги, надежди, радости, отчаяния, хленчения. Стига до депутат в Учредителното Народно събрание, до народен трибун, любим за простолюдието оратор на лакърдии от високата парламентарна трибуна. Обичан. Уважаван. Много известен. Ценен и хулен, въздиган и нарочно пренебрегван, но винаги в центъра на
обществените вихри. Без съмнение той е от предтечите на българските
върхове в литературното изкуство. Споменатата негова поема е ненадмината по
изяществото си и досега.
Тогава защо не
ми е на сърце? Дали заради аромата на пот, който се просмуква от цялата му
родолюбива дейност?
"След обилна – по селски – вечеря..." Стих от Иван Николов. Така започва едно от хилядите му
стихотворения за каквото ти дойде на ум.
"Легнал
съм между щурците..." Така започва цикълът "Цялото ми богатство" в сборника "Общежитие"
(изд. 1985 г., с. 126): общо единайсет поети, кой от кого по-неизвестни. Но
това тук е Данко!... И си мисля, че между тези двамата именно Данко е големият, не
трудолюбивият етичен Иван с варакосания ореол на велик артист.
Що ли ги деля? И
двамата са орачи на българската поетична нива. Или... Иван е орачът на нивата, дето се труди с пот на чело, а Данко – Данко е пилето над полето, пее как му дойде, живее като птичка божия, не знам да е правил някога тънки сметки или да е пожелал да е повече от това, което е.
Йордан Кръчмаров (1948-1986)
Подсказано
от Re. – "Кардиф", според нея, била предназначена да се чете при
по-особена обстановка. Вечер. Свещи върху свещника. Уиски "Балантайн"
в кристална чаша. Цигари "Кралски Ротмънс", тънки, дълги...
Романтични аромати, аристократично пренебрежение към формата, грубовата на
места фраза, под нея – нежност, печал, есенни пространства от самотност,
движения или застиналост, която ги прикрива. Гордостта на просяк, смирение на
отшелник.
Пропуснах – и камерна музика, долитаща някъде издалеч. Или симфонична, да речем
Бах, може би Моцарт, Шопен, Шуберт... Не, мила; предпочитам
"Литургиите" на Чайковски.
Момченце, какъв е този сплин!*... Загиваш ли?
Пловдив, когато 4-5-годишен майка ми ме водеше на Бунарджика
23.01.1999.
Обади се
сестра ми. Забравил съм, че днес й е рожденият ден, виж ти! Някога много я
обичах, милата ми сестрица. Тя още си мисли, че съм й близък, пък мене драмата й
отдавна не ме вълнува. Същото се получи първо с бившата ми съпруга, после и с
Мария, за която насмалко да се оженя. Ужасно, но истина: някога имената
на тези жени са ме вълнували; днес като да назовавам мумии отпреди три хиляди
години.
ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ НА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ
ВЪЗПОМИНАНИЕ Посмъртно произведохме снощи бай Кощи за адмирал на Балчик. Дано духът му най-после хвърли котва сред залива тих. Чудак, пройдоха и несретник, на всекиго бе лоцман той – с ръждив леген или с корабче от вестник да разкопчае синята яка на палавия хоризонт. Живееше в лулата му ръждиво морско конче, да тегли лодката, когато няма вятър. С плъх във джоба – да предсказва страшното. И рак във пазвата – да щипе неприятеля. С него в кръчмата нахлуваше
зората! Платна плющяха и шумяха ветрове. И не една цигулка скръбно плака в мрака омагьосана от фантастичните му стихове... Когато истината не достигаше рибарската си мрежа да закърпи, той навиваше с безкраен смях на пръста си лъжа подир лъжа. Но лъжа ли беше, че всяко утро слънцето избухваше в провесената на ухото му пиринчена халка? * * * Приятели, да отлеем от памида – жаждата в душата му да утешим. Жаден си отиде, той, горкия, макар че пиеше кръвта на паламуда – самотната си земна кръв със морско чудо да смени.
Отиде си и сребърните капки на сафрида изсъхнаха върху крайбрежния камъш. Заглъхна в канарите есенната песен на смокините и върху пясъка закапа – ръждив и мътен, ръждив и хладен – дъжд. И виснаха платната на сънуваните ветроходи. Козирогът стана рог на калпава коза. Угасна дивото сияние на Северния полюс. Пощурелият компас крилете си прибра. Приятели, да пием от памида. Да пием за душата на човека, цял живот мечтал да изсуши ръкавите на бедната си риза под пламъка на мамещия Южен кръст. Да пием за последното
пристанище, което чака нашите флотилии с каруца суха, равнодушна пръст. 1983
.jpg)