О вие, дето целите сте в рани и сълзите ви слънцето суши, спомнете си, че дълго ще ни няма –
молете се за нашите души!
Животът е миг толкова чудесен, но и човек безкрайно да греши, с по-възрастен да си учтив е лесно –
молете се за нашите души!
И ние бяхме дръзки и сърдити, но с времето гневът ни се сниши,
затуй докато гледат ви очите –
молете се за нашите души!
Ветрецът докато косите роши
и Любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ви лоши –
молете се за нашите души!
Успехи, почести, суетна радост щом мярата човешка надвиши, помнете, дълго няма да сте млади –
молете се за нашите души!
На възгорделия се за награда
Съдбата костите му ще строши, та прошка нам за всяка злост и гадост –
молете се за нашите души!
Лежат без дъх и просякът, и царят и червей глозга черепа плешив, а Времето едва око притваря –
молете се за нашите души!
Какъвто и да си е маловажно, кой си... подире друг ще го реши, на младия обесник тук ще кажа –
моли се и за нашите души!*
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 11 uli 2017
_____
* Фр. Вийон, из Балада на обесените:
О хора, що след нас сте се родили,
не ни презирайте със думи зли.
Ако към нас добро сте проявили -
над вас самите Бог ще се смили!
Висим шестима, виждате нали?!
Плътта на всекиго била е драга,
но ето я, вони и се разлага,
и всяка кост на пепел се руши.
Ала не ни оплювайте веднага.
Молете се за нашите души!
Из Балада за прошка:
...И вий, девойки с дръзки деколтета,
на лов излезли нощем в прашен друм,
бедняци, скитници и вий в несрета,
творци на фокуси и празен шум,
глупаци всякакви без капка ум,
момци, току излезли от затвора,
жени, омъжени без сват и кум –
смирен, за прошка моля всички хора...
В онзи момент реших:
толкова злост може да избълва само ограничен тъпак; за огромна моя изненада,
оказа се, човекът си е бая читав, два пъти дружелюбно ми даде съвет за неща,
които не ми бяха съвсем ясни. И тогава реших, че – както се случва понякога и с
мене, човекът просто е бил в кофти настроение, когато си писал гнусната реплика
срещу мене, а може би срещу личната си несрета.
ПАРАДОКСЪТ НА ДНЕШНОТО
ВРЕМЕ
Боб Муурхед
Парадоксът на нашето време е, че имаме
високи сгради, а ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим
повече, ала имаме по-малко, купуваме много повече, а пък се радваме на
по-малко. Имаме големи къщи и малки семейства, повече удобства, ала пък
по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но
по-лоша преценка, имаме повече експерти, а повече проблеми, повече медицина, а
по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим
твърде много, харчим абсолютно безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме
твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се
твърде изморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим
твърде рядко.
Увеличихме притежанията
си, намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко, но пък
мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме,
но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме
живот към годините. Отидохме чак на Луната и се върнахме, но ни е трудно да
прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космичните ширини,
не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, не и душата. Подчинихме атома, не и
предразсъдъците. Пишем повече, научаваме по-малко. Планираме повече,
постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, не и да чакаме. Правим мощни
компютри, съхраняващи повече информация и бълващи копия повече от когато
и да било, но общуваме все по-малко.
Живеем в
епоха на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните
души, на лесните печалби и трудните връзки, на повече семейни доходи и повече
разводи, на по-красиви къщи и повече разбити домове. Време на кратките пътувания,
еднократните памперси и еднократния морал, на връзките за една нощ и на
наднорменото тегло, както и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни,
успокояват ни, убиват ни. Време, в което има твърде много на витрината, а толкоз малко всъщност. Време, когато технологията позволява това послание да стигне до теб, но
също ти позволява да го споделиш или просто да натиснеш "изтриване".
Отдели повече време на онези, които обичаш, защото те не ще са с теб завинаги.
Кажи блага дума на съществото, дето те гледа отдолу-нагоре с възхищение, защото
това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до теб. Запомни и горещо
прегърни човека до себе си, защото той е единственото ти съкровище, което
можеш да дадеш от сърце, а жестът няма да ти струва и цент.
Кажи
"обичам те" на любимото момиче, но наистина си го мисли.
Целувка и прегръдка са в състояние да поправят всяка злина, когато са от
сърце. И цени моментите, когато си с нея, защото един ден
тя няма да е до теб. Отдели време да обичаш, намери време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се мери с брой вдишвания, а с мигове, които спират дъха.**
Какво да
добавя към онзи така хубав човек, който от всичко разкошно наоколо предпочел да ме мрази както никой друг вероятно не ме е мразил? Не
знам. Наистина не знам. Горкият той!
– Ти, Вичо, бил ли си в Марково, дето му викат вече Милионерово?
– рече тате. – Виждал ли си замъците триетажни, зъбчати, с онез бетонни бункери
и огради триметрови с позлатени нежни амурчета по кулите за снайперисти и
бодигардовете с автомат калашников пред железните порти виждал ли си ги? Иди да видиш, ако не си. – Седем милиона живеем живот втора
употреба, що някакви си двайсетина хиляди тарикати и техните курви,
арабски жребци и песове да не са честити! – рече мама.
** Това слово е произнесено в
далечната 1995 г. от човек, за когото нищо не знам, освен че по онова време бил
служител в една от църквите на САЩ. “Парадоксът на нашето време” е есе на Боб
Муурхед, до пенсионирането си пастор в Сиатълската Overlake Christian Church.
Според по-изтънко запознати обаче, автор на текста е известният в САЩ груб и
устат комик от 70-те и 80-те години на XX век Джордж Гарлин подир смъртта на
съпругата му. Ако ме питат, автор ще да е пасторът.
Защо ли! Че ми писна от чудовищно разкривените гримаси на родни актьори – политолози, готвачи, анализатори, антрополози, шоумени и най-паче особи с претенции за обаятелни и велики политици.
Подтик, основа на досегашния ми живот е стремежът към
справедливост. През доста проверки преминах и този стремеж у мене винаги ме е сблъсквал с бетонни стени от диво невежество, егоизъм, посредственост. Как никой
не каза добра дума, че впрегнах таланта си да браня унижените;
напротив – случваше се многократно точно самите унижени, след като съм рискувал
своето заради тях, да ме хапят, да ме гледат с омраза, да предателстват срещу
мене. Гледат неразбиращи или направо обвиняват: "Виж какво
направи; да се бяхме примирили със Злото, по-леко да сме
претърпели горчилката на унижението!"
Така и не открих до днес съмишленик, и как да не ме
обземе апатия, как да не стигна до извод, че са си заслужили участта?! Спасителят – принуден себе си да спасява, случва се и това понякога.
Каузата ми е
нещо красиво и хармонично, толкова велика е, че ме наказа в тези мои зрели
години да съм обречен на самотност, между толкова хора да не съзирам поне един
човек, да виждам наоколо само боричкане, суети, океан от безобразия, да се чувствам като корабокрушенец на пустинен остров.
Къде си, Успореден свят, който уж всичко виждаш, а залагаш
националната ни участ като пристрастен играч на зарове? Не усещам твоята помощ, оставил си ме сам с
моята съвест, която ми е Бог. Аман от глупци! Не заслужават да се измъчвам. Ровна под някой симпатичен образ, и какво! – кал извира отдолу, посредственост и лицемерие, уви!
* * *
Слугите
на Аллах взривили осем бомби тази сутрин из най-оживените места на
Лондон, а домораслите ни политикани си играят на приятелство с фанатиците на
исляма, партията на Ахмед Доган вкара в Българския парламент над трийсет
души със самочувствие на турци и неколцина тарикати – мекерета на Доган,
предатели на Българската кауза, че и българите си имаме национално
достойнство.
09.07.2005.
Силно впечатление ми направи грубиянството, простащината на мъжете, които надвечер играят белот на
площадката зад магазинчето на съседния жилищен блок. Тези, вероятно общо взето добри хора се гордеят невежествено именно с липсата на домашно възпитание, т.е. с отсъствието на нравствени ориентири.
Тази нравственост се
възпитава първо в семейството, видях край себе си хора нахъсани грубиянски да
се доказват. Идва, побутва ме по рамото стар познайник, бивш работник от КЦМ**,
сега пенсионер, от двайсетина години носи белезите от отровите, с които е
работил. Та Гено Генов ме кани да ми прочетял свои стихове.
– Ела – казва
– да седнем у дома на спокойствие, да ти прочета какви стихове съм написал, да
ми кажеш как да ги издам в книга.
– Не ми чети, дай да ги
видя – казвам, и чета несръчно нахвърляни римушки.
– Моите колеги
работници много ги харесват – настоява Гено, – а инак накарай ги да четат
стихотворения, никога няма да ги прочетат.
И като почнах
да му обяснявам търпеливо, тъй че да не докача самолюбието му,
току допълва:
– Знам, че не
са кой знае що тия стихове, но хората от завода нали ги харесват! Кажи, колко ще струва да ги издам в стихосбирка. Знаеш какви боклуци се
печатат сега, що да не издам една книга и аз? Поне знам, че моите стихове
хората, дето не разбират от литература, ги харесват.
Като му казах,
че минимум 300-350 лева ще му струва тази работа, удиви се:
– Ееее, много
пари са това за мен! Пък и аз не за печалба, а ей така, за подарък ми е нужна
тая стихосбирка.
Типичният мил
графоман.
– Защо унижаваш
себе си, па и работниците? – питам. – Вапцаров да не би да е учил
висше, че да напише онова простичко, без любимите ти високопарни
думи?
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога...
– Ех,
Вапцаров! Вапцаров е друга работа – оглежда се притеснен, че шумната компания на белотаджиите-грубияни е оцъклила зъркели към
нас, наддава ухо какво бъбрим – аз, запалил цигара, Гено, чийто ръце са
нашарени от екзема, той пък с доверие към мене, но и разочарован от
приказките ми.
Накъсо, отказах
го от мерака за стихосбирка.
* * *
Снощи по телевизия СКАТ чувам: полиция смляла от бой
стачкуващи жители на квартал Суходол, където е сметището на
задръстената от собствените си мръсотии София. Отворили полицаите пътя, който
от десетина дни вече жители блокирали, защото бившият кмет Стефан
Софиянски (1951) ги измамил, че лъхащото зловония сметище се закрива в края на
юни т.г., а боклукчийските коли пак покрай домовете им всеки
ден тук разтоварват хиляди тонове смрад откъм "фупафа" София***.
10.07.2005.
Надя
(по-малката от дъщерите) заминала в събота сутринта с приятеля си за
Несебър; научавам го от по-голямата Вера, когато реших да им кажа,
че следващата 2005/2006 учебна година има вероятност по български и
литература да преподавам на петите класове, т.е. настръхвам от вероятността
ученичка да ми е внучката Невена.
– Написа ли
текста за химна**** на нашето училище? – пита ме моята Вера, която е училищен психолог в едно от циганските гета на Пловдив.
12.07.2005.
Започнахме преговори, т.е. обсъждане на
съкращенията, които училищното ръководство налага на проекта ми за училищен КТД
(колективен трудов договор). Върнах се ядовит към четири след обяд. Ето
следи от този ден в бележника ми...
Странно ми е как неусетно Злото в хода на работа, в
течението на живота от един момент нататък преставам сякаш да го забелязвам,
неусетно съм взел да го приемам за нормално, а впоследствие разбирам, че съм направил тази временна отстъпка
само за да проникна в сърцевината на нечий стил, нечия отвратителна
рефлексия към света. Събуди ми се онази стръв у хищника, дето се
храни с мърша и така върши полезната си санитарна дейност в името на
Живота.
Ап. Павел ползва уподобяване, за да проникне в светая
светих у врагове, които инак би го убили. Впоследствие именно
тези свои предишни "опоненти" превръща в съмишленици, а някои впоследствие стават апостоли на Христовата вяра.(...)*****
Та от това дотук ми иде простичкият въпрос За
кого всъщност работи учителят в днешна България, за какво му служат познания, опит? И да искат онези отгоре, не могат да го превъзпитат този обръгнал
на унижения човек. Тогава? Като институция със специални функции в републиката, Българското училище боледува сериозно и вече е изгубило някогашния си престиж. Толерира се от най-високо място не друго, а посредствеността, често за сметка на всичко талантливо у нашите млади българи.
Талантливото натикаха в миша дупка или прогониха оттук да се скита по чужбините.
Както д-р Рийо от романа "Чумата"
на Албер Камю (1913-1960) мога да очертая санитарен кордон
около онова, което застрашава устоите на моята България, за да дам възможност да бъде
отграничено това Зло от всеки, който се задушава в тази атмосфера на нравствена
смрад, да види озъбения лик на чумата, вирееща върху масовия страх и малодушие
на жалки хора в собственото ни отечество България.
Ап. Павел препоръчва да се приобщим към грешния и така да го
отклоним към Вярата (в човеколюбието); това не мога да сторя, щом имам насреща си абсолютно провален нагъл тип. Ще се съгласявам формално, че да ми
се открие докрай, сетне ще мисля какво да го правя. Засега виждам, повечето от идиотите в България са:
1) със
самочувствие на недосегаеми, нещо повече – Законът тях пази;
2) надменни, всичко правят да са център на общественото внимание;
3) вършат
подлостите си ей тъй, да нахранят самолюбието си;
4) страхливи от всички над тях в йерархията;
5) с изкривено
съзнание за Ред и Право;
6) малодушни, посредствени
като характер.
Да се разделиш в добро настроение с такъв тип
персони е постижение.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 9 uli 2017
____
* Първи фрагмент от последната (ХІV) част на хронографията
"Въведение". Защо предишната (ХІІІ) част носеше надслов "Розовият
лес" ли? От една страна, това е представа за разцъфтели розови масиви
от храсти, от друга обаче е наивна представа за литературата като място за
отдих, за отмора от битките на простосмъртния със Злото. Уви, твърде
крехка в красотата си, твърде чуплива е кристалната илюзия, за да може
мислещият да се заблуждава! Така че надсловът "Розовият
лес" е самоирония за илюзиите ми относно книгата
"Ламски" и великите планове, които имах за тази моя книга.
** Комбинат за цветни метали между Пловдив и Асеновград. Полето, заразено с
отровни съединения от производството на олово и цинк, по Тодор-Живково време засаждаха
със зеленчуци, които се ползваха в производството на храни за малчугани
- от пеленачета до три-четиригодишни хлапенца. По-възрастните българи би трябвало
да помнят симпатичните бурканчета с храна специално за деца.
*** Фупафа София, пееше лигаво латиноамерикански състав от
мустаклии мучачос, подобни на местните цигани в любовния им период. Тези лиготии, и те са "мил спомен от Онова славно време".
**** Ний сме рожби на Слънчева Тракия,/ ний сме рожби на слънчев народ,/ ние имаме много приятели,/ ние имаме много живот... – начална строфа в химна на пловдивското училище, където даскалувах 30 години. Мелодията е дело на Христо Урумов от пловдивската Академия за музикално и танцово изкуство, преподавател по народна музика, но авторството на двама ни кой знае защо се премълчава. ***** Пропуснат пасаж.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
