Публицистика – КОГО ЗАЩИТАВАМ

КОГО ЗАЩИТАВАМ*

    07.07.2005. 

    Подтик, основа на досегашния ми живот е стремежът към справедливост. През доста проверки преминах и този стремеж у мене винаги ме е сблъсквал с бетонни стени от диво невежество, егоизъм, посредственост. Как никой не каза добра дума, че впрегнах таланта си да браня унижените; напротив – случваше се многократно точно самите унижени, след като съм рискувал своето заради тях, да ме хапят, да ме гледат с омраза, да предателстват срещу мене. Гледат неразбиращи или направо обвиняват: "Виж какво направи; да се бяхме примирили със Злото, по-леко да сме претърпели горчилката на унижението!"

    Така и не открих до днес съмишленик, и как да не ме обземе апатия, как да не стигна до извод, че са си заслужили участта?! Спасителят – принуден себе си да спасява, случва се и това понякога.

    Каузата ми е нещо красиво и хармонично, толкова велика е, че ме наказа в тези мои зрели години да съм обречен на самотност, между толкова хора да не съзирам поне един човек, да виждам наоколо само боричкане, суети, океан от безобразия, да се чувствам като корабокрушенец на пустинен остров.

    Къде си, Успореден свят, който уж всичко виждаш, а залагаш националната ни участ като пристрастен играч на зарове? Не усещам твоята помощ, оставил си ме сам с моята съвест, която ми е Бог. Аман от глупци! Не заслужават да се измъчвам. Ровна под някой симпатичен образ, и какво! – кал извира отдолу, посредственост и лицемерие, уви!

    * * *

    Слугите на Аллах взривили осем бомби тази сутрин из най-оживените места на Лондон, а домораслите ни политикани си играят на приятелство с фанатиците на исляма, партията на Ахмед Доган вкара в Българския парламент над трийсет души със самочувствие на турци и неколцина тарикати – мекерета на Доган, предатели на Българската кауза, че и българите си имаме национално достойнство.

    09.07.2005. 

    Силно впечатление ми направи грубиянството, простащината на мъжете, които надвечер играят белот на площадката зад магазинчето на съседния жилищен блок. Тези, вероятно общо взето добри хора се гордеят невежествено именно с липсата на домашно възпитание, т.е. с отсъствието на нравствени ориентири.

   Тази нравственост се възпитава първо в семейството, видях край себе си хора нахъсани грубиянски да се доказват. Идва, побутва ме по рамото стар познайник, бивш работник от КЦМ**, сега пенсионер, от двайсетина години носи белезите от отровите, с които е работил. Та Гено Генов ме кани да ми прочетял свои стихове. 

    – Ела – казва – да седнем у дома на спокойствие, да ти прочета какви стихове съм написал, да ми кажеш как да ги издам в книга.

    – Не ми чети, дай да ги видя – казвам, и чета несръчно нахвърляни римушки.

    – Моите колеги работници много ги харесват – настоява Гено, – а инак накарай ги да четат стихотворения, никога няма да ги прочетат.

    И като почнах да му обяснявам търпеливо, тъй че да не докача самолюбието му, току допълва:

    – Знам, че не са кой знае що тия стихове, но хората от завода нали ги харесват! Кажи, колко ще струва да ги издам в стихосбирка. Знаеш какви боклуци се печатат сега, що да не издам една книга и аз? Поне знам, че моите стихове хората, дето не разбират от литература, ги харесват.

    Като му казах, че минимум 300-350 лева ще му струва тази работа, удиви се:

    – Ееее, много пари са това за мен! Пък и аз не за печалба, а ей така, за подарък ми е нужна тая стихосбирка.

    Типичният мил графоман.

     – Защо унижаваш себе си, па и работниците? – питам. – Вапцаров да не би да е учил висше, че да напише онова простичко, без любимите ти високопарни думи?

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога...

    – Ех, Вапцаров! Вапцаров е друга работа – оглежда се притеснен, че шумната компания на белотаджиите-грубияни е оцъклила зъркели към нас, наддава ухо какво бъбрим – аз, запалил цигара, Гено, чийто ръце са нашарени от екзема, той пък с доверие към мене, но и разочарован от приказките ми.

    Накъсо, отказах го от мерака за стихосбирка.

    * * *

    Снощи по телевизия СКАТ чувам: полиция смляла от бой стачкуващи жители на квартал Суходол, където е сметището на задръстената от собствените си мръсотии София. Отворили полицаите пътя, който от десетина дни вече жители блокирали, защото бившият кмет Стефан Софиянски (1951) ги измамил, че лъхащото зловония сметище се закрива в края на юни т.г., а боклукчийските коли пак покрай домовете им всеки ден тук разтоварват хиляди тонове смрад откъм "фупафа" София***.

    10.07.2005. 

    Надя (по-малката от дъщерите) заминала в събота сутринта с приятеля си за Несебър; научавам го от по-голямата Вера, когато реших да им кажа, че следващата 2005/2006 учебна година има вероятност по български и литература да преподавам на петите класове, т.е. настръхвам от вероятността ученичка да ми е внучката Невена.

    – Написа ли текста за химна**** на нашето училище? – пита ме моята Вера, която е училищен психолог в едно от циганските гета на Пловдив.

    12.07.2005. 

    Започнахме преговори, т.е. обсъждане на съкращенията, които училищното ръководство налага на проекта ми за училищен КТД (колективен трудов договор). Върнах се ядовит към четири след обяд. Ето следи от този ден в бележника ми...

    Странно ми е как неусетно Злото в хода на работа, в течението на живота от един момент нататък преставам сякаш да го забелязвам, неусетно съм взел да го приемам за нормално, а впоследствие разбирам, че съм направил тази временна отстъпка само за да проникна в сърцевината на нечий стил, нечия отвратителна рефлексия към света. Събуди ми се онази стръв у хищника, дето се храни с мърша и така върши полезната си санитарна дейност в името на Живота. 

    Ап. Павел ползва уподобяване, за да проникне в светая светих у врагове, които инак би го убили. Впоследствие именно тези свои предишни "опоненти" превръща в съмишленици, а някои впоследствие стават апостоли на Христовата вяра.(...)*****

    Та от това дотук ми иде простичкият въпрос За кого всъщност работи учителят в днешна България, за какво му служат познания, опит? И да искат онези отгоре, не могат да го превъзпитат този обръгнал на унижения човек. Тогава? Като институция със специални функции в републиката, Българското училище боледува сериозно и вече е изгубило някогашния си престиж. Толерира се от най-високо място не друго, а посредствеността, често за сметка на всичко талантливо у нашите млади българи. Талантливото натикаха в миша дупка или прогониха оттук да се скита по чужбините.

    Както д-р Рийо от романа "Чумата" на Албер Камю (1913-1960) мога да очертая санитарен кордон около онова, което застрашава устоите на моята България, за да дам възможност да бъде отграничено това Зло от всеки, който се задушава в тази атмосфера на нравствена смрад, да види озъбения лик на чумата, вирееща върху масовия страх и малодушие на жалки хора в собственото ни отечество България.

    Ап. Павел препоръчва да се приобщим към грешния и така да го отклоним към Вярата (в човеколюбието); това не мога да сторя, щом имам насреща си абсолютно провален нагъл тип. Ще се съгласявам формално, че да ми се открие докрай, сетне ще мисля какво да го правя. Засега виждам, повечето от идиотите в България са:

    1) със самочувствие на недосегаеми, нещо повече – Законът тях пази;

    2) надменни, всичко правят да са център на общественото внимание;

    3) вършат подлостите си ей тъй, да нахранят самолюбието си;

    4) страхливи от всички над тях в йерархията;

    5) с изкривено съзнание за Ред и Право;

    6) малодушни, посредствени като характер.

    Да се разделиш в добро настроение с такъв тип персони е постижение.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 uli 2017

____
* Първи фрагмент от последната (ХІV) част на хронографията "Въведение". Защо предишната (ХІІІ) част носеше надслов "Розовият лес" ли? От една страна, това е представа за разцъфтели розови масиви от храсти, от друга обаче е наивна представа за литературата като място за отдих, за отмора от битките на простосмъртния със Злото. Уви, твърде крехка в красотата си, твърде чуплива е кристалната илюзия, за да може мислещият да се заблуждава! Така че надсловът "Розовият лес" е самоирония за илюзиите ми относно книгата "Ламски" и великите планове, които имах за тази моя книга.
** Комбинат за цветни метали между Пловдив и Асеновград. Полето, заразено с отровни съединения от производството на олово и цинк, по Тодор-Живково време засаждаха със зеленчуци, които се ползваха в производството на храни за малчугани - от пеленачета до три-четиригодишни хлапенца. По-възрастните българи би трябвало да помнят симпатичните бурканчета с храна специално за деца.
*** Фупафа София, пееше лигаво латиноамерикански състав от мустаклии мучачос, подобни на местните цигани в любовния им период. Тези лиготии, и те са "мил спомен от Онова славно време".
**** Ний сме рожби на Слънчева Тракия,/ ний сме рожби на слънчев народ,/ ние имаме много приятели,/ ние имаме много живот... – начална строфа в химна на пловдивското училище, където даскалувах 30 години. Мелодията е дело на Христо Урумов от пловдивската Академия за музикално и танцово изкуство, преподавател по народна музика, но авторството на двама ни кой знае защо се премълчава.
***** Пропуснат пасаж.

Ars Poetica – СЕДМОТО ИЗКУСТВО

СЕДМОТО ИЗКУСТВО

Животът е шоу, а може би – кино,
прожекция нощна в селски салон,
дето се сливаш с мечтата незримо –
Чапаев с мустаци на кон-вихрогон.

Конската грива в ушите свисти чак,
отстъпва безредно вражата сган,
накрая награда очаква те – тихо
девойче на стария селски таван.

Я, колко ярки празнични чувства,
я, как внезапно изгря синева!
Киното ли? Ах, то е седмо изкуство,

но първо го турям на своя глава.

В боклука затънаха онези салончета

от нашите днес обезлюдени селца,

където Чапаев се свлича от кончето

и с каскета си Горския трие сълза.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 oct. 2009 – edited 8 uli 2017

Ars Poetica – ЗАРАЗНО ЗЛО

ЗАРАЗНО ЗЛО

 

Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна!
Нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва с дъх на роза,
с каишка от блестящо чер брокат,
изпъстрен с нишчици от злато,
и нощем кара ме да се сънувам,
че бродя плах по твоето тяло,
по твоите коси, тъй разпилени
в сърцето ми, та и не мога
да си поема дъх, да не усещам
дори насън как жажда ме изгаря,
макар да плувам в океан от страсти,
посети от разпътните жени?

Че туй, което и не заслужавам –
гнева ти, думите противни,
предметите, запратени по мене:
строшени чаши, мръсните чинии
и тенджери с поломени капаци,
и твоите разкошни девет фусти,
сандалите ти с токове високи,
и деветте атлазени корсета,
червилото, грима и шнолите от злато,

че и с мъже случайни да флиртуваш,
приемам като Божи дар, преглъщам
подобно грешник – нафората в черква,
и силно унизен, съм тъй щастлив,
тъй весел, празничен и пак шептя,
тържествено шептя: Здравей, Живот!

Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна;
нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва, е Любов?

Пловдив – европейска столица на културата 2019 

Plovdiv, 7 uli 2008 – edited 7 uli 2017

Ars Poetica – ЛЕТЯЩАТА МАМА

На една фея, която през деня е притеснена съпруга и майка, а вечер, когато децата и мъжът, и всички там заспят, излиза, сяда върху покрива да мечтае

ЛЕТЯЩАТА МАМА

Тя излиза среднощ да погледа звездите,
а звездичките всъщност гледат към нея
как от вехтия покрив на блока полита
и от скромно женче се превръща във фея.

Там отзад в тишината на глухите нощи
сухи старци топят залци в редичко мляко,
пес дръглив от бълхите месата си пощи
и на спирката млад мъж жена си очаква.

Ще лети, ще мечтае и няма да види,
че краче е отвило едно от децата,
а другото в тъмното будно примигва
и хърка мъжът като трактор в гората.

Щом се върне с дъжда подир нощната смяна,
ще я срещнат в дома омърлушени всички,
но едно от децата ще кресне: "Пък мама
ни донесла в косите две шепи звездички!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 30 sep.2009 – edited 7 uli 2017

Ars Poetica – ТРАУРНА ЧЕРВЕНА РОКЛЯ

ТРАУРНА ЧЕРВЕНА РОКЛЯ

На една жена умираше мъжът й,
с две думи казано, душа береше,
а тя бе млада,
тя цъфтеше
и при шивача бе ходила два пъти,
да й вземе мерките,
да й приготви
една хем траурна и хем прилична рокля.

Не търпя запуснати жени,
но този случай си е показателен
и Господи, направо назидателен
за драмата на онзи господин,
който – лежейки в брачното си ложе,
навярно си е въобразявал, че умре ли,
съпругата до него ще положи
живота си сред китки и дантели.

...За трети път тя при шивача тича
и на шивача позволява
сам
да
я
съблича,
за да й вземе мерките по-точно,
естествено съвсем непорочно.

И там, в ателието 

останали самички
сред купчината блузки,
костюмчета, полички,
пред старото опушено блестящо огледало,
като видя шивачът това изящно тяло,
обърка всички мерки и грижите си сиви,
иглите и конците, шаблончетата криви
и спусна се,
извади
от дъното на скрина
една такава рокля –
червена,
от коприна,
чак до петите дълга,
с дълбоко деколте...

И седем денонощия мериха я те.

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 5 avg.2008 – edited 7 uli 2017 

Ars Poetica – ЧЕРНА ПЕПЕРУДА

ЧЕРНА ПЕПЕРУДА

У моя млад съсед отруден
на гости се яви смъртта
и върху скромната врата
залепна черна пеперуда.

Пристигна по обяд една
раздрънкана кола и бледа
отпътува със съседа
угрижената му жена.

Цветя положихме на гроба,
тя плака горко, от сърце,
след туй с разстроено лице
пое си смяната в завода.

Животът пак заплиска лудо,
години вече оттогаз,
единствен ли си спомням аз
онази Черна пеперуда?

Да си отидеш без победа, 
без бой да свиеш знамена –
си мисля днес, та той нима
приживе сам не се погреба?!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 uli 1980 – edited by 15 apr. 2019

Ars Poetica – СЛУЧАЙНО ЖЕНА

СЛУЧАЙНО ЖЕНА

Тя първа посреща навън раздавача,

когато пристига с куп вести за нас;

когато мъртвеца отнасят, тя плаче,

косите си скубе, пада в несвяст.*

От всички по-умна и най-досетлива,

тя страшните тайни на всички жени

сбира, изстисква, вари и прелива

и само на себе си не измени.

Смехът й кънти по-висок от тавана,

на всяка трапеза e гостенка тя;

навярно в леглото самотна и няма

нещастно поплаква си късно в нощта.

И ето, изчезна – отведе я някой,

досада нелепа у всички расте

и тайничко вече скърбя за жената,

която тъй бързо забравиха те. 

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 2 noe. 1980 – edited 5 uli 2016

_____

* През лятото на 1980 г. в трийсетата си година издъхна в леглото си съседът Васил Новев, веселяк и мухабетчия, сирак от Харманли. Съседката до техния апартамент на етажа, като изнасяха ковчега на Васко, когото мъжът й бе бръснал мъртъв в банята им, от площадка между по-горния етаж внезапно взе да си скубе косите: "Васко, на кого ни оставяш!". За нея писах текста, изровен от старите папки, Всъщност, то е тъжно стихотворение за жена, която като няма свой личен живот, преживява съседските драми. По повод смъртта на Васко са и следващите два текста "ЧЕРНА ПЕПЕРУДА" и "ТРАУРНА ЧЕРВЕНА РОКЛЯ".