Story – ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава VI

ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН

    

     Дали не ме прихвана от Мики!

     Любовта е вирусно заболяване. Виждал съм дузина момиченца, влюбени в едно момче. Ама момчето нищо особено не прави… Щура си се гламаво като другите хлапаци: плюе другарчетата, весело им бие комбици (средният пръст сгънат стърчи над юмрука) по кратуната, а и те – по неговата кратуна, дращи с тебешир и крив гвоздей цинични думи в ученическата тоалетна и по стените на къщите, рита си ученическата чанта, а по-често рита чантата на друг юнак, дърпа за плитките момичетата, нарича ги кокошки, мърли, гордее се, че умее звучно да се оригва, да пърди с извивки, просташки песнички да пее, да чупи от закуските на по-малките и понякога, кога е на кеф, демонстрира каратистка стойка… демек, живее пълноценно, обилно гребе от щастието да си хлапак.

    Момиченцата обаче по свой някакъв си начин, подсказан от женската им природа, го отделят от останалите безгрижни хлапаци, и обзети от вируса на любовта, заради него си лакират ноктите, боядисват си устните, карат се коя да му реши задачите по математика и коя да му купи кифличка с шоколадов пълнеж или хлебче с кюфте и майонеза.

    Унизително! Обаче момичетата, изобщо – женският свят, в такива добрини към заплют за отстрел жребец намират нещо крайно приятно. Жертва на пагубна любов от страна на съученичките, приятел, който инак си беше нормално лаком хлапак, доколкова се пристрасти към хлебчетата с кюфте от павилиончето зад училището, че натрупа тлъстини и се наложи да пъхти, навлечен с пуловер и три анцуга, за да влезе отново в категорията си по свободна борба.

    Треньорът Пацо Пацов го предупредил, че не може повече да гледа как юнаците от други отбори като тюфлек размятат по тепиха най-добрия му състезател с онова негово шкембе и огромен задник. Момчето пак си слезе в категорията, но вече няма как да се раздели с прякора Тошко Кифтето. И този прякор ще му остане посмъртно. И даже на надгробния му камък вероятно ще пише: "Тук почива Тошко Кифтето".

    В училищния двор сутрин се мотае табун шишковци. Гледам ги как изнурени и потни се изтезават с лицеви опори да смъкнат някой и друг грам лой и свинска мас. Видя ли такъв дебеланко, чудя се не е ли и той прехранен от майсторка на супички, банички, пастички, тортички, която одма ще му бие дузпата, щом милият придобие вид на възглавница. Крачи добре натъпканата възглавница, пък бутовете й мърдат и шават наедно с увисналите рамене. Както крачеше към трибуната на парламента наш депутат, който цели две години по повод и без повод бойко кукуригаше оттам срещу подплашените и вкиснати прясно пребоядисани комунисти: "Хубав ден за българската демокрация, другари и другарки! А, честито!"*

    Момичетата не са опасни, но само докато са естествени. А естествени ще рече: подозрителни като дива планинска коза, готови за ей ту-у-уничко да те изпеят на госпожата. Вземе ли някоя от козето стадо да ме проследява с поглед, плюнката ми пресъхва, пелтеча, чувствам се обречен. Премрежените женски оченца с отнесения поглед, честото отмятане на косичката, безобидните наглед въпросчета: зная ли за новия филм с Леонардо ди Каприо, как се отнасям към разходките на чист въздух край реката и въобще… онези тънки намеци за приятелство веднага трябва да те подсетят: Момко, бъди нащрек!

    Случва се обаче и Майк Тайсън** да го нокаутират.

    За първи път се влюбих, когато бях тригодишен и у дома киснеше съседката ни Марта. Дункаше ме тя, докато мама пере в дървеното корито на двора. Марта беше рижава и къдравите й коси падаха чак до тънкото кръстче, и понеже по онова време е била петнайсетинагодишна и кой може да знае под рижавата й грива какви бесове са бръмчали, веднъж си разкопча три копченца на блузката и ме покани да си сукна от нейните цици. Бързо свикнах с Калинка и Малинка, накратко, влюбих се в Марта и майчиното мляко отведнъж ми се отщя. Отбих се от мама.

    Дето се вика, изкушиха ме, и като мъж, залепнах за други цици. Останем с нея сами, тя си повдигне блузката и аз какво… ами лакомо суча от онези двечките, дето – е, не пущаха мляко като мамините, но пък си бяха дяволски сладки.

    Любовта ни не изтрая и месец. Едно утро моята тайна дойка ми представи две какички-близначки. С целувки и милувки трите дотам ме омаяха, че суках поред и от трите, и после повторихме. Това прави дванайсет, нали! Обаче не съм очарован от груповия секс. Което ще рече, че и в секса е като с яденето: от много хубаво – много хубаво човек го хваща дрисня. Не вярвайте, кога някой се фука с подвизи, ами си го имайте едно на ум. Дребните неприятности са само за да усетим по-яко щастието.

    Едва петгодишен съм бил, когато в живота ми се появи Вилито. Майките ни бяха първи приятелки, и като всички първи приятелки по света, сбираха се да бъбрят и бъбрят, и бъбрят, плетки да захващат, рецепти да преписват, за врачки и ясновидец някой си от Своге да споделят страхотии, а в същото време двама с петгодишната дъщеричка на домакинята… под масата със свалени гащи се изучаваме, аз – в роля на Чичко доктор, тя – в роля на Страдащата болна.

    Когато заниманията ни излязоха наяве, тъй да се рече, когато бяхме разкрити и аз разобличен като инициатор на цялата тази похот, мама процеди: "Цял бащичко, мизерникът му с мизерник!" – и повече в онази прекрасна къща с бялото сладко от рози, млякото с какао, туршиите, плетките и ясновидците не ми дадоха да припаря.

    Едно лято през август, вече около седемгодишен, с мама и тате сме в Устово на курорт. Настаняват ни в умирисан на кисело зеле склад с чудното име "Родопска самодива". "Родопската самодива" всъщност си беше каменен зандан с девет стаи около зловещ, белосан с вар салон. Сред курортистите се мотаеше и една Пепи от Перник, хлапачка с огромна розова панделка, която все климаше като на стар петел гребена. Подир обяд възрастните отиваха в гората да дишат кислород, а двамата с Пепи ни оставяха сами. Та тази Пепи се оказа много отракана, бе-е-е!

    По онова време, братлета, мен живо ме вълнуваше: като се целуват мъж и жена, носът дали не им пречи? Заехме се, значи, с Пепи от Перник да изясним как стоят нещата със засрещащите се носове и неочаквано хлътнах по влажните й целувки.

    Планирахме сватба, как след сватбата ще роди бебенце колкото куклата Барби, препирахме се как ще го кръстим: Камелия или Амелия. Оказа се, че великият план е най-сигурният път към велик провал. На третия ден вносно облечен и обут главок вече изпъваше шия, заничаше към буренясалия ни двор. И както се бяхме сврели зад варела със слънчевата вода, Пепи ми каза, че повече не ме обича, изчезнала у нея Онази велика тръпка и значи, защо да ме лъже, нали? Плаках горещо и аз, като я гледах как се измъчва, понеже съвестта я гризяла. Пожелах си и мен да ме гризе съвестта, ама още не знаех какво е това съвест. И Пепи ми обясни: съвест е да ти пука, когато сториш нещо гадно.

    Проляхме с нея общо четири шепи сълзи зад варела със слънчевата вода: тя – за съвестта; аз, разбира се – от мъка, но и от кеф, че някой най-после страда точно пък заради мен.

    – Дойдохме – призна ми, – понеже на сливиците ми се появили гнойни тапи. До петък не изчезнат ли тапите, поемаме към Перник.

    Като постави тъй нещата с нейните болни сливици, приех да се оттегля до края на живота в са-мо-та.

   

     На следния ден ги срещам хванати за ръка с онзи наперен вносен хубавец. Тя нали ме съветваше да крия как страдаме, виж, моля ти се, какво излезе! Питам, като оставаме насаме, какво прави, ами не си пази здравенцето, и хъката-мъката, Пепи изхълца останалата част от изповедта, по-важната част. Конкурентът вместо едни голи целувки предложил швейцарска вносна дъвка, шоколад, стафидки, меланж от захаросани фъстъчета и солени печени бадеми. Говорел си по немски с дресьора от монтирания срещу местната космическа обсерватория "Цирк Буш" и дресьорът на лъвове, котки, кокошки, зайци и бели мишки световноизвестният хер Дитрих Швайн го похвалил, естествено на немски, че се държи като ариец, което ще рече, че Новичкият няма нищо общо с българските ни простотии.

    – Станимир е възпитан – обобщи замечтана с поглед, който дълбаеше с длетото тънко икона на светица направо върху кървящото ми сърце.

    От разясненията й схванах, че възпитан, значи отлично дресиран. Явил й се с розичка, затъкната в малкото джобче над сърцето под кадифеното му немско яке, ухаел на френска козметика, имал прекрасния навик да коленичи, когато й рецитира в оригинал любовни стихове от някой си Хайнрих фон Майне. Ега си, представям си как звучат любовните стихове на език, измислен само за бойни команди и маршова стъпка!*** Видях се изведнъж посредствен самодеец върху сцената на Миланската Ла Скала. Съжалих, че моят баща е смотан хлебар, а не световен тарикат, да речем – Джордж Сорос, Силвио Берлускони, депутат от нашето Народно събрание, мутра, капитан на пиратски кораб, Джак Изкормвача, световен терорист, разузнавач или поне собственик на квартална бакалница.

    Оттогава, видя ли стафидка във великденския козунак, сещам се за онзи романтичен задник със стиховете на Хайнрих фон Майне, розички и прочие. Факт.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 16 apr. 2017

––––
* Култовата фразичка "Хубав ден за българската демокрация!" е производство на заобления г-н Александър Йорданов от някогашната Радикал-демократическа ("Малко сме, ама сме качествени!") партийка на г-жа Елка, чийто син, докато професорката беше министър на културата, пусна в обращение първите откровено цинични вестничета в България и така направи революция в сферата на "културата". Синът на г-жа Константинова, тъй да се каже, отвори магистрала за порнографията у нас.

** Бивш световен шампион в най-тежката категория на професионалния бокс, известен с  животинската си ярост, заради което прякорът му е Животното. Многократно съден и лежал в затвора за побоища и издевателства над жени.

*** Ламски, разбира се, съвсем не е прав да се отнася тъй към езика на Гьоте, Шилер, Хайне, но да не забравяме, в момента е силно пристрастен, дето му изкушили любимото момиче. Снизхождение, все пак да проявим, та той е само на единайсет, и то ненавършени! Бел.м., Jores.

Story – ГРИЖИ ЗА ХИГИЕНАТА НА КОТАРАКА МИКИ

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава V

ГРИЖИ ЗА ХИГИЕНАТА НА КОТАРАКА МИКИ

    Учат ни, че изисканият човек винаги трябва да е кристално чист и спретнат, да си носи изгладена носна кърпичка, а не полувлажен осополявен стар парцал. Бельото му да ухае на сапун, не на пор.

    Учат ни още, че възпитаното дете в никакъв случай не ще завре пръста в носа си да изрови кой знае каква гадост. Макар да съм виждал интелигентни момченца да пъхат не само показалец, но и палеца, понякога и средния пръст… чак до окото, като им се удаде да напипат за опашката нещо по-едро и тлъсто.

    Учат ни редовно да си режем ноктите, и не само на ръцете, ами и на краката, където изобщо не се вижда. И защо, да им се не начудиш!

    Учат ни да си мием ръцете след ходене по нужда. Натякват, че е неприятно, дори противно било маратонките ти да вонят, косата ти да е чорлава, а дрехата – раздърпана и на фъндъци, все едно улични помияри са я ръфали.

    Печална е участта на възпитаното дете. В сравнение с участта на хлапе, яко назидавано и укорявано от възрастните как да влезело в правия път, животът на животното е направо царски. Животното се вре където му скимне, сере където завърне, яде както му падне и каквото му падне, без да се старае да прикрива мляскането, да не ръмжи от кеф, да не се оригва и без да пърди в обществото. Обикновено животното където си се храни, там и кендза (ходи по нужда), там му е и леговището. А при хората всичко е отделно, измислено единствено само да ни притеснява и мъчи.

    Ето защо реших да покажа на Мики що за отврат е хигиената, особено когато някой наоколо се е възпалил на тема "Чистота". Стига ми се е изтягал блажен на дивана! Което е задължително за интелигентното хлапе, очевидно то се отнася и до интелигентния котарак в едно интелигентно семейство на хлебар и домакиня.

    Ако не подтичва умислен по мазенца и таванчета, ако не рови в контейнерите за боклук, ако не се надпява по нощите с изпосталелите квартални котараци и не наддава страстни любовни вопли под балкончето на някоя пухена Писанка, Мики се изтяга на дивана пред телевизора проклетникът му с проклетник, и когато ме види, мърка от кеф. Реших да му покажа каква ирония може да е животът сред чистофайници, които наблягат на чистотата и върху чийто чела само дето не е изписано с лилави букви "Чистотата ще спаси света".

    И ето ни, значи, в банята-а-а. В мивката със сапунената вода Мики драпа като начинаещ кънкьор на ледената пързалка. Дълбоко мързелив по природа, щом усети хигиената, откъде му дойде тази мощ, този инат, макар да е в любовния си период, което ще рече: изпосталял, с рани по душата и муцуната от безмилостни схватки със съседските котараци?

    Три пъти го заливам с шампоан "Нина Ричи". Козината му заблестя като нова. Тъкмо вече го бях обтрил с хавлията на леля и тъкмо посегнах да го доизсуша с прахосмукачката, леле, че побесня! Плонжираше по ъглите, а пък от пердето се изкатери върху корниза и оттам с парче гипс в ноктите едва-едва го приземих с дръжката на метлата.

    После се навря в паяжините под ваната, взе да съска и да ми се зъби.

    И пак душ, пак шампоан, балсам, дезодорант, одеколон, пак сушене. Ей го най-сетне наш Мики върху възглавничка от небесносин копринен плюш: нафъшкан с парфюм "Бич можи" на леля ми Гица, изпълва дома с уханието на Пльоковската селска бръснарница.

    Кой да ми каже обаче, че ще го докача на достойнство, когато посегнах леко да му подрежа мустаците с голямата шивашка ножица! Хукна към полюляващата се в стъклена чашка Тотюва челюст. Чашката литна като птиче и ченето на нашия Тотю се пръсна върху циментовия под в банята. 

    По-нататък не е за разправяне. Подир рев, обяснения, поучения и сълзи, увит презглава, вечерта под одеалото откривам още една велика мъдрост в живота, а именно: че и най-добрите намерения си имат неприятна страна. Както крещеше, помня, веднъж баба ми Ламберия, докато ме преследваше с ръжена и двамата обикаляхме къщата в странджанското селце Пльоковица като същински пилоти от Формула 1: "Ако аз те не бъхтя, оня дивак ще те убие". Дивакът за нея беше хлебарят Тотю, когото толкова силно уважаваше, че чак я беше страх от него.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 15 apr. 2017

Story – И ЛЕКАРИТЕ НЕ СА ЦВЕТЕ

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава IV

И ЛЕКАРИТЕ

НЕ СА ЦВЕТЕ

    Водят ни под строй да ни бият по една инжекция. Някаква си грипна епидемия се е задала от Изток, та мъдър господин от слънчевия си кабинет разпоредил да ни цвъкнат гама-глобулин. А боли. Личи по прежълтелите лица на щастливците, които влачат нозе на връщане от "кланицата", от районната поликлиника, значи.

    Класната ни окуражава, че е за наше добро, за да сме весели и здрави, ама не виждам веселие. Не виждам някой весел да се връща от поликлиниката. Виждам тъжни, болнаво прежълтели муцунки. Лесно й е на госпожата, нали нея няма да я бодат с игла колкото лакътя ми!

   – Госпожо – казвам, – като се появих на този свят, на етикетчето ми пишеше: "Гама-глобулин, мъжки пол, имунизиран".

   Госпожата мрачно се усмихва:

   – Ламски, не лъжи! Припомни си Деветата Божа заповед.

   Вкарват ни като пиленца в леговището на лисица. Питам изискана поостаряла дама в чудесно намачкана синя дочена престилка и парцал в ръка:

   – Леличко, а къде ви е мъжката тоалетна?

   Залоствам се в кенефа, обаче ме откриват. Трима зли грубияни ме внасят със смъкнати гащи при касапина. А касапинът:

   – Не те ли е срам, какъв войник ще ставаш!*

   – Срам ме е – крещя, – ама и войника го боли. Какво като е войник!

   – Ламски, я по-височко запретни ръкава.

   Запрятам ръкава. Любезна дама, цялата в бяло и с божигробска броеница на врата, ме маже с лайняно-кафеникава смазка върху памук, който вони на прясна фъшкия.

   – Впрочем, не можете да ми забивате тази ваша инжекция!

   – Не можем ли? – чудят се. – Че с тези инжекции ние хляба си вадим.

   – Ама аз не искам.

   – Няма "не искам, няма недей", знаеш ли я песничката, а? Не искал… Че то ако зависеше лично от тебе, скъпи, ако зависеше от Ваше величество…

   Момците от махалата после сваляха мацета, като описвали как съм шутирал по вратата на касапницата, как с паве съм пробвал колата на касапина да троша.

   Викам-викам си аз, вдигам пара като тенджера с боб, обаче ми минава. Шефът пак ме кани да побъбрим за световните неправди. Но сега на този наш разговор е дошъл и доста народ.

   – Омръзна ми – поема ме дезодориран, свеж, с горещ блясък в зъркелите още от входа на кабинета. – Докога ще се разправяме! Не мога работата да си видя от твоите истории, момченце.

   Пък белите манти от поликлиниката да вземат да се оплачат на докачливите господа в полицията. От полицията позвънили в училище. Работата можела да стане и много по-дебела, съвсем да загрубеят нещата, понеже лелка-полицай и двама психотерапевти от местната наша лудница пожелали лично да ме видят и да разговаряме.

   Засега той, директорът, като мой благодетел, едвам удържал нещата съвсем да не се забатачат, ама нищо чудно… можело да се наложи да се срещна и с тези хубави хора, ако продължавам да се спускам все така безотговорно по-о... по-о… по-о... Май се усети, че дрънка дивотии, и като не успя да спре потока от думи по друг начин, извади огромен хавлиен чорап от джоба, завря си го в яката, па кой го знае защо здравата ми намигна с гръб към даскалята:

   – Да-а, синко… По наклонената плоскост се плъзгаш.

   Тъй си бъбрим двамцата. А онези мълчат, кашлят в шепа, изучават ме така внимателно, както паяк съзерцава заплела се в паяжината му оцетна мушица.

   – Ай сега, кажи, синко, до какви последици ще доведе това ти деяние? – рече шефът. – Ей на! Пред всички тук, дето сме се събрали, ни го кажи. Кажи го, и ще видиш как ще ти олекне, понеже си осъзнал грешката.

   – Това мое деяние – казах с равен глас, забол очи в цирката** на носа му, – ще доведе до едни много неприятни последици за мен.

   – Виждате ли! – посочи ме с разперена длан на кашлящите. – Умелият педагог преценява как да постъпи в такава карък ситуация. Този наш ученик е Типичният педагогически казус.

   Онези, като по команда едновременно, наклониха главица, подпряха брадичка с юмруче, демек, замислиха се дълбоко над мъдростта.

   Като ги отпрати обаче, ми обърса два средно меки шамара:

   – Да не си помисли, че ти вярвам? Ами! Ти мен, драги, въобще няма как да ме заблудиш. Аз, миличък-моичък, колко тарикати и шмекери съм оправил досега! Колко нещастници съм вкарал в правия път! Охо-о-о, колко хитреци са минали през ей тия две!

   И тържествуващ, ухилен до уши, си показа лапите.

   Приключваме с новина: канят Тотю да подпише документ, че повече няма да докосна шкодичката на доктор Паламудов, понеже доктор Паламудов ми ударил една доза гама-глобулин по заповед на господин министъра и даже по изричното настояване на господин президента на Републиката.

   Седмица след това пред хлапенцата в училище, и без някой да ме е питал, се надсмивам над всичко свято в държавата, ръся мръсни вицове и се радвам на живота, а момиченцата въздишат по мене и си въртят дупенцата, дето мина.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 15 apr. 2017

_____
* По онова време (ръкописът „Историйките на ученика Ламски“ е писан между 1994 и 2004 г.) повечето момчета се виждаха храбри мъже и войници, а родът изпращаше като на сватба своя пораснал син да отслужи двете си чудесни години в родната Българска армия. Днес всъщност си нямаме ни войска, ни армия, имаме военни контингенти по чужбините, които пазят дявол знае какво и кого. Тъй че Отче наш, Ти, Който Си на небесата, моля Те, пази България!

** Гнойна пъпка, цирей. 

Ars Poetica – ДВЕ ЧАШИ

ДВЕ ЧАШИ

Две чаши ром на масата и струйка аромат...
Ти – тръпнеща в очакване някой мъж познат
вратата да отвори и с дързък мъжки жест
решително да сложи нещата в друг контекст,
където си до болка желаната жена,
на плътски изкушения оставена сама
в туй нощно представление, където две души
без капка угризения страстта ще утеши.

Отпий от тази чаша и погледни без свян
към този мъж очакван, нахлул във твоя храм.
Това е. Друго няма. И тъй е най-добре.

Животът като драма, кой може да го спре!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 13 apr. 2017