АЛИС Нещастната Алис е така развълнувана, че от сълзите й къщата се наводни и тенджерите гордо из хола дрейфуват като кораба "Титаник"
в Северните ширини.
Мъжът й Саркис не умее да плува
и се дави в най-новите си обувки.
Тъй му се пада,
щом е с друга танцувал
и раздавал на друга снощи целувки!
Ще си поплаче добричката Алис
и пак ще й мине:
ще оттече океанът
и къщата ще изсъхне пак...
Само някой потомък
след хиляда години
ще се чуди на оставения по тапетите
допотопен знак.
Пловдив – европейска културна столица 2019 Plovdiv, 24
mar. 1987 – edited 24 mar. 2017
Каква е тази световна глупост купища оръжия да трупат? Искаш ли мир, готви се за война* ечи от незапомнени времена.
И като че ли не виждат, и като че ли не знаят, че даже един вирус може мамицата им да разкатае, че една настинка, една кашлица дори може армия, въоръжена до зъби, да покори.
И генералът – наглед тъй величествен, достоен и смел, който пред войските се перчи като петел, е в действителност само кръгъл простак.
Някой трябва да му го каже все пак!
Понеже войничето, натикано в строя, е по-възвишено не да загива в боя, а да умира от обичи да губи сила в прегръдките нежни на своята мила. * * *
По-малката от двете ми
дъщери в осем и половина тази сутрин ми роди внук. Не искам и да си представям,
че този мой човек, въоръжен до зъби, ще умира за такава измислена работа, като демокрация, мир или благоденствие на доверчив народ или племе,
които едва ли подозират, че лицемерът – банкер или самолюбив политик, не от добри чувства е изпратил танкове, самолети, бомби, ракетни установки с
лазерно насочване от Космоса само за да освободи бедняка на хиляди километри далеч от
разкошните си дворци и луксозни свърталища.
– Примерно, преди
петнайсетина годинки аз, момчета, си бех още ергенче, обичах да си поживея,
кефа да си направя. Млад бех, па и здрав си бех като биче, мускули имах и
тогази ай толкави, па нали знаете как стават тез ваджии, тате носи, мама меси,
да живей труда, и... аз па що да се трепя! Купил си бех синичка една моторетка, стодвайспеткубикова киевка, и кинди баш – кинди траш,
кой-къде, аз все с таз моторетка нагоре-надолу из Кършияка и Мараша, та
и край Четвъртък-пазара пердаша; дето двама, аз – трети.
Един ден додоха ми до гуша каскъндиите на мама и
псувните на дъртия, та поех и аз работа да си диря. Ха тук, ха там, хванах се
на строеж тухли да нося, вар, бетон, киреч да бъркам, при вуйчо чирак. Харно,
ама занаята не ме тегли, други работи ме теглят мен, та ден ако съм на киреча,
два ме отпиши.
Свикнаха ми апапите, търпят ме. Сещали се какви вихри
ме веят, чакали да прекипя, да улегна. А мен не ме свърта на място: тук, значи,
годеж, там купон, таз нощ бели кълки, седенка и серенада с кьотек, следната нощ
– руйно вино, бира, кебапчета, песни, танци и пак кьотек. Птичка божия! И баш
по онуй ми ти никакво време за пръв път в живота да срещна и аз жив журналист.
Отива той при Щерю, при бригадира наш, демек, и – тъй и
тъй, кай, довадял съм тъдява да изфотографисам най-кадърния измежду вас, да ми
го покажеш кой е и с колко си преизпълнява нормата, и прочие. Коя е таз ярка
личност, да го видя, щото бързам, че дузина обаятелни ярки личности чакат за
партийния вестник "Работническо дело" да ги изпедепцам по ноти.
Бригадирът, инак милозлив арабия, щото хем му бех ясен
каква мъгла съм, и пак ме траеше. Ей затуй пък аз го не бръснех и за слива. Не
го уважавах, що кат ми е бригадир! И в отговор ми погоди тоз номер. На мен ли
го погоди, или на фотографчията, вий, аверчета, ще кажете.
Дърпа се наш Щерю, обаче оня напира: не, та не! Ида
ви, кай, на крака, без кадро за вестника оттук не мърдам, оставете я таз пролетарска скромност, ще ми се смеят колегите, журналистът за едната чест
живей и се трепе, а вий нищо не губите, само печелите, ставате супер известни на
всички партийни членове в державата, дет са абонирани за нашия вестник! А
бе, аверче, всеки при нази работи как може, обаче за такъв отговорен вестник
"Работническо дело", е па баш за тоз вестник човек тук
ний нямаме. Отнюд, сакън, молим ви ти се, тръшка се оня: Покажи ми едного да
го кадросам професионално, и одма ви оставям на мира, че нали знам, всички тук
сте до един все герои на трудовия фронт.
Е, ми щом
настояваш! – склонил най-сетне бригадирът. Гледам го, по едно време
оня, накичения с фотографските анджаклами, право към мен се носи. Верно,
всички са герои, рекъл нашичкият, но оня, дет си е вързал челото с кърпа, бий връхта,
по-офръчен от него тук нямаме... Между другото, имах си се за убавец, а
кърпата я бях вързал да ми се обърне алабросът.
Вуйчо работеше на тоз строеж, всичко му иде отръки;
качи се вуйчо да ми покаже как да застана, а че и по-еркек да изляна на
кадрото. Покачи се и цялата бригада от шейсет и шест човека. Сбраха се всички на
покрива, курдисаха ме пред комина, уж че го майсторя язе тоз ваджишки комин.
Комин да зидаш, че и да го измажеш, си е тънка работа, не всеки я може, камо ли
кьорпе като мене тогази. Ами че аз, момчета, не знаех още от кой край се хваща
мистрията.
Нагласиха ме, значи, с фасон, в целия ми блясък –
едната лапа опрял на комина – да не падне коминят, демек, в другата стиснал
съм мистрията с кирпича. Хай сега, мой човек – рече оня чешит, прави
замазка, как си знаеш! Нали си пекан?! И аз, като замахнах… Че кат се
разхвърча оня ми ти кирпич. Отиде, та се не видя...
Не така бе,
келеш – крещи вуйчо, – тъй ли се пипа мистрия! Отърча той, гребна от
коритото и ми тика мистрията в ръце. И тъй много пъти: пляскам по
зидарията като гламав, мижа, че кирпичът фърчи насрещу ми, очите ще ми извади, а оня
синковец ми се върти като циганин-калайджия наоколо, кляка-става, заляга-притичва
отляво, отдясно, блещи ми се насреща с онез лупи и щрака ли, щрака...
Заклех се в оня тъжен ден повече да не стъпя при тез
вагабонти. Доядя ме, че майтап си бият с мене, та реших да сменя занаята.
Работа по онова време да искаш, работа колко щеш, ама нали си бях фукне и
аджамийче, все гледам работата да ми е лека и доходна. И заврях се аз в
консервния комбинат, на автоклавите, при лелките и бабките. Хем топличко, хем
съм на завет, няма кой в ръцете да ме гледа и да ми дудне; ами че аз на бабките
внук можех да бъда; гледаха ме те кат писано яйце.
Човек обаче предполага, а бог разполага, човек занаята и образа си мени, пък навиците му остават. И я подкарах, аверчета, по познатия мой тертип: кинди баш – кинди траш! Ден ако съм на работа, два дена ме отпиши, два
дена отцепление го давам. С таз моторетка, с таз синя киевка щу невести, щу
момета, хем писанки и загорели за любов, отвозих аз по храсталаците покрай Марица! Не
Кършияка, не Пловдив... мен околията ми отесня.
Росен-росен, отивам веднъж към девет и половина на
работа, сякаш не пръв хайлазин и кюнлия, ами френски работник гаче. А хората
сабахлен от пет почнали, в цеха ври и кипи, пък – чудно нещо, онез мъжкари,
дет ме знаеха що за цвете съм, се измъкинят измежду автоклавите кат из тесен
крачол, гледам как всеки отдалеч се засилва да ме излумка по
гърба: Брей, Слави, ний да не знаем какъв герой си ни бил! Тикат ми
вестника в суратя. Не стига това, ами из цеха налепили по всичките халета таз
фотография, и там черно на бяло: тъй и тъй, майстор Слави Бахчевански от
село Динк, окръг Пловдивски преизпълнява с над стоипеесе процента нормата, крачи в
първите редици на строителната бригада за комунистически труд, хвала на
неговите родители и на целия му джинс!... И все таквиз едни, от пръсти
изсмукани.
Изкупили те вестника от цялото переше зад вонливата вада
на Рибница.
А мен хем ми иде като вълк да вия от яд и обида, хем
сладка болка отвътре ме превзема... ей тъй мелаим-мелаим разлива ми се по жилите. И като нямаше къде-къде, засурках пети към строежа на Стъкларския завод, на
вуйчо да се оплача. Нали си бях аджамийче, па и честолюбив, засилих се, право при стария Радан Буйнозов. Дорде се не докаже ай това тук на –
размахвам му вестника кат на бик тореадорския плащ насреща – от твойта бригада
мизерници не мърдам. Или аз ще спечеля, или строителството ще ме
погуби!
Пък Радан хич не ми се зарадва. Като се разфуча тоз ми
ти див балканджия от Райково! Псува на провала и вестникарите, и верицата им, и
целия бляскав фалш в державата. Чешитът му с чешит, завидя ли ми Радан, що ли,
и досега не ми е ясно.
Ей тъй, аверчета, занаятецът ме погълна от глава до пети,
със салтанатите ми барабар ме глътна и оттогаз двайспет годинки кат един ден
минаха, мамицата му и живот. Ожених се, разведох се, пак се ожених, трима сина
и щерка ми се родиха, изгледах, изучих ги, и все с таз проста мистрия в
ръка. Ай де, кво сте ме зяпнали и кат риба на сухо преглъщате! Пийте си
биричката и да ставаме, че коминя нас чака.
Той беше поет, някакъв си поет,
ала нощем чувах – кашляше лошо;
зад панела знаех, съвсем не в ред
и може би пише стихове пошли.
С пенсия мижава, чакаше ред
като мене за кисело мляко
и случайно в онзи супермаркет
видях го веднъж закъсал яко.
Не му достигаха някакви пари,
та му услужих с жълти стотинки
да купи тарелка с две баклави
и за внучето вафла с картинки.
Мина лятото, изниза се есента,
ето че зима зла се задава;
паля си огън от сухи дръвца,
че с бедняка ларж се показах тогава.
Къде ли студува не ми е проблем,
всеки си има нейде роднини;
което зависело точно от мен:
пуснах го в супера пред мен да мине.
Всички сме братя и чакаме ред
на опашка за нещо бедняшко;
а внезапно усещам крила на поет,
преизпълнен с гордост хлапашка.
Тази утрин отново се буди проклет
моят Пловдив с познатата врява,
и каквото тук виждам, все е наред,
а беднякът любов заслужава.
Поети известни дал Господ Бог
устремени към почести, слава,
и каквото тук виждам, е все за добро,
а беднякът любов заслужава.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
* Улица„Гладстон”свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І")с подлеза под Централна поща край Главнататърговска улица на Пловдив.
** Един от неколцинатаспециални хора внякогашния Пловдив, приятел на дечурлигата, кротък,незлоблив, широко скроен характер.Независимо от незавиднатаму длъжност "хигиенист по уличните плювалници",кралски особи в представите мибледнеят пред финеса, с който тоя аристократ на духа обслужвашеуличните плювалници с боядисана в отровнозелено каручка и конче, в гуменичизми, соранжеви ръкавици до лакти, вкожени тиролски къси панталонки, яркожълта памучнафланела с къс ръкав, транзисторен радиоприемник "Ехо" и сламена капела,артистично преметната на гръб.
Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица "Ниш" 4, а те – срещу нас, на "Ниш" 3. Жена му бе чехкинята Стамена, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени коси, които сплиташе на плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото бетонно корито насред двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас, дечурлигата от махалата. В яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският език ни й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с него.
Иван имаше брат Йордан. Йордан беше по-младият, по-едър и представителен от братята. Той пък имаше две дъщери. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят. Бяха градинари.
Кой знае защо се бе върнал от Чехия Иван! С двора на брат му ги делеше телена ограда. По някое време лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света със своята чехкиня да си приказват само на чешки.
Помня, Дочето беше рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседната, но и от по-далечни махали да я заглеждат. За нас, дечурлигата, това бе ужасно любопитно.
Една неделя между Стамена и жената на Йордан отново пламна люта кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на едно място и пръхти. Иван бе по-нисък, но по-набит, по-масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал.
Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време си бяха част от "културната" програма за развлечения в нашите потънали в прахоляк работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия не бяхме и чували. От съветски грамофон, помня, Ването – дъщеря им на нашите хазяи Цвета и Костадин Дърварови, въртеше до спукване ритмичния шлагер с подвиквания "Ой Мамбо, Мамбо италиано" и ние, всички хлапета от махалата, я знаехме тази жабарска песен наизуст. И нашето Ване се момееше тогава, да е била, да е била 16-17-годишна, гонеше я мерак да се омъжи за италианец.
Не съм виждал по-гъста, по-дълга и по-къдрава руса женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше толкова силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изхвръкнат. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а пък поизрасналите филибелийски гамени й мятаха жарки погледи, както лакомо се зяпа захарен памук зад витрина.
Едно утро пред портата на Йордан цъфна огромно миризливо лайно. И пак женски клетви, пак писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази гадост, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли отгоре кофа гасена вар и пясък, пък си се прибра, засурка налъми към къщи.
Харно, ама подир два дена – същото.
Гадаем да не би да е някой от братовчедите на Дочка. А може и отмъстителен любовник да е. Като знаем що за стока сме това българите, хич не си беше за чудене, ако ревнив мъжкар "минира" територията около любимата. И защо? За да не посмее съперник да приближи, та любимата да вехне в самота, и като види, че тъй и тъй живот няма за нея, да си се гушне с влюбения лайнарин.
Тъпи номерца!
В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочето причината. Като великденска нафора, като същинска свещена реликва отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Знойните лаборантки от нашата Държавна болница обаче отсекли: медицината не е дотам напреднала, та по тези посевки името на идиота да определи.
На дъното, в крайна сметка, се оказа Стамена. А изясни се ето как.
Няколко нощи Йордан дебнел както юнака от приказката, демек, причаквал в засада Змея с трите глави. И късно една юлска нощ, когато скръцва портичката откъм братовия му двор, зърва той под мъртвешки бледата луна розовия задник на чехкинята. Изтърчава обратно у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме ние сънени: по обляната от месечина уличка "Ниш" чорлава трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи, подскача и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешком шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.
После се появи ухилен, късокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс, следователят от Второ районно на МВР Коста Коджейков – Шибека. Шибека пита-разпитва, прави очна ставка, изясни кое как се случило, защо се случило. Имаше сетне открит съдебен процес... съдебно дело, което се гледа при изключително любопитство от страна на градската беднотия в Културния дом на жепейците, в салона на местното кино "Гео Милев". Най-странното: съдът не осъди Стамена, ами осъди Йордан. Което съвсем, ама въобще и не означава, че сме намразили чехите, само дето на всички в махалата ни беше криво заради даскала, че кротък човек беше даскалът, от онези, дето и на мравката път сторват, а виж ти, Шибека го тикна за три месеца в пазарджишкия пандиз за криминални рецидивисти при политическите, че бил срещу властта, понеже саботирал дружбата ни с братския чешки народ.
Как понесъл този цирк брат му Иван?
Иван издъхна внезапно подир месец, докато Йордан още чукаше камъни от кариерата над Белащица за новия път Доспат-Въча, та не дойде на смъртта. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се Иван сред марулите. Беше и той кротък, тих, мълчалив българин. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носа му на този бахчеванджия Иван видях смешно да стърчи и да се поклаща посред китките в ковчега, докато комшиите го товареха на гробарката.
Ването, по-малката щерка на нашите хазяи Дърварови от къщата на "Ниш" 4, по онова време бе прясно влюбена, пак бе издула онзи свой грамофон до дупка и над траурно притихналата махалица, и над попа, и над клисаря с вапцания в черно и златно чамов кръст в ръце ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано"... И така с подвикванията на някакъв жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от някогашния мил мой Пловдив на бедняците.
Пловдив – европейска столица на културата 2019*
Plovdiv, 7 avg. 1995 – edited 20 mar. 2017
____
* 1952 г., ул. "Ниш" , 6-годишен в униформената манта на забавачката, пред оградата на Йордан.
.bmp)
.jpg)
.jpg)
