Публицистика – ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

Цивилизацията, каквато ни я пробутват по указания Отвъд океана...

ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

    30.09.2004

    Вероятно Корана е велика книга, но виждам в него посредствен преразказ на подбрани части от Стария завет, зле разкодирани; освен това откривам еднотипно повтарящи се твърдения колко нищожен е човекът пред Аллах, колко жалки са ни човешките желания, свеждащи се до върховното за простосмъртен постижение – изтягане върху сочна мека морава, в компанията на четирийсет предани хубавици, отпиващ изстуден шербет край бистра река със самочувствие на праведник, който се радва, когато гледа как се измъчва съседът му в огньовете на Ада, понеже имал дързостта този негов съсед да се усъмни в безграничната доброта на Бога.

    Есенцията на Злото в ненавистта на мързеливия, усърдно величаещ Аллах с молитви – това ли е висшето състояние на разума, човечността, жизнелюбието, Пътят и Истината за нас? Тъй е за добрия мюсюлманин, ако успявам да разчета дълбоката мъдрост от общението си със сънищата на пророка Мохамед.

    Дали в своята пищност и стремеж към величие то не са сънища на Разума пред грохотно звучащия над главите ни Космос? Двата ми майчини рода, перущенският и калугеровският, са клани от фанатици, насъсквани именно от добри тълкуватели на тази велика Книга за праведния мюсюлманин, мой брат по участ, може би и по кръв върху планетата Земя.

    А може би сме твърде наивни да повярваме, че Библията е нещо повече от творение на собствените ни представи за двуединството Бог/Сатана, което е ядро на нашата жизненост? Както всяко дело на човешкия разум, и Библията представя нещата пристрастно, едностранчиво, настойчиво. Истината е далеч по-разнолика от човешките ни мерки и сравнения. Всъщност, природата, като част от Космоса (от красотата), е безразлична към собствените си деца, и особено към нас, човеците. Вместо да живеем с реалността, ние се самоизтребваме, обхванати от лудостта да пренаредим, да покорим всичко, което ни се мерне пред очи.

    Най-претенциозна сред религиите – Исляма в основната, т.нар. фундаментална версия, подир 11 септ. 2001 г., всекидневно напоследък доказва колко безразсъден може да е сляпо вярващият, когато е в плен на схема, и как грандоманията го прави неспособен да проумее величието на смирения вярващ пред другите хора.

„

    Първи грях на Исляма във фундаменталната му версия, извор на нещастия, е пренебрежението към жената, поставянето й в ролята на домашно животно, за да ражда и величае своя насилник и духовен наставник мъжа. Оттук и безразличието към живота, на първо място – към собствения му живот у фанатика-ислямист. Този мой събрат по разум си е въобразил, че е любимец и праведен пред Ужаса, който твори в чест на Аллах. Но нали Аллах е висш образ на Доброто!

    Да приеме човек Озлоблението за висша добродетел, покровител и съдник, не е ли лудост в най-перфидния й вид! Да слави този Велик образ двайсет и четири часа в денонощието, пет пъти по за час заровил главата си между раменете, коленичил, опрял чело в земята, това ли е върховен израз на почит към Световния суверен!

    Захванах се да чета "Alles, was man wissen mus" на немския изкуствовед Дитрих Шваниц, книга, преведена на български под наслов "Речник на общата ни култура". Нищо ново до стр. 39 от общо 418 не откривам.

    04.10.2004

    За кратко съм се изкушавал да коментирам отношенията между държавата ни и човека – тип средностатистически гражданин, чийто манталитет, език, вяра, история и култура са български. Каквото и да се рече, българите – с най-ниска раждаемост в Републиката, сме и най-унижаваните, най-притеснени в собственото си отечество. Този мой сънародник не може да очаква милост от държавата, нито благодарност – поне проформа! – че честно плаща куп данъци, налози, отнемащи му между 40 и 75 процента от приходите... Не, не говоря за мутрите и висшата прослойка управленци.

    Българите сме търпелив народ, ала просветлението идва при смирения само когато е съхранил духовната си енергия. Духовните ни първенци отдавна не са си на мястото: хленчат повече от всички унижени и оскърбени. И от хленч, вайкане и мърморене по медийните трибуни, от снобския им брътвеж нищо се не получава.

    06.10.2004

    Две открития през първите дни на октомври от археолозите в България: Георги Китов – царско погребение от епохата на траките в могилата Малка Косматка край градчето Шипка, Казанлъшко; Божидар Димитров – златно съкровище отпреди 2500 г., предвещават онова, което преди десетилетие Ванга каза: земята ни е люлка на древна цивилизация.

    И на този фон сме свидетели на типични за нашенския адет кавги: полицаи с маски претърсват... археолозите, все едно то са не археолози, а кокошкари, селски тарикати някакви си. Държавата, която се грижи косъм да не падне от кратуната на наглия престъпник, учените археолози и историци, изобщо – хора, върху чийто труд градим националното си самосъзнание и достойнство, тази моя странна Държава ги третира като престъпници. Защо!

   Водещите – младежи* от сутрешното неделно предаване "Сблъсък" по бТВ, се гаврят с доцента-археолог и мой съгражданин Георги Китов. Културата на държавно ниво у нас се управлява от смешник – министър Божидар Абрашев, който дотук не е отпуснал ни лев за археологическите експедиции, и тези експедиции, кажи-речи, на самотек работят, с подаяния от... мутри, или както щете ги назовете, т.е. съмнителни благодетели, същите, които в опоскана България не си знаят парите, шетат, заели образ на стопани, та от тях и министрите, и депутатите в Народното ни събрание, са в трепет. Ей тези наглеци паралии се загрижили за националното ни самочувствие. Националното ни самочувствие стана зависимо от идиота, дето ще заварди улицата между две кьошета, за да си отпразнува купона с курвите, да си направи театрото колко е лъскав и важен, та движи с кортеж от копои-телохранители около себе си.

(1940-2004)

    Немският професор историк и философ Дитрих Шваниц сътворил популярна версия (очевидно за невежи и лаици) на Европейската ни културна история от две хиляди години до днешния ден, представя Немската нация като основен двигател на съвременната цивилизация от 1500 г. след Хр. до наши дни. Красиво! Западът придърпва килимчето под задника си, а ние – Ost Европа на туземците, и  особено Югоизтокът на Континента, задният двор, бъкан с онези тъмни балкански субекти и старите им коли и мебели... ние, казвам, сме в нечии светли очи кофти негатив, т.е. варварите на днешна Европа. 

    До стр. 87 откривам две блестящи в невежеството си твърдения от страна на боготворения от западноевропейската читателска аудитория немски професор:

    1) че кирилицата е назована по името на създателя й Кирил**; и 

    2) че южните славяни са българи, гърци и унгарци***. 

    За подобни случаи, дето имаме хубав лаф, остава само да влезе убитият. Ама мене, българина, семка на клани от башибозук два православни рода, именитият професор не ме кефи; кефят ме умниците родни, допуснали този опус в обращение на нашия книжен пазар, че и рекламите им да чета**** като за епохален научен труд.
    Абе, тези самовлюбени американци, западноевропейски гарги с университетска титла и пр. разхвалени умници, българите за смотаняците на Европа ли ни смятат, или вече решиха, че са открили село без кучета?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 30 sep.- 6 oct. 2004 – edited 12 fev. 2017

_____
* Слави Трифонов, чета напоследък, в 2007 г., когато набирам на компютъра си този текст за Internet, наричал двамата симпатяги Иван и Андрей опосуми. Опосумът е миризливо животинче с хубава кожа, която се употребява за шапки, яки, окантване на връхни дрехи, маншони за дами и изискани господа.
** Кирилицата е допълнена за славянската говорима реч версия на елинската буквена система, докато творение на Кирил е глаголицата.
*** Тези две "епохални" открития на немската историческа мисъл са съответно на стр. 57 и 65 от зле преведеното на български език издание.
**** Възможно ли е образование без познание върху историята? Нали историята е в основата на всяко обучение и възпитание? Само онези, които знаят основите на собствената си култура, развиват разбирането за себе си и собствената си идентичност. Историята не са облицовани годишни стойности, а ситуации от миналото. Почитаемият Дитрих Шваниц ни превежда през вековете, от самото им начало до най-новото съвременно понятие за култура: разбираемо, остроумно, иронично към познатото. (Реклама, буквално преведена от немския оригинал.)
    Или пращящо от подмазване поръчителство на родните свахи в издателския бизнес:
    След петнадесет издания и огромен интерес и успех в Германия, предлагаме на Вашето внимание този впечатляващ поход на ерудита Дитрих Шваниц през историята и културата, които всеки цивилизован европеец трябва да познава. Шваниц разкрива с хумор и разум онова, което всеки цивилизован европеец трябва да знае. Книгата доставя удоволствие от четенето и в същото време от нея се научава много. Вж. https://www.helikon.bg/books/41/-%D0%A0%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0_27109.html#book_info

Публицистика – ЗДРАВЕ, КЪСМЕТ И ВСИЧКО ОСТАНАЛО

ЗДРАВЕ, КЪСМЕТ И ВСИЧКО ОСТАНАЛО

    – Много сте мила. Вероятно не го заслужавам, но посланието, което чета по-горе, е страхотно. Б-р-р! Пък съм най-обикновен, при това вече в доста неприятна възраст. Благодаря, благодаря, благодаря!

    – Айде сега! На "Вие" ли минахме? Освен туй, всички сме единствени и необикновени, а възрастта е нещо относително, повече от Айнщайн дори!

    – Виждам на аватара Лъвица; може би сродно усещане за света, ако се вярва на зодиака, плюс съответнота самочувствие. Добре, че самоиронията ме спасява донякъде.

    – Смених си картинката просто, не помниш ли имена?

    – Помня. Но картинката е чудесна.

    – Ами що мина на официален тон?

    – От само себе си станало. Не съм го мислил специално. Пък имам смътна представа за теб. Може би жена, може би с усет към абстрактното в идеални пропорции, може би умен събеседник...

    – Да ти кажа честно, представата ми за мен е повече от смътна. За мислене да не говорим: ни абстрактно, ни конкретно, опитвам се да слушам тишината, ама не успявам много-много. Важното е, че се старая. За събеседник ме бива, защото слушам... ама и питам после! Това е отгоре-отгоре информацията.

    – Ще ми е приятно да зададете някой, да речем, много неприятен въпрос.

    – Няма неприятни въпроси! Има отговори, които ти е неприятно да дадеш.

    – Виждам, пак съм смесил "Вие" с "ти". А не знам на какво се дължи. Днес ми е възлов ден*, или съм си внушил. Нищо особено не се е случило, и точно това леко ме притеснява. Като затишие пред буря.

    – Няма значение, граматики разни! Обаче въпрос ми дойде на ум: Що в своите текстове качваш твои снимки от различни години? И как нищо особено да не се е случило! Излязъл си от небитието за пореден път и имаш съвсем новичка година пред себе си; това нищо ли е?

    – 1) Тези картинки би трябвало да демонстрират, че съм си същият; може би вид претенция от моя страна. 2) Шумните места ме натъжават. Виж, нов и мил ми е всеки Божи ден, особено когато вън е студено, мъгливо, дъждовно тихо.

    – Момичето с виолата, което се появява след четвъртата минута от записа, ми направи впечатление. След това късото й солово изпълнение преминава в дует с мъжа-цигулар. Това наддумване на двете виоли ми се стори разкошно. Виж ти каква дяволица! Къде ги тези жени?

    – Значи, не си слушал Яни? Можеш да наваксаш, невероятна му е музиката!

    – Слушал съм го. Но с времето са ми се смесили нещата с други музиканти. Говоря за период отпреди три-четири години за мен лично, когато за пръв път слушах този грък. И тогава пак някой ми го препоръча, това си спомням.

    – За него мога да кажа само едно: не пипнат, а прегърнат от Господ!

    * * *

    – Мислех на коя ли от моите познати ми напомняте. И плътно представата ми съвпада с дама, която допреди две години работеше като шеф в училище.

    – Не вярвам да приличам на някого, особено пък на персони, дето са били шефове, и то в училище. 

    – Зодия Лъвица, тъй ли? Или бъркам нещо.

    – Да, нещо като Лъвица.

    – Само Лъвица може да бъде такава: търкаля се отляво-надясно, после отдясно-наляво и чака друг да й свърши работата.

    – Не позна! Поради вселенския ми мързел гледам да си свърша работата тутакси, за да си мързелувам. 

    – Обичаме си котешкия живот, нали?

    – Че ако не ние, кой друг!

    (На монитора се появява самата София Лорен, та се налага да уточнявам.)

    – Така и не разбрах какво опита да ми пратиш. София Лорен за една вечер ли?

    – Тя да е подарък?!... Я помисли пак.

    – Учудих се, понеже е от онзи рядък тип жени, дето цял живот няма да ти стигне да им се дивиш и да ги любиш.

    – За нея трябва да се воюва. Ама не със съперници, а със себе си.

    – Ей! Това са ужасно неприятни сражения, да знаеш. Ама не си мъж, че да знаеш мъжките мераци.

    – Всички мъжки мераци се отразяват върху жените. Това е ясно! Не е нужно да сме мъже, да ги знаем.

    – Пък и не ми се е случвало да преследвам. Като събрат по зодия, това ти е известно, нали? Лъвовете не преследват. Чакат, дебнешком свити в храстите.

    – Това е излишно. Когото ти е писано да срещнеш, ще го срещнеш.

    – Права си, абсолютно; но все пак си от другия пол.

    – Е, и какво от това?

    – Много работи. Първо, блендата е различна. Вие сте интуитивни същества, обичате дреболиите, умирате за красиви малки нещица, за разлика от нашата суха рационалност. Добре, че ви има да облагородявате дивата ни природа на мъжкари.

    – И поради нашата интуитивност няма как да сте скрита картинка, нали?

    – Не е тъй, но що да ти развалям илюзията!

    – Е, не би могъл, поради едничката причина, че не съм се илюзионирала по отношение на вашего брата досега. Късмет, а?

    – Май си права, ама то важи само за хубавите интелигентни жени. 

    – По-скоро за онези, които си спомнят опита не само от този живот. 

    – Значи, като ме заинтригува някое дългокосо с цици и мила муцунка, ставам изобретателен да се крия, та да не ме усети. И наистина, с развитата ви интуиция си имам бол проблеми.

    – От кого се криеш?

    – От обекта на моите бесове, разбира се. Само за илюстрация: с момето, което после ми бе съпруга петнайсет години, шест пъти ни запознаваха в разни компании, а бяхме вече любовници. И това става в селище с около петстотин души, опитващи се да разберат накъде се блещя.

    – Това, за да ти е интересно на тее, нали? Защото момичето те е разбрало, преди да се скриеш.

    – Не е вярно.

    – Е, казах за кои жени иде реч; не толкова хубост и ум, колкото опитът...

    – Женският ви свят ме е занимавал от 5-годишен, стигнах до откритието, че у момичето то или е вродено, или го няма. Не се учи, зависи от интелекта.

    – Кое?

    – Усетът кой е мъжът за нея. Мъжете обикновено не го знаем, а момичето знае, природата му го шепне на ухо. И естествено последни научаваме, че сме влезли в плановете на хубавелката. Та този стереотип на хубавата интелигентна жена първо тръгвам да съсипя. Правя се, че уж не ми пука, и отсреща започва едно тръшкане, едно страдане, показване на нокти и сълзи, тропане с краче...

    – Ай стига, бе! Направо Шекспировски чудесии! А нещата не са тъй прости. Единици са двойките, които остават цял живот заедно не по принуда социална, а защото са се намерили един друг като мъж и жена.

    – В любовта човек също може да е посредствен, и това разбрах. Не понасям мъже, които подценяват момичето, за да се покажат велики. За мен да съм влюбен в едно момиче... е покоряване на бесовете ми.

    – Избягвам да се произнасям за любовта, защото има страшна обърквация: секса смятат за любов, любовта – за секс, а те са съвсем независими неща.

    – Говоря за любов, съчетана със секс. Нямам представа какво е да легнеш с момиче, което не цениш като човек, като чар, а само за физкултурни упражнения.

    – Да попитам: щом го харесваш с всичките му дадености, можеш ли да продължиш да го обичаш без секс?

    – Да. След като физически сме се разделили и пътищата ни са се разминали и то продължава месеци или години, докато едно утро се събудя трезвен, престанал да усещам излъчването на жената.

    – По някакви причини не сте правили секс, ще продължи ли любовта ти?

    – Да.

    – И колко ще трае?

    – Две млади жени са ми пред очи: едната от над десетина години, другата от три-четири. И няма изгледи да съм в леглото с коя и да е от двете. Усещам интензивно любовта, когато едната или другата си я представя: изпитвам не точно сексуална тръпка, а привличане. Много красиво усещане.

    – Е, значи следва извод: любовта без секс е по-трайна. А?

    – Може да трае много дълго. Докато не видя жената в неприятна светлина: занемарила се, изпростяла, превърнала се в домашна слугиня или в бъбрива досадница. Обичам момичето ми да е на пиедестал, да имам възможност да го обожествявам, да ме предизвиква на подвизи в нейна чест. Като представител на зодия Лъв, съм изключително честолюбив. В поредицата есета "Въведение" съм написал: ако влюбеният Петрарка веднъж беше легнал с Лаура, нямаше да ги има любовните сонети. И все пак. Кому би харесало да ближе сладолед през стъкло?

    – Оппа-а! Лъвовете не се хвалят, на всички е видно кои са, що им трябва да се фукат? Хвалят се незабележимите, за да си отвоюват пространство. Не че умирам кой знае колко по сладолед, но мога да го ям с удоволствие, без да слушам хубава музика; както мога да слушам хубава музика, без да лапам сладолед, а може и двете заедно... в редки случаи.

    – Не става дума за елементарна хвалба, а да направиш тъй, че да говорят за теб. Разбира се, сам няма да взема да се хваля. Напротив, ще говоря за себе си зле, най-ироничен ще съм спрямо себе си, и познай защо е това!

    – Отде да знам! Не ме интересува чуждото мнение; пък и кой ме познава дотам, че да има вярна преценка? Загуба на време е да занимавам другите с моята особа; който се интересува, ще намери начин да разбере що за човек съм.

    – Ако си Лъвица, няма начин да не си честолюбива, отмъстителна, злопаметна, и същевременно горещо да жалиш онзи нещастник, когото си наранила в Лъвския си гняв. Лежим си, значи, в храстите, мързелуваме, обаче със зорко око винаги сме наясно кой как се отнася спрямо Наше величество.

    – Крайно погрешно! Лъвът и Лъвицата са спокойни, великодушни, съзнават мястото си в йерархията; няма на кого да се гневят, защото дребните изискват снизхождение, като част от хранителната верига. Лъвовете могат да се гневят само на себеподобните, и то по-скоро е съревнование между равни, не гняв. Много ниско поставяш Царя на зодиака.

    – Мисля, че идеализираш. Много е хубаво, за да е вярно.

    – Що! В природата нещата са ясни. Затова природата е хубаво нещо и животните в нея са хубаво нещо. За човешките недоразумения не съм отговорна, а се знае, че истинските неща наистина са красиви.

    – Говорим за човеци, драга!

    – Човеците страдат заради собствените си грешни представи за себе си и за мястото си под Слънцето.

    – Така е. Раят е, когато Плът и Дух се съединят в прегръдка. И тогава Бог или Божественото слиза при нас и ни изстрелва в Небесата.

    – Те не са разделени, ние ги разделяме. А Божественото си е у нас, само че ние не търсим Божественото.

    – Надявам се, с теб нямаме този проблем, наясно сме. За съжаление не са много мъжете и жените, които го знаят като че ли.

    – Нали затова има развитие! Всеки по пътя си... и тъй до крайната цел.

    – Виждаш многолюдието около мен.

    – Какво многолюдие?

    – Ами никакво.

    – Тоест... сам си?

    – Обитавам си манастира сам, ала виртуално живея с илюзията за чаровното момиче, което знае, разбира се, защото ме е усетило вероятно! – но какво от това, че няма да съм с момичето както мъж с жена. И ето, ти успокояващо ми казваш: божественото е разкошно, когато е останало само мечта. Явно превърнал съм се в Петрарка. И въпреки това, а може би точно затова, смятам се за щастливец.

    – Ей-ей! Кой ти пречи да си осъществиш мечтата? 

    – Нощем обикновено се приспивам с образа на момичето, което през деня избягвам да погледна, по коридора се разминаваме двамата с наведена глава или тя ме прострелва с поглед. Споменал съм го и това някъде из тези есета. Седна веднъж до мен и не смеех да дишам, а като свърши там служебната ни сбирка, изстрелях се пръв да си ходя.

    – Като мъж от ХІХ век. Щом я харесваш, какъв ти е проблемът: тя вече знае!

    – Опасявам се да не разпилея мечтата. Става дума за бяс, за енергия, която опитвам да не избие на повърхността. Пращам й по прислужницата цветя за Осми март, прислужницата ми казва как грейнала, а аз измърморвам: "Аха! Е, добре!" Такива чешити не се срещат всеки ден, но що да сторя, като е доста време подир мен родена, и значи, усещам, може да направя щуротия.

    – Ей това ще ни умори: не смъртта, а предразсъдъците, с които сме обрасли. Важно е да знаеш какво искаш, и нямаш проблеми, ако желанието ти не накърнява свободата на другия.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 7 avg. 2007 – edited 11 fev. 2017

–––––

* Рожденият ми ден.

Ars Poetica – ЛОШОТО МОМИЧЕ

ЛОШОТО МОМИЧЕ

Лошото момиче пак по улиците нощем броди
или се оставя някой мъж да го съблича,
да го лъже безогледно с бели платноходи,
с лицемерен глас в любов да му се врича.

Лошото момиче майчица си няма да го учи,
че мъжете изкушени мамят безогледно –
свършат, после те прогонят като кучка
и от скъпата кола те гледат с поглед леден...

Лошото момиче... Колко лесно, мили дами,
да го смачкаме с нозе и вий да го вините! –
а пък то е крясъкът на младостта ни, 
който безутешно вън по цели нощи скита.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 28 jan. 2007 – edited 10 fev.2017

Публицистика – ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ И СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ 
И СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

      

       І.

     Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук*, тук посред нашия краен квартал отвъд най-голямото циганско гето в Европа, една жена, не по-възрастна от четирийсетте, лежала по гръб досами пътеката и хълцала тихичко със затворени очи, а хората отдалеч я заобикаляли. Жената просто лежала безпомощна на земята, и когато единственият човек, който спрял при нея, попитал: Зле ли ви е, имате ли близки или приятели, или да повикам лекар? – прошепнала: "Нищо не ща, искам да умра".  

    И когато този едничък човек дойде в моя дом и предложи да се обадим на Спешна помощ, да сторим нещо, каквото и да е, защото това не е някой алкохолик или дрогирана отрепка, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, моя милост, пишещият тези редове, рекох:

    – И защо точно ние! Толкова народ минал и минава оттам, стотина, може би хиляди са я видели вече, няма начин поне един да не е направил нужното; поликлиниката е на две крачки, а ние – какво? – би трябвало сега да скочим в колата, да идем да я уговаряме да дойде с нас, пък тя вероятно ще се дърпа, ще повтаря своето "Искам да умра", и хайде да си представим панаира, който ще се получи! Ще се струпат зяпачи, ще обсъждат не само жената, но и нас двамата с теб, какви сме й ние, нали! И ще станем център на вниманието, а ни знаят мнозина от този край на Пловдив, и оттук-насетне ще ни свързват един с друг и с този печален случай. А ние не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече един с друг.

    Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

    И този човек, когото силно обичам и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце:

     – Добре, никъде няма да ходим.

     Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам от уютното ни гнездо и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам:

     – Ако речеш, да отидем!

     – Не – отсече решително моят човек, – сега вече аз не желая да ходим.

     – Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам жигулата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя... тя нали не искала който и да е да й помага, нали сама рекла, че иска да умре?

     – Да-да! – разсеяно някак, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце с нежна мека кожа, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано.

    Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му гузна съвест. И значи, топката бе прехвърлена в моето поле и тъй горчеше и пареше въздухът около тази лежаща върху влажната пръст нещастница, че решително я отстраних и си казах: О-о не! Доста са ми неприятностите в този мой объркан живот, че да се товаря с още една. И не толкова със силата на ината, колкото с вродено у всекиго от нас явно жизнеутвърждаващо любопитство, същото, което ни кара с облекчение и вътрешно задоволство да присъстваме на погребения, да слушаме с разтуптяно сърце за кървави драми, духом вътрешно отстранени, щастливи почти, че това, точно това не се е случило с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, и значи ние продължаваме да се борим с неприятностите; за някого съдбата отсякла: Дотук! –обаче ние отминаваме нататък.

    И тъй направих кафе, изпихме си кафето, целувахме се, гушкахме се, бъбрихме за какво ли не, и ето в тези разпилени приказки и уют жената, която искала да умре от отчаяние, изчезна, стопи се, престана да ме безпокои.

     Сутринта обаче, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, онази нещастница пак се появи пред очите ми. Припомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, че била боядисвана и поддържана някога, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари този абсурден, ужасен въпрос: Защо я осъдих на смърт тази жена? Защо не усетих жалост, ни състрадание, нито основание да помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?

     Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред онова странно Нещо, което назоваваме Съдба, Бог, Съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно през тези последни десетилетия се е случило с всички нас, с цялата ни Българска нация, изпаднала в драмата на оцеляването: ние, скъпи, привикнахме с безразличието и губим импулса си да се съпротивяваме на Злото. Представям си, че не съм само аз, че десетки и хиляди сме заобикалящите изпадналия в беда. Какво ти безразличие, ние сме съучастници в тази гавра, която се извършва и над самите нас, пет или четири милиона все по-оредяващи българи по род и нрав. Не, не за хора на исляма и цигани, а за нас – българите, говоря.

     Защото тази държава не ни е само родина; тя ни е имот, наше наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено напоследък с лепкава воня на духовна кал, която на могъщи талази бълват телевизионният екран, вестниците, радиото, интернет-сайтовете на България с отвратително безразличие. Някой се е появил в този миг на хоризонта във вътрешния пейзаж на душата ни –катедрално строг, висок, мрачен, и заповядва: Стой там, където си! Въпросът не опира вече до красиви жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш... На всяка ли? – Не... не! На всякаква цена, следователно, да не сe пилееш. В крайна сметка, онази хълцаща женица сама пожелала: "Нищо не ща, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, то е нейно право, и следователно: не се намесвай, където не са те канили! Тук вече място за съчувствие няма.

    Това, скъпи съотечественици, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие подир разпването на Исус. Днес моят роден осемхилядолетен Пловдив – най-древното оцеляло на континента Европа жизнено селище, е обрулен от алчни парвенюта окаян град, живеем като бежанци в отечеството си, очите ни са обърнати навън, младите ни потомци бленуват час по-бърже да напуснат България.

     ІІ.

    Наоколо светът се тресе от катаклизми: катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като... в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на варио-оптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите.

   Но това са хора, Боже мой! – мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени по очи върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху дивана.

   Единият още едва помръдва пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.

   Нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тези наши очи! Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки останки на, мъртъвци, които извличат с носилка или събират като смет в големи черни найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват из нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи в кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела след сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия снаряд срешу чакащите на опашка за хляб косовари.

   Това не са необикновени работи – нашепва телевизията, това ти е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план, с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни.

   Защото жестокостта и цинизма в реалния живот са по-развихрени и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни бизнесмени в изкуството, които от тези работи правят пари, ужасно много пари.

   Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставяме лъскави образци умно подреден бит. Проблемът ни е как да живеем ние, простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на човешката ни природа, ние, продължаващите да оцеляваме с остатъци от храброст в това блато на духовна разруха, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа – модел на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни постепенно свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над нас, няма ги онези простички Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството в тези две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, луксозни лимузини, модни дефилета, автомати Калашников, междупланетни сонди, Internet, АВС, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Gran Prix, безумно тъпи и пошли най-евтини чужди сериали по българските телевизии и реклами-реклами-реклами, които носят пари-пари-пари. Реклама за страст на кристали, реклама срещу запек, диария, за дамски превръзки с крилца и за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не.

    Това тук не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние: аз, ти, той, тя, то, точно ние, човекът сме най-чудното, най-чудесното на тази малка планетка, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?

     ІІІ.

    Какво ни казват политиците – тези тъй здраво заети с благото на нацията възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка достойна проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. 

    Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние сред тоя порой от престъпления, успехи, победи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни нови поколения на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, надеждата ми за оцеляване няма абсолютно нищо общо нито с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на Българската войска в мисии на НАТО далеч извън България.

    Като гледам тези толкова добре поддържани лица с подредените коси и бръчици на угриженост върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни г-н Президент и сегашния ни г-н Министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако тип с противна физиономия посегне към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през лапата, отколкото ако тези, дето посягат, са симпатични, образовани, изглеждат човешки на екрана.

    Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази алчна капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата ми глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че чудесната ни държава завира пипала в гърлото ми, за да измъкне оттам залците хляб, да ги преброи и ми остави толкова, колкото да не умра от глад и скръб.

    Защо ми е този договор! Този унизителен договор съвсем не ме устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от Държавата, да я отрежа с рязкото "Върви на майната си!" – защото тази държава е обсебила и миналото ми, не само настоящето, моите близки и моите мъртви предци са работили пак за тази държава и по същия унизителен договор. Заради тези мои свидни мъртъвци не мога и аз да се наредя сред отчаяните мечтатели, бленуващи Зелена карта с гордото "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на Канада", "поданик на НВ Кралицата на Великобритания" и пр., и пр.

    Живея със съмнението, че всичко тук, което притежавам, е втора употреба, животът ми вони на магазин за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното си детство не мога да се отлепя от родната кал, населена с уроди: възгордели се парвенюта, позьори, циници на дебелашката простотия. 

    Е, добре, Държаво, не аз... ти си я открила тази черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти стори всичко възможно аз, българинът, да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Ходиш ми по главата, по раменете ми ходиш, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна и самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен ставаме все повече и повече. Не в действията си... В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки българин, ние – унижените и оскърбените, лекичко и постепенно с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но ти рано или късно ще трябва да си платиш за стореното с нас.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 mart 1997 – edited 9 fev. 2017

_____

* Действителен случай на 300 м от дома ми. 

БЕЛЕЖКА: Текстът – в пловдивския вестник "Арт-клуб", бр.3/1998 г. 

Ars Poetica – ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

– Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме красиво да плющят?

Кралю, защо е хофмаршалът –
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!

Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички с низ хвалби
кой бил по-ловък, по-изкусен
при писане на пошли мадригали...

Къде са поетичните канцони!
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, Кралю,
на сяра и на водород ухай...

А кой ще среща Дон Фернандо!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй ни сполетя?

Свинарките се изнапили,
накипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с ужасното си квакане кресливо
и своята циничната реч?
Дали успяхме да замажем
едно ужасно впечатление!



Сега какво ще каже Дон Фернандо?
О, Боже! – толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.

Кралю! Донасям Ви надлежно:
аз погледа му зорко проследих...
Коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.

О, бедната инфанта! О богове!
О триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с възторжено "Ура",
"Да живей Фернандо" и прочее възгласи
подобни лицемерия да скрие
как той я съзерцаваше като орел,
докато тя примираше като гугутка плаха.

Като да бяха двамата сами, Кралю, 
а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.

Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.

Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
Нали това ми дава основания
да бъда Ваш придворен шут!
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.

Кралю, мечтая щастие за дъщеря Ви.
Та те са лика и прилика с Дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,
и ще се наплоди кралската Ви челяд.
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете Ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених...

И аз от свойто ъгълче какво да сторя! –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра.
Ще попърхам. Ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя.

И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 9 uni 2001 – edited 9 fev. 2017