Story - ЗА ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

      Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат “Кристал” и се наложи по обиколни пътища да се снабди с така нужните за ракията на полковника петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне зазката, като допълни резервоара й с гориво, източено от бракуваните машини на някогашната бойна авиация в близкото село Крумово. 

    Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се подробности около похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при по-млада любовница... Нашият Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила. Гушкал се с Людмила, ядял с Людмила, Людмила му била на сърце. Това разбирам; как обаче спяла, като Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, не мога да проумея. 

    Тъй като напоследък започнал честичко да наминава към оня тих квартал, изнервени покрай трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я настрани и я тикнали в копа слама. По-нататък историята знаете. Вестта за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, покачен върху стар немски велосипед „Мьове” и във вид на препоръчана поща, демек, писъмце с обратна разписка, адресирано: „Лично до госпожа Елена Ламска”. 

    Като го чете и препрочита поне дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта – докато тате още го нямаше, мама ми подаде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ подава завещанието си на сина си Рудолф*, и рече:

   – Чети, Иване. Чети, мили, и се учи. И не прави като татко си. В тез работици човек трябва да си знае мярката и овреме да се спира, ала баща ти никога не е знаел кога да спре, Ванчо.

    Трийсетина подписа се мъдреха под посланието, а над тез подписи с едри калиграфски букви лъщи надпис: „Група възмутени граждани”. Възмутените граждани (по-точно казано, селяни-бахчеванджии) от отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате се е отдавал, както пишеха, „на пагубна любов” към вдовицата Людмила Илчева. Интересно, за въпросната Людмила Илчева авторите на писмото твърдяха, че е „кротка, тиха, скромна", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава, има сто и петдесет ярки-носачки, два шопара Гошо и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока. 

    Това дотук както и да е, писаното за баща ми обаче бе върхът. Авторите сочеха скандали, цинични мръсни изрази, побоища. В идиличния типично зарзаватчийски квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл и безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатор на щата Калифорния, някой си Арнолд. Фукал се, че е таен агент под прикритие с прозвището Бесния Дитрих, че прокурорът на Републиката лично му е задължен и с помощта на Татарчев, значи, държи в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици и леки жени певачки. За отмъщение местните зарзаватчии наричали хлебаря зад гърба му на подбив Гарабед Шпионина.

    Късно вечерта, когато агресивният, нагъл и безскрупулен тип се втурна весел между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги и печално траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме си с такива думи и изрази, като моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица – обръщения, от които при други обстоятелства би ми се гадило. Той обаче не спираше да бълва колко фурни хляб извадили тоя ден, колко била мухлясала американската царевица, която им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават, как на кадровичката кучката окучила шест пальока, пък двата взели, че умрели, понеже тя единия го задушила по невнимание, другия настъпала.

    – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

    Но Тотю, преизпълнен от планове, й хвърли само очарователна усмивка и продължи: смятал да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.

    – Повече поръчки – повече парички! – тържествуващ завърши словото. И едва сега откри, че никой не му се радва, не споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощен ръце, същински регулировчик на задръстено кръстовище: – Какво става в таз къща! Да не е паднала бомба?

    – Имаш огнени поздрави от Людмила – рече сестра му Гица, – че и група възмутени граждани ти пращат пламенен прювет.

    – Какви са тез майтапи?

    – Пак си го ударил през просото – оглежда го мама. – Твойте, а-ах, твойте... Твойте магарии край нямат.

    – И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на Пинокио, знак, че е развълнувана.

    – Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Гошо и Бошко ядат ли сутляш?

    Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край тукашната Сточна гара, си било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа лош майтап и нищо повече. Като го гледали как се бъхта, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за тая Людмила, понеже не знаели за оная Людмила, зарзаватчийката. Ама с оная Людмила било стара работа… стара и приключена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате.

    Така обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онез зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, тъй като става дума за неговата чест, което ще рече: за честта на рода Ламски. Заем брашно тъпкано се връща! – с тая сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да ни лъже! Нали?

Тенекиеният мустанг Виктор

    Странното е, че Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал и под въпросната копа слама. Отидохме двамата с тате да отървем зазката от плен, а вечерта ядохме до пръсване боб със зеле, тате изпи три двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. И мама цяла вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишеловец куцо мишле в буркан съзерцава.

    И тъй, мина седмица оттогава.

    Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Що ли сега ще рече Монката Добрев?... За да излезе от така заплелото се положение, тате остави Виктор, дето си беше, само поразбута сеното, да могат от небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от гражданския ни въздушен флот. За по-голяма сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, с писклив глас рече:

    – От името на група граждани ви сигнализираме от Коматево. А бе, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва втора седмица вече в третата копа слама на улица „Тинтява” номер 5.

    В отговор на което всички у дома чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:

    – Бензина го имаш. Осигури ли захарта?

    – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И глей да не ми пробуташ бензин за трактор „Беларус”!

    – Едеот! – чухме хохота на полковника. – Какъв шофьор си ти! Беларусите горят нафта?

    – Е, някои беларуси са на бензин – рече тате, па умислен тури слушалката на мястото й.

    Питате се как сме намерили захар, кога нашите търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да я предлагат след месец-два на четворни цени? Но понеже обикаляхме като в оназ приказчица: „Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!” – та ще река: и от пиле мляко има в нашата България, знаеш ли на коя порта да похлопаш.

    Стартирахме от закъсал за поръчки тенекеджия от квартал Прослав. Тотю му занесе седем килограма брашно, а тенекеджията ни изпрати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, като стъпихме на шефската нишка, все по персийски килим вървяхме. Не минахме през местния захарен комбинат, по простата причина че в процъфтяващия някога, по Татово време, „Кристал” от десет години захар няма, па няма и да има; захарта в “Кристал”, уверяваха ни: била сал върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафе.

    От Фабриката за пирони срещу половин кубик дъбови дъски и бичмета за резбован битов кът от бабиното селце Пльоковица получихме трийсет кила гвоздеи. Пироните разменихме за три пити овчи кашкавал с г-н Карамедаров – управител на млекоцентрала в Балчик, който тъкмо строял виличка на три етажа в Герман, сред Родопите. „Майсторът му отунзал*** париците”, жали го тате. С кашкавала се представихме пред заместник-шефката на областното аптечно управление във Варна, която в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

    Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Поехме от фабриката за пирони в сряда сутрин, в четвъртък по обяд бяхме кацнали върху рампата на Пловдивската жп-гара,кога началникът на пощенския вагон стовари в нозете ни чувала със захарта от Бургас, естествено съвсем не безкористно. Човекът пожела тутакси да си отсипе полагащата му се, според него, комисионна, своя пай, и тъй като нямаше подходящ съд за тая цел, прояви типична за българин  съобразителност: насипа захар в джобовете на железничарската униформа. Посегна патъците си да изуе, опита да свали железничарския си панталон, с канап да му привърже крачолите и да ги напълни. 

    Добре, че тате го спря; каза му да не се излага като кифладжия... Ама някои хора у нас са склонни не само службата да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и цялата ни държава, ами и на своя кирлив фасон да плюят, опре ли работата до келепир, кьоравото да ударят.

    В съботното слънчево утро Виктор цъфна под балкончето ни. На буксир го довлече личното МеПеСе на Лилко, тоест, на току-що издигнатия за шеф на областната полиция полковник Добрев. И да ви кажа, всичко си беше честно. В резервоара на Виктор наистина се пличкаха**** трийсет и пет литра чист керосин*****. Тате ги измери с каничката за кафе.

    Докато се движеше с гориво, предназначено за свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше толкова оглушително, че парализира трафика на крадливото племе от съседния цигански катун и манговците за около месец изобикаляха нашия блок и нашата улица, притеснени, че тук се гърми на месо по апаша-кокошкар, и поотдъхнахме от гюрултията, от зурните и тъпаните им, от  техните безкрайни празници – сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от патардията до късна доба, от кефовете на циганския несретен живот.

    Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени българи, трябва да е истина! Дали продължават да си губят от съня, за да си запишат с подслушвателно устройство какво бъбрим по телефона? Да кажем, професионалът Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето, нали! Затова трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи народа под око и изкъсо, понеже много е възможно от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, важна за оцеляването на Отечеството в епоха на организирано от обновените бивши бурно капиталистическо строителство.

    Шеф на районно полицейско управление, като пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, и такваз реч им дръпнал:

    – Равни-ист! Мирноу! Скъпи ми господа сержанти и вся астальная сволач, орли, соколи мои! – подхванал кротко, по бащински, като постепенно усилвал гласа: – Какво научавам за снощи аз? Научавам, че моите подчинени, моите юнаци, без мойо согласие, без мойо дознание, без да ме попитат, без да дори да благоволят да ме сигнализират, нахълтали в ресторант “Куцото муле”. И какво се получи, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей това се получи!

   Поспрял дъх да поеме, извадил кокалено гребенче, сресал бавно оределия стоманеносив перчем, издухал си пърхота, върнал гребенчето пак в малкото джобче над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи:

    – Прибрали сте в кауша най-ценните граждани на Републиката, онез, дето ни осигуряват пари за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за борбъта с тероризъма. Едеоти-и-и! Нещастници-и-и! Окошарили сте Доктора, Големия и Малкия Катил, Геле Адвокатина, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Пацо Ножаря, Митю Пищова и Магда Уруспията. Бе, вий знайте ли, че ако тез наши съграждани земат да ни се обидят, ще пропищи орталъкът*******, горе державата ще се разклати и не остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде е, по живо-по здраво да си се прибираме всинца при козите и овците на село… Туй ли искате?

     Закашлял се, поспрял колкото да се успокои, па с възможно най-гръмовен глас повторил:

    – Туй ли искате бре, едеоти-и! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм, или лукова глава? Я, да чуя! Аз лукова глава ли съм? – Подложил шепа зад ухо.

    – Съвсем не! – отвърнали униформените. – Съвсем не сте лукова глава, гуссин началник.

    – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... В посока ареста хо-о-дом арш!... Раз-два, раз-два-а-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Набий. Набий крак. Дясното рамо напред, марш! 

    Заповядал да цунат ръчица поред на всяка от окошарените нощес мутри и мутреси. "Като има грешка, има и прошка!" – Народът го казал. Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, като помля от лобут студентите край парламента, дето се радвали и веселили да отпразнуват, че правителството на господина с хубавия алаброс******** се килна да пада. Пак, че се размина без съдрани носове и уши, без уста разчекнати и разпрани!

    Господин министърът на полицейските работи Николай Добрев същата вечер след оная ювелирна акция обясни от синия тв-екран какво станало. Човекът си беше готов за Баща на нацията. Понеже народът е палаво дете. Остави без надзор тоя тъкмо демократизиран и пощръклял от радост народ и току-виж изкипял млякото, къщурката катурнал с коминчето наопаки, на локомотива пищялката затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Така че налага се чат-пат да има и насинен някой задник, съдран някой нос, уши откъснати, зъби избити, ама то е заради душевното здраве на нацията. Партията и сега мисли вместо нас, дами и господа, и сега бди. Тъй че да следваме командите откъм едничката централа в центъра на София. Инак – лошо!**********

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 14 fev. 2016

______

* Ламски, греши относно: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която мяза ачик на коматевска зарзаватчийка от зеленчуковата борса край Първенец; 2) Въпросният не е Рудолф (еленът на Дядо Коледа), а принц Чарлз.

** Тотю бърка думата и така полковникът разбира с кого говори.

*** Жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се. 

***** Гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име у нас се ползва като нарицателно за доносник.

******* Околността.

******** Жан Виденов (1959) - председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 и министър-председател на България през 1995-1997 г.

********* Вж. http://klisurov.blogspot.bg/2011/02/blog-post_8980.html

Ars Poetica - ДОБРУДЖА

ДОБРУДЖА

Някога бях млад – твърде млад,

за да прекося, кажи-речи, на един дъх

четирите километра през разораните ниви

между Гурково и Тригорци,

където моето момиче беше с двете ни дъщери,

уморен и щастлив да ги видя отново.

Какво стана с онова момиче и дъщерите

отдавна не е тема за разговор,

но мелодията, която си тананиках тогава,

звучи и днес в ушите ми.

О, братко Боб Дилън, пет години

преди мене роден отвъд океана –

един евреин в онази твоя родина

на заселници от Близкия Изток,

като българин искам да ти кажа:

песните, дрезгавият ти глас

ми говорят повече

от всички световни филхармонии,

от всички тях може би защото

си влязъл в сърцето ми още там –

в Добруджа между Гурково и Тригорци,

докато се завръщах нощем сам

като един Дон Кихот от Пловдив

през нивите на Добруджа

при моите хора в една стара къща

под най-ярките звезди на небето.

Plovdiv, 13 fev. 2016

Ars Poetica - БАЛАДА ЗА ДЖОН ЛЮБОВНИКА

Self Portrait 1889, Vincent Van Gogh

БАЛАДА ЗА ДЖОН  ЛЮБОВНИКА

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени;
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,

муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го – красив възкръснал

един достоен мъж, тъй горд, хидалго сякаш от Ла Манча,
занемарения си двор премете, прекопа и значи,

със дланите на колене отпред в очакване приседна
мома със влюбено сърце да се яви тук ненагледна...

Моми – дал Бог, но тез моми защо към него не поглеждат,
замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи,

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво;
не знаят ли как го боли мъжът, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Тъй шумен е за нас, уви, сезонът весел, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен!

Plovdiv, 21 dec. 2006 – redact. 13 fev. 2016 

Ars Poetica - EXPROMPT

EXPROMPT

Плът, към която мъжът се стреми:

за духа в тая форма Бог отговаря –

дали е едничка сред много жени,

покана за страст или за поквара.

Plovdiv, 12 fev. 2016

Публицистика - БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

Двата прозореца към избата на улица "Ниш"
БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

    Таз крепка вяра в правотата на своето, което казвам, хич не ми харесва. Геният и графоманите говорят тъй убедено. Не съм ни Библията, ни Господ, да съобщавам истини от последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това и онова, ясно ми е, че след като тоя мой баща си бе най-обикновен, т.е. простосмъртен и грешен както всички човек, естествено е да съм като него. И силно ми се нрави тая позиция на Говорещия от низините.

      Колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички ония докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тия записки! Любомир Левчев има стих по подобен повод: И в несъпротивлението падам като в целувка без любов.

   Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами че дяволската му работилница на родния комунизъм раждаше единствено жлъч у нас. Жлъч и омерзение... и нищо повече като акт на съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност, в съкровище онова, което я наранява, което предизвиква болка у нея. Благородното е уравновесено, не крещи, не се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от ненавист. Или да мязаме на политически агитатори по стъгдите на България, на гьобелсови ученици?!

    В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта, като нищо свястно не могат да родят освен фанатична самоувереност колко сме прави, колко сме призвани да въведем най-после ред в объркания ни и хаотичен свят! Къде е тук смирението да се живее талантливо? Това ли е лицето на стопанина?

      Не съм постигналият смирение, ала съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник, всичко известно под клишето "непоколебимо принципно становище", "свещени демократически начала" и пр. нищо добро не ще роди освен познати или по-нови версии на възгордяване, основния от Седемте смъртни гряха според Библейския текст.

      Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер, ислямският фундаментализъм на аятоласите от Близкия Изток, сръбският шовинизъм, куклуксклановците от Щатите, мракобесите във всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива на комунизма, както го живяхме, стоят такива крупни престъпления, като преселването и разселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад (1921 г. и последвалите я в Съветска Русия, шейсетте и седемдесетте години на века в Китай, в Куба).

    И всичко – за да може армията да се въоръжи с най-разрушителни технологии за изтребление. Ами оная стройна система за репресии и унищожение на самото понятие "личност"? В такива мащаби подобни мероприятия, както при съветския режим, както в Северна Америка от ерата на маккартизма, едва ли досега са били тъй творчески, тъй ловко приложени.

   И всичко – основано върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от туй драконово семе! То ни се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада се е стаило адско неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен вид.

      Не мисля, че съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии не са моето амплоа. Не ми се нравят глупостите на овцата, която заради смирението си се надява на награда в отвъдното, в селенията на Аллах или Бог. О, как и у мене кървят раните! Колко пъти ме е будел нощем проклетият въпрос: защо новите самообявили се за Разпоредители на света вземат нацията ни за сбирщина кръгли наивници, нима сме неспособни да се защитим, точно ние, които сме с яки корени дълбоко в Българската земя. Но и пак не бих позволил на оня, който ме отвращава, да ме направи свое подобие. За тариката хитрец врагът е жизнено необходим като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Друго е, мисля си, основното у Исус (ако го е имало Исус): не толкова всеопрощаваща, колкото воюваща за човечността между човеците Любов.

      Сега и тук, бъбрил съм на Емил Калъчев, в тоя мой живот са неуредените ми стари сметки. И ще сторя, каквото е по силите ми, лицемерът, мракобесът в тоя мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да осъзнае греха си, да се покае – ако е в състояние да разбере какво върши, ако може, ако има смелост или духовна сила, достойнство ако му е останало. И не на площада показно да се кае, а пред себе си, пред генетичната наша обща историческа памет на българи. Колкото и отвратителни да са делата му, той си остава мой брат, и аз държа, като българин, първо у себе си да възстанови уважението към себе си.

    Не ми носи удовлетворение да виждам как лицемерничат от гузна съвест, от бесове обладаните, настръхнали против всичкия народ, който не споделя жалката им участ на отродници. Дали затова не посягат към власт и слава, към богатство и предизвикателни знаци на самодоволство – за да подтиснат притеснението си с материално благополучие. "Ето ме, вижте!– говори всичко, с което се кичи тоя тип. – Успешен човек съм, защото съм богат, властен, прославен".

    Наивно ли е, което казвам? Може и да е наивно. Но точно тая наивност ми носи хармония. Не се терзая, не се кося дали записките ми тук ще намерят своя читател. Каквото и да се случи, за когото са предназначени, той ще ги открие. Записвам не за пари, не за да си мия образа пред света, макар че – строго погледнато, и суета, и самолюбие има в написаното тук. Но... това съм аз, синът на дърводелеца Кирил от Харманли. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам! – няма как да избягам.

      Снощи с празнично великолепие, с халостни гърмежи и цветни илюминации откриха т.нар. Европейски месец на културата. От 28 май до 1 август родният ми град става културна столица на Европа. Много приятно, много встрани от мен. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат платната, танците; па ще отлетят откъдето са дошли. И ще си останем пак сами тук с г-жа Мизерията да обитаваме работническите гета-спални комплекси, да метем и чистим подир шоуто, да подреждаме, доколкото е възможно в тия хайдушки времена истинската наша България, себе си, двора, покъщнината, спомените, т.е. нашия общ дом, извън кресливия блясък, мода, фетиши, настроения и прочие суета.

      И ще си кажем някой ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в прераждания. Не ме привлича отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тия сладости не ме греят. Мене тук си ми е харно – да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта си и разума, да съм любопитен, разхвърлян из подробностите на делника и прибран, подреден в своя личен живот, ей тъй, както го показвам, както хлапенцето реди фигурки от камъчета и мидени черупки на пясъчния бряг.

      Питам стар манго как живее сред боклука, собствените си лайна и помия, сред бесни кавги, сватби, свади, ядене, пиене, кражби и побоища в Столипиново, а той – учуден, ми отвърна с широка дружелюбна усмивка: "О, тук е така хубаво! Такъв рахат, братко, това е Раят за моята душа. Тук са ми жената, приятелите, синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-харно място на света за мен".

   Ще ме повика майка ми, пазарджиклийката с ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички тук сме се събрали. Масата е сложена. Ей го баща ти, баба ти Невена, дядо ти Борис, калековците Иван от Исперих и Славчо от село Крали Марко, леля ти Василка и леля ти Виолета, чичо ти Стефан от София, баба ти Господинка изпод оня ненадписан гробищен камък край Лом – и тя, и твоите чичовци: Дончо от неговото Харманли, Димитър (бати Митко), Атанас (Насо Гащаря) от дома за психичноболни, насила затворен в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го туриха при лудите, че говорил вицове за властта, с китарата си е тук: подрънква на струните и реди хвалби за неговите си огнени мелници. И чичо ти Стефан от София, и харманлийският ти дядо Георги, и 17-годишната ми сестра Вяра от общинското пазарджишко гробище е дошла с копринено русите си дълги коси и срамежливите сини очи, най-красивото моме сред нас, гордостта на Дяволския род, която не си виждал приживе, и всички те питат за теб, моето момче. Хайде! Идвай си, Жоре, къде се губиш още!"

   Ще й кресна: "Чакай още малко, ма, да си доиграя играта!" Па ще засуркам боси пети в пепелака на сиромашката уличка "Ниш" (осем къщурки сред кипри дворчета), дето мина ранното ми детство и юношество, дето живяхме толкова бедни, но и толкова щастливи! 

    Сантименталности... От тях ми иде силата, или слабостта.

Plovdiv, 29 maj 1999 – redact. 11 fev. 2016