Публицистика - ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

      – Да знаеш, бате, от нашту маала по-хубав няма. Тука, да знаеш, си е баш Раят на света. Апсилютен рахат! 

      Старец от Столипиново

ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

      20.07.2001

      Днес, мисля, е първият от трите „горещници”. Термометърът на прозореца в спалнята ми сочи 35 градуса по Целзий. Духа горещ сух вятър. Пак направих обиколка из гетото Столипиново. Как живеят тия хора! Занемарен, кварталът напомня джунгла, но в джунглата все пак има ред, хармония, а как балансират в мизерията си тия хора на двеста метра оттук не ми е понятно.

      Крясъци, писъци, глъч. Жените все за нещо намират да се карат с опулени зъркели и високо вдигнати над глава разперени ръце или юмрук, застанали чорлави една срещу друга в театрални образи на омразата, се кълнат и проклинат. От устните наред с клетви и крясъци на техния си език пяна лети. По тротоарите – цялата менажерия. Клекнали или седнали върху черга, постлана на земята край вада с помийна вода, чоплят слънчоглед почернели от старост... на вид поне, жени и две-тригодишни дечица, и мъже – мъжете пият бира, рояците дечурлига търчат, ровят из пепелака, навъртат се около възрастните, които лениво, някак мимоходом ме оглеждат.

      Дребна търговийка кипи: всякакви неща за продан – чехли, дамски блузки, бельо, обуща, пищялки, зеленчук, плодове, електроуреди втора употреба, бойлер, хладилник, телевизор... За по-едрите вещи от електроуредите трябва да си уверен, че ниската им цена вече означава, че са крадени и крадецът, който предлага въпросната стока, бърза да се отърве, да й вземе парите, да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен българин.

      Разбират, че не съм от техния миллиет (народ, племе), крача делово като семинарист. За разлика от австралийските аборигени, тия не са безобидни. Кавгите, крясъците избухват просто ей тъй от нищото и не дай, Боже! – да се завърти около теб валмото на ненавистта. Всяко лято се вихрят брутални насилия: сбиване с ножове, тояга, брадва, кол, по-рядко – с пистолет.

      Минавам през облак воня от препържена риба, омешана с кисела смрад на помийна яма, край купища разлагащ се боклук, струпан по тротоара; кресливи подвиквания долитат откъм тесните, понякога по метър-метър и половина сокаци между къщурки, дето няма да видиш стрък зеленина. И всичко – опоскано, излъскано, изтрито, излющено от боси пети и ръчички, но измазано с вар, оцветена в любимите им цветове – яркосин, пембян, розов.

      По оградите – захабено пране; кокошки ровят за червейче; кучета и котки се припичат на слънце покрай своите примижали от кеф стопани. Току се яви кон, пуснат да се разхожда на воля, или коза с козлета и сакато момиченце притичат край теб.

      Симпатично възмургаво момче – сресана назад смолисточерна коса, интелигентно лице, с гипсиран до коляно крак, седи на стол пред портичка на кирпичена съборетина, залепена за осеметажен жилищен блок. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост, доброта... Кой знае що, минава ми през ум, че у него може би сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист или бъдещ човек на абстрактните науки. Ама ако си роден и израснал в тая среда, питам, какво ли бъдеще те очаква?

      Лесно е да ги укориш, а те едва оцеляват в боричкане помежду си. И все раждат, раждат, раждат деца, възпроизвеждат се, да докажат сякаш, че светът е длъжен най-сетне и с тях да се съобразява, стига сме се правили, че не ги забелязваме, трескаво вгледани в техническите придобивки за европеец и гражданин на цивилизования свят. Столипиново е манталитет, не някакво си там случайно циганско гето. Мислим си, че можем да ги заобиколим, да ни отмине тоя проблем. А как ще стане то! По кой начин?

      Парадокс ли е – едва когато изпаднеш в беда, разбираш колко разнолик, многопластов, едновременно жесток, но и нежен е животът на тия хора. И тоя най-голям на Балканите цигански квартал ми дава своя урок по толерантност. Каквото ги питам, отговарят добронамерено. Тия хора са с изострен усет към нещастието и радостта. Живеят напук на нашите закони и правила. Битието им е предизвикателство към цивилизацията, с която толкова се гордеем и кичим. По-жизнени са от нас. Ние сме станали изнежени, мекошави, егоисти пред техния стил на общуване. Всякак се съобразяват с капризите на живота, докато ние сме абстрактно добри, понякога – и далеч по-лоши, сравним ли се с тях.

      Търся си бутало за старата жигула с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, които с ножовка режат болт от алуминиев блок на жигула. Момчето скача: „Ей сега ще питам батко, може да има такова бутало”. От кирпичена барака с черга вместо врата се появява сънлив баткото, търка очи. „Чакай да видя!”– рови из натрупани части от разглобени коли. Не открива. Упътва ме къде точно видял три бутала от моя размер. „Ще идеш отсам моста преди Рогошките* гробища, вдясно, зад голямото дърво. Пази се, че ония държат две бесни кучета. Имат от същия размер бутала, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ще ти искат по пет лева за бутало. Пред мен ги извадиха, скриха ги, за продан са им”.

      Ей тъй от случаен човек, когото най-малкото до тоя момент съм гледал с едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи с подозрение гледат всеки преминаващ край блока ни манго. Разбира се, ония от циганите, дето най-често се навъртат край паркирани коли и гаражи, са крадци, най-малкото – съгледвачи на апашите. Денем обикалят, оглеждат, нощем идат да разбиват. И аз пострадах от нощни неканени гости, разбиха ми гаража. Чувам, по апартаментите влизат вече да мародерстват, и няма какво да ги спре, решат ли да влязат там, дето са надушили плячка. У тях единствено ли е причината за нашата всеобща недоверчивост, или причината е по върховете на властта, у "хубавите хора", които сме пратили да ни управляват държавата?


           21.07.2001

      Вчера звъня. „Вера, татко ти е на телефона, Зарко там ли е?” „Зарко е на морето.” „Как сте?”– питам, а тя: „Благодаря, добре сме”, и приключваме. Нямам какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и щерка, двайсет и две години заедно живели; сега живее под наем с внучката, зетя и сестра си (по-малката ми дъщеря), на двеста метра от моя дом... Другото разстояние – помежду ни, като баща и дъщери, сякаш се увеличило на хиляди километри, живеем в различни светове. И то, мисля си, хич не е далеч от истината.

      Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват ми, че нямат нужда от мен. А и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа като да съм чужд. Няма човек, който да ме съди по-строго от тях двете. Живея саможиво, като монасите. Приятелят Маруф – таджик, родом от Кабул афганистанец, при когото в събота или неделя чат-пат ходя да си пия сутрин кафето, широко разтваря ръце: „Къде ходиш, Жоро!” и се обръща към останалите, с които се виждаме и се знаем отдавна, все мюсюлмани, учили в Пловдивския институт за селско стопанство, дошли от разни страни: Мароко, Сирия, Тунис, Ливан, Палестина, подава ми кафето: „Това е един жив монах... От Калугерово”.

      ...Нужен ми беше зетят, за да идем с неговата кола да ровим по гробниците за автомобили. Щеше да дойде, да не беше сега на море. Колата ми е повредена, никъде не мога да мръдна без тая кола, а и къде да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете да обикалям пеш по работилниците наоколо без резултат.

      В деня, когато се видях в местната болница със съседа**, който претърпя 8-часова операция (откриха му ракова метастаза и го изчистиха уж, но не спряха смъртта), та в същия ден ми се повреди колата. Прегърнах го него, изнемощелия, едва започналия да се съвзема от упойките и стреса, да му вдъхна от моята жизненост, а ето... мотая се две седмици вече, въртя се из гаража, влизам-излизам, човъркам това-онова, но не става и не става, кажи-речи, не помръдва тоя ремонт. Взех да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за помощ. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никого с нищо не бих могъл да помогна.

      Живеейки в духа, човек е физически ужасно самотен. Но... такова е моето щастие, такъв ми е стилът на живот.

Plovdiv, 20-21 uli 2001 – no redact. 4 dec. 2015

______
* Рогош, село отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма нищо общо с въпросното гробище, освен че Пътят за Рогош минава край пловдивските гробищни ями и кръстове. За мен след историята, когато бях измамен с отпечатването на романа ми „Ламски”, където вложих спестявания от две години учителска заплата, Рогош придоби нравствен смисъл. "Рогошлия" за мен придоби смисъл: „селски тарикат, мошеник, пияница, измамник”, както подир Април 1876 за българите звучало името на Балдево, заради предателството на неколцина „балдевци”, както и Радилово, дето неколцина замислят пусия, причинила смъртта на Алеко (1863-1897).

** Георги Въргов (1942-2001). Бел.м., tisss. 

Ars Poetica - ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам: късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!

– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път?
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят, само глупости мърморят,
щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.

– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.

– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Plovdiv, 25 avg. 2009 – redact. 3 dec. 2015

Story - СЪДБА ЧОВЕШКА

Мохамед (571-632)*

 СЪДБА ЧОВЕШКА

      Бе як и страстен като животно. Преди да си срещал подобни типове в живота, никога не би предположил, че съществуват. Към петдесегодишен. Къса сребристо-лъскава… не коса, а глиганска четина. Малки очички, скрити под нависнали вежди като в катерича хралупа. Среден на ръст, с издължен труп, кривокрак: единият му крак по-къс, та другия замята настрани. Ръцете му – Боже, опази! На канадска борба само един циганин от старозагорския затвор можеше да му се опре. Левак.

    Дясната му не бе тъй силна, ама с левачката съм го виждал пудовка да подмята както котка – клъбце. Веднъж го пратиха да копай в зеленчуковата градина, пък той да вземе да натроши саповете, че пръстта била спечена.

    Отде му идеше таз сила, дявол го знай, щот нагъваше и той от същата храна. Пък на нас не ни личеше. Викахме му Японския булдозер. Кога правехме пътя за Шишманци, докарали беха такваз една машинка, има-няма, колкото двуетажна къща, с шип пред муцуната – къс и закривен нагоре, от рапидова стомана. Ей с тоз шип бая канари обръщаше. Японска техника, нашенски бензин гълта кат ламя: сигур й се е виждал като нашта мила кухня, дет само постно нагъваме.

    Май се отплеснах, ама ще извиняваш – в тия заведения с таквиз чешити се среща човек, че колкото и да си чапрашък, от един момент насетне почваш да гледаш малко по-притеснен света. Само който не е бил, само той не знай! Та...

    На дваесе и кусур бил, кога го осъдили първом на смърт. За изнасилване. Четиринаесегодишно момиченце. Завлякъл го в гората, и като мечките: ам-ам... имаше момиченце, няма момиченце. Какво го е правил, пречупва му гръбнака. Хвърля го в пещера и затуля отвора с камъни. Подир година и нещо по туй го открили: таквиз канари кой друг могъл би да дотъркаля!

     Как отървал куршума не мога ти каза, пък требе и да е наистина малко куку; по таз изпитана рецепта ще да е отървал бесилото или куршума. Осъждат го на дваесе и пет годинки, максимума. От тях дванаесе вече лежи и дотолкоз се бе срастнал с дранголника, все едно е в цивилизацията. Наближи ли пролет обаче, очичките му започват да шарят, сумти, мърда едното рамо. Тъй прави, кога мисли.

    И се дигне, пак драсне от пандиза. Де ще иде, освен при жена и при майка си на село. Харно, ма дъртата се споминала, другите наследници катурват съборетината, напъдили жена му с дъщерята. 

      А щерка му таман изпълва шестнаесе; ама па сакато, парализирано ай тъй, от кръста надоле. И жена му с щерката, оладжак, остават под открито небе. Жената – кръгъл сирак, и такъв мъж кат й се случил – идилия!

    А че туй сме ний! Нали мъж й се прочул кат душманин, избикалят ги тез двечки – майка и щерка, като да са прокажени. Кво е виновна женичката, нали! А дъщерята! Ама на! – като се рекло веднъж...

    Намира ги, значи, Булдозера дип насред къра накрай село, зад циганската махала: на гола пръст от рогозки и слама колибка стимарили, манговците чак ги окайват. Ма смеят ли да помогнат? Е-е-ей, страшно е, кога народът те намрази! Страшно е, ти казвам!

    И се запретнал вместо колиба дом да гради. Денем се крие – землянка си изровил, под земята маскирана, с коминче дваесе метра встрани, нощем камъни сбира, пренася, на купчини ги реди. Пясък от дерето с чували мъкне. Цимент, вар къде пазарил, как ги довлякъл, той си знай.

    За два месеца без малко къщица вдига до покрив. Вместо дялани греди за ребра под керемидите, от клисурата на три километра извън село мешови дърве пренесъл. И всичко – с две голи ръце, на гръб.

    През туй време от управлението на МеВеРе де ли го не дирят! Наште колко ги разкарваха обяснения да пишат... Говорим си нощя: тоз път няма да му се размине, може и да си спомнят първата присъда. Щото яко разлютени беха.

    И как да се не лютят, като бръмчаха дваесе ченгета из окръга да го дирят, за мезе стана властта!

    Та тъй и аз намазах. Пуснаха ме в отпуска уж... да го диря, че земляци бехме почти, селата ни – едно връз друго. Върви, вика ми Караниколчов, да проучиш, и умната, ей!... да се не издадеш, че може и ятаци да си има.

    Кви ятаци, бе-е-е! Седем-осем пъти да е бегал за тез дванаесе годинки – по за седмица-две, пък и, нали ти казвам! – те жена му, детето му не щат да видят, та за неговия хал ли да ги е еня хората, дерт да му берат?

    Е, спипаха го накрай. Издаде го манго един, неговата мамка кюмюрджийска продажна, ех! Сгепцаха го, окован го водят, а подир два месеца пак духна. Викат, следите му право към оназ пещера с четиринаесегодишното водели. И туто финита, де ли рови сега под земята Булдозера?

    Чак не мога да повервам: такъв чешит да се затрий. Ей я къщата му тамка, зад циганския катун, стои си тъй непокрита, непокътната четвърта година вече. Жена му и щерката, онуй сакатото де! – и те се запилели на майната си, никви ги нема.

    Съдба човешка. Пък ми й мъчно за него, макар че не бива да ми е жал. А!... Ти що ще речеш? 

    Из Стария завет: Левит

      Глава 24

      Господ говори още на Моисея, казвайки: 

       (...)

      17 Който убие някой човек, непременно да се умъртви.
    18 А който убие животно, да го плати. Живот за живот.
    19 И ако някой причини повреда на ближния си, нека се направи нему така, както е направил той:
    20 строшено за строшено, око за око, зъб за зъб; според повредата, която причини той на човека, така да се направи и нему.
    21 Който убие животно, да го плати; а който убие човек, да се умъртви.
    22 Един закон да имате, както за чужденеца така и за туземеца; защото Аз съм Господ вашият Бог.
    23 И тъй, Моисей каза на израилтяните; и те изведоха вън от стана онзи, който бе проклел, и го убиха с камъни; израилтяните сториха, според както Господ заповяда на Моисея.**

      NO COMMENT!

Plovdiv, 18 avg. 1997 – no redact. 30 noe. 2015

_____

* http://www.teenproblem.net/a/159-istoria/28579-kakvo-ne-znaem-za-mohamed/

** https://www.wordproject.org/bibles/bg/03/24.htm

Story - КОЖА

КОЖА

      
        Дамата – пищна, около 45-годишна, с обилно нанесен по лицето грим и виолетови сенки, които вероятно личат от стотина метра, се бе отпуснала в живописна артистична поза, по-точно казано, беше се пльоснала неглиже върху дебело тапицираното единствено кресло в сбутаното бижутерско ателие и барабанеше с трите пръста на дясната си ръка по масичката: Тупу-ту-туп, тупу-ту-туп... Туп! Туп!

      Като масивно преживно животно лениво следеше как бижутерът човърка по платинена халка с миниатюрните си инструменти. Беше й жежко, скучно. Беше й омръзнал раболепно приведеният му охранен гръб на тридесет и няколкогодишен фавн, добре гледан, с късо подстригана брадица, а ла теле- водещия Ники Кънчев – т.е. тип катинарче, когато звънчето над входната врата се залюля, мелодично отекна в сенчестия сумрак: цън-цън-цън-цън... и вътре на верев, с рамото напред в теснотията нахълтаха две особи, мно-о-ого по-семпло, по-мизерно и по-оскъдно от мадам облечени.

      – Недко, здравей! – с прибрани пети като новобранец, с ръце, вкопчени една в друга пред гърди, издекламира трийсетгодишната новодошла. – Ко стаа с мойто пръстенче?

      Вместо отговор, фавнът направи с ръка плавно движение встрани, само с китката, демек: "Разполагайте се, кой как може". Хич не я и погледна, та тя – леко смутена, посмести охлузените табуретки покрай стената, и като юнашки намигна на другата, която почти се бе гипсирала, подгъна пола под колене, па седна. Онази, с все още ученическо изражение на осемнайсетгодишно маце, дето още си гризе ноктите, се тръсна като посечена върху нещастната табуретка.

      С ледено самообладание на английски аристократ четиридесетгодишната изтърпя процедурата по настаняването на двечките, пое издълбоко дъх, продължи несъмнено прекъснат по средата разговор:

      – Синът ще ме чака в шест. Обещах да му купя кадифен джинс. Той обаче харесал два. Викам: „Мами, щом два си харесал, няма как, ще купим и двата”.

      Фавнът изцвили нечленоразделно в ответ. Спомена нещо за пари.

      – Пари имам – рече тя. – Ето! – Разтвори дамско портмоне колкото дисаги, та всички да видят покрай доларовите банкноти вътре и няколкото родни двайсетачки. Настъпи неловко мълчание.

      – Рени ми е аверче – рече трийсетгодишната към Недко. – Мерак й да ти поръча пръстенче с диамант... А! Кво ши кайш?

      Той пак врътна китка; този път жестът му изрази нещо от рода на: „Абе, не ми досаждате, ще ви обърна внимание, но бъди добра да ме поизчакаш”... Двете – трийсетгодишната и четирийсетгодишната, кръстосаха погледи, блестящи от омраза, остри и тънки като мускетарска шпага.

      Леле-е-е, как само не си допаднаха!

      Новодошлите заровиха главица в няколкото цветни списания с рекламки на модни обущенца, бельо, боклуци на баснословна цена от козметичната манифактура по света и връхни парцаля на изперкали световни дизайнери. По някое време трийсетгодишната – оперено миньонче с бръснещ поглед, покачило се върху поне трийсетсантиметрови токове, извади бележниче да скицира отровно зелена рокля с огромна розова джувка на задника.

      Шушу-мушу, шушу-мушу иде откъм оня ъгъл и кара четирийсетгодишната да хвърля нататък морни погледи, преливащи от отегчение. Около шест и десет миньончето вдигна очи към мъжа в бяло, който все тъй стържеше с бормашина колкото писалка, и понеже човекът не даваше други признаци на живот, обърна се към госпожа аристократката:

      – Очевидно, мила, синът ви е твърде възпитано дете.

      – Щом мъж ще става, да се учи да чака – процеди през зъби мадам.

      Подир минута все пак вдигна задник от трона. Бижутерът пъргаво скочи, с отривисти жестове мина пред нея, съпроводи я до вратата, отвори тая врата, сякаш има нещо съдбовно да сподели, ала дамата го заобиколи както ескадра на Нейно Величество Кралицата на Великобритания би минала край остров Тамбукту. Цън-цън... отзвънтя звънчето.

      Осемнайсетгодишната бе яко очарована от маниерите на оназ, която спокойно можеше да й бъде мамче, но в тойзи миг й се явяваше съперница в мъглявата област на флирта, където Евините щерки са тъй изобретателни и толкова отмъстителни.

      Фавнът разкопча двете горни копчета на бялата си манта, завъртя се на работния стол два оборота, стопира с крак, обърна се към двете дами.

      – E, кучки – ухилен до уши, просто друг човек, не досегашното мекотело, а същински мъжкар. – Какво ви води по наште географски ширини?

      Цън-цън... Люшна се звънчето, лъхна лятна пловдивска жега с мирис на липа, в ателието се понесоха бледорозови телеса; мадам се върна на трона:

      – Отишъл си. Ще види той кадифен джинс!

      Осемнайсетгодишната изгаряше да докосне скъпото й палто.

      – Извинете – рече, – мантото ви от кви кожички е?

      Тоя въпрос ще да е бил вече задаван на мадам, понеже отговорът й, професионално отработен, тутакси долетя. С вирнат нос:

      – От какви кожи ли, скъпа! От кожи на драни мъже.

      Миньонът с трийсетсантиметровите токове обаче бе известна местна адвокатка, та ответният удар бе поразяващ:

      – Недко! Недко, бре! Що изведнъж тук засмърдя на умряла катеричка?

      Фавнът повдигна длани от две страни на раменете си като египетски жрец в ритуална поза.

      – Скъпи! – изхълца мадам. – Това е от парфюма, дето ми подари.

      – По-луксозен нямаше – рече той.

      – Утре го връщаш на онeз лешояди! – тропна с копито, и като затръшна вратата на ателието, отплава в неизвестна посока по напечената като фурна пловдивска Главна*.

Plovdiv, 4 uli 1989 – no redact. 28 noe. 2015

_______
* Главната търговска улица в центъра на града.