ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ
– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас.
– То беше доста късно, казвам: късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!
– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път?
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.
– Да бъбрят, само глупости мърморят,
щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.
– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.
– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.
Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?
Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.
– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.
– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.
– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас.
– То беше доста късно, казвам: късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!
– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път?
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.
– Да бъбрят, само глупости мърморят,
щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.
– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.
– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.
Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?
Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.
– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.
– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.
Plovdiv, 25 avg. 2009 – redact. 3 dec. 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар