УЧЕНИЦИТЕ, УЧИТЕЛИТЕ И Т.Н.
Защо едни хора се имат за по-важни от други, големеят се, надигат се на пръсти, издуват се като оная жаба, дето решила с вола да се мери? Споменах фамилията Моллов*, та се сетих. Тия подвижни паметници на самите себе си ходят сред простолюдието, смръщили вежди, издули надменно устни. Указания дават, микрофонът е винаги техен, пред камерата все те: присъди раздават откъм облаците. А нали всички сме деца на майката-земя! Великите хора са хубави именно в своята обикновеност.
Веднъж едно приятелче ми вика: “Ела да ти покажа красива жена”. "Това ли е жената, бе? – питам. – Това не е жена, това е учителка. Това е оная петниста хиена, дето ми тури двойка, че не я излъгах и писах от себе си, а на тарикатите, дето не спират да преписват, да й се мазнят и да я подиграват зад гърба, върти шестици."
Пази, боже, от дървеняци, които си вършат работата вдъхновено! Когато Тотю каже, че шофира вдъхновено, мога да го разбера. То са стържене, сажда, друскане. Това е Тотювото вдъхновение, да. Ала у тъй наречените "водачи на нацията" вдъхновението смърди на леш.
Тъй е и в училище. Училището ни е такова, каквато ни е държавата. Що за човек сред нас е учителят? Лицемерен тип: пъчи се, а е пъзльо. Нарича децата кретени, изнудва родителите за пари или ни яде закуските. Ако детенцето не умее да чете, той му крещи, опъва му ушите и го злепоставя, като че трябва да се е родило научено. Нали сме тук, за да се научим! Според него децата са сбирщина от тъпаци и кръшкачи, само любимците му са най-най...
Гади ми се, като помисля колко подли хора са станали подли само защото учителката от невръстни ги убедила колко полезно е да доносничат за своите другарчета. И те доносничат цял живот. С пламнали очички и алени бузки шепнат на Нейно величество Грандоманията: “Госпожо (или господин шефе), Веско знаете ли какво каза за госпожицата по пеене?”
Ако съм учител, ще ме е срам да влизам в училище с лош дъх от устата или воня под мишниците. А лошият дъх на мислите им на тия наши “учители” на никого не прави впечатление.
Хвърлят ни топка да играем, а после се сърдят: “Що спукахте топката!” Преподават едно и също сто години, а се гневят, че детето не знае колкото тях, макар то да учи куп предмети. Едно момиченце или момченце седи поне пет часа (понякога по шест и седем) всеки ден, а учителката, удобно седнала на тапицирания стол, кръстосала крак върху крак, бърчи нос и разваля настроението на всичко живо наоколо.
И като изкара четирите си учебни часа, хуква по света да се оплаква колко била нещастна, как глава я боли, че се занимава с тъпунгери, а нейното писано яйчице у дома нямало кой да погледне.
Заловиха една, че краде в училището, където преподаваше музика. И какво й сториха?! Шефът на школото й казал да подаде молба за напускане. И тя си написа молбата, и пак е учителка, само че в подобно училище в съседния жилищен комплекс.
Друга, която масово изнудваше децата до трети клас да й носят подаръци от родителите и същите родители да й вършат безплатни услуги... И на нея същият шеф й предложи да си подаде молба за напускане. Ала кога й предложи? Когато вонята откъм нея плъзна по града и даже столични вестници я описаха, а местните търсачи на сензации низко почнаха да пикират над нас като гарги над мърша.
Сега същата таз госпожа е много уважавана, получава си пенсията, водела, казват, активен обществен живот в групата на общинските съветници и е собственик на магазин за облекло, на кафене и на тенис-корт.
Трета осиновила сираче, когато детенцето било на три годинки, и когато то навърши дванайсет, изгони го от къщи. Забранила на момчето да й звъни по телефона, че я безпокояло, особено когато обядвала с милия си съпруг и двете си деца, които родила по-късно. “Присяда ми – рекла, – загуцвам се, само като ти чуя гласа!”
Днес момчето живее в изоставен тенекиен гараж край циганската махала, а госпожата всеки месец се реди за сумите, които общината й отпуска именно заради сирака. Грижи се от жал за него чичо Гьорги, таксиметров шофьор... Тая лицемерка Салабашева преподаваше трудово, а сега е секретар на дружеството на многодетните в града, забола си е на ревера почетна значка за благотворителна дейност.
Изобщо, ведър възрожденски дух витае в българското училище, какво повече да говорим... Предишната ни заместник-шефка две години наред със служебните си задължения продаваше талони за “игра със сигурна печалба”, т.нар. по онова време в цяла България "пловдивска игра за джак-пот", с цел голямата печалба... за сметка на други лакоми малоумници.
Хванаха се на въдицата й стотици наивници. И взеха наивниците на тумби-на тумби да обсаждат училището. Прииждаха от далечни селца и градове, а тя се криеше, уж болна била, но прибра париците на малоумниците и ги прати за зелен хайвер.
На какво ни учат такива “учители”!
Госпожата две години се вясваше само за да си вземе заплатата. През другото време шеташе из Северна България с шибаните си талончета. Редовна била инак на Капълъ-чарши в Истанбул и на бит-пазарите в Скопие, Белград и Солун... заради далаверата с цигари, менте-ракия и сирийско или китайско бельо.
Учител по физкултура събира пари от нас за топки и волейболна мрежа. Изнудването, просията са неразделна част от училищния живот. Събират се пари за щори, за пазач, за елха, за подарък на любимата учителка, за ключалки на шкафчетата в коридора, за пластмасовите сандъчета за цветя, за картина, която завършващите зрелостници са уж длъжни да подарят(?!)... Такваз била традицията.
Ето какво се случи при нас. Събраха се педагози да се съвещават дали да си турят българското знаме на покрива. "Сто и двайсет те бяха на брой"** – e, не точно колкото четата на войводата Ботев! И знаете ли какво живо вълнуваше тия умни хора-българи?
Въпросът бе за символа на България, а зъбите им тракаха на тия храбреци да не би с окачването на националния български байрак да разлютят ромите от съседния квартал. Е, над въпросното мило училище вече се вее, та плющи чак вследствие историческите ветрове, ветрее се българският национален байрак, ала това се дължи не на храброст и национално достойнство, а се дължи на оня министър на просветата***, който – като знаеше с какви хубави хора си има работа, изрично разпрати височайше министерско указание, с други думи казано: заповяда... знамето на Републиката ни да се развее над всяка училищна сграда в България.
Plovdiv, apr.1994 - maj 2004
________
* От тур. "молла": мохамедански съдия, учил богословие.
** Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край...
Къде им е гроба днес никой не знай -
днес никой не знай!
И тъмна мълва се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса -
далеч в небеса!
Из "Сто двадесет души" на Пенчо Славейков. Основният мотив на стихотворението иде от подвига на Ботев и дружината му.
*** Илчо Димитров - министър на просветата от 26 януари 1995 до 12 февруари 1997 година в правителството на БСП.
.jpg)
