ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1687.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1687.)

   Сред перфидните форми на унижение е да те броят за доверчив или наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мекерета на чуждия интерес. Ала отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна пшеничена нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния от Пазарджик, всъщност бегълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, нямаме главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха до един обикновени българи – живееха скромно, не зависеха от конюнктурата, от далаверите с долара и търговията с влияние, нито от кощунствата в политиката, а само от предприемчивостта и труда си. Миналото живее у нас, докато го помним. Мъртвите са живи, докато помним. Не в религиите, в душата на човека е бедата. Тежко му на отродника! – Аноним (1947)

  22 uli 1997 

СИНЪТ НА ВОЙНИКА

  Баща ми днес щеше да празнува 3/4 век, да беше жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината? Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен дори за себе си, в плен на пламенни желания, на всякакви бесове и розови мечти, амбиции, стремежи. И понеже той, който отстрани ми изглеждаше най-обикновен – като голяма и спокойна река сред тучна морава, за мен, амбициозния му наивен син, оказа се, е бил глъбина с мълчанието и в привидната за повърхностния поглед делнична обикновеност. Какво ми е дал, какво към взел от него? Не си го спомням иначе, освен – вдаден в работа.

  Като се уверил, че му се родил син, този тих, непонятен в много отношения и досега за мен човек, далечен комай за всякакъв род фасони, ефекти и демонстрации, сторил нещо изключително за своя начин на живот: наел файтон и поръчал на файтонджията да минат през пловдивската Главна (улица), седнал не където сяда клиентът, а върху капрата до файтонджията, и хем размахвал бутилка вино, хем пеел с пълно гърло. Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее... Пердашил ме е жестоко като палаво хлапе, но не ми е крещял. Не псуваше, не крещеше, биеше – и причина за боя във всички случаи беше майка ми, лютата пазарджиклийка, любима щерка между петте деца Вяра, Надежда, Любен, Василка, Виолета, на Борис Дявола.

  Когато бях шест-седем-осемгодишен, състезаваше се като кросаджия, без да е имал особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше като поп на моторетка: вдървен в кръста, като на парад, и с майка отдалеч го различавахме по бялото чисто лице сред оклепаните до уши като коминочистачи пловдивски мотоциклетисти. Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато нови са излизали от завода. Измайстори сам електрическа планя. Повечето от нещата у дома бяха рисувани на груба амбалажна хартия с дърводелския му молив и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко – за салтанат, сякаш да си придаде важност. Карти не играеше, обичаше да играем на шахмат, току някой път ще рече: "Я, ела да те поизпитам на шаха!" И като изгубя две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидниченето, ироничното заяждане, гръмкото самохвалство, тях ги нямаше у него: "Е-е-ех, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми на момиче за жена; лоша дума обаче за нея не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умее да се грижи, ти го чакаш къща да върти. Кой ли дявол те прати чак в Добруджа!... Кешки да не бях те пускал да учиш в София, да те бях направил един мебелист-дърводелец. Златен занаят е това".

  Докато се състезаваше, в бараката за дърва и въглища в двора на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две бели табели и кръгло тенеке с червени цифри. Състезателният му номер бе "45" – в това откривам заложен скрит смисъл. В дъждовната пролет на 1945 година на фронта край Драва оцелява в най-жестокото сражение, което бойците от Българската армия водят в Унгария през Втората световна война, излиза без драскотина изпод воя на шрапнели, снарядите и пиукането на куршумите, когато от шейсет нашенци в лекокартечната им велосипедна рота оцеляват неколцина. Имаше си кожено яке и ботуши с подметка от автомобилна гума и високи кончове, правени специално за състезанията му. Трасето за мотокроса в онзи Пловдив включваше Трихълмието и Бунарджика, обикаляха Руския паметник-костница най-горе на Бунарджика, слизат до Пещерско шосе, през жп-линията покрай Гарнизонна фурна в Сарайкъра, после газ до дупка към село Мечкюр, днешния краен квартал Прослав, после през Царския остров, където е днес Гребната база, пердашат край река Дермендерлийка, оттам край ресторант "Ловна среща" и бахчите на махала "Матинчеви градини", до подножието на Джендемтепе, оттам обратно по Пещерска в посока Централната жп-гара, срещу Втора градска поликлиника по ул. "Станционна". Финалната лента беше опъната над стотиците развълнувани пловдивчани току под парадното стълбище на Офицерския клуб, както наричаха прекръстения по време на соца Дом на народната армия.

  Помня как в дъждовно кишаво време препускаха по Пещерско шосе, покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии крещяха, до кости наквасени в калната киша. Та точно тогава, когато съм се усещал целият огрян от щастие, горд с този мой храбър и рядко красив баща, мотичката си заби в лицето ми внукът на хазяите Дърварови Видко Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката ме уцели на сантиметър под окото. Белегът й ми напомня какъв късмет съм извадил. Да речеш, било е предупреждение да не се възгордявам – че когато съм най-щастлив, злото може и да изпълзи от леговището, за да ми смачка фасона.

  Един от мотористите, Димитър Баев - Байката яздеше чистак новичка чешка ява 250 кубика, а пък чешките яви бяха по-бързите мотоциклети... Та из калищата на Острова, където още от времето на соца е изтрезвителното за окошарване на пияндета, имаше дълбок ручей. Преминавайки през брода, на Байката му пада веригата. Баща ми карал подир него и го подминал. Сетне обаче спрял, върнал се да помогне. Когато потеглят оттам, подкарал пак подир Байката. Не помня някога да е бил първенец. Веднъж беше втори, друг път пети от трийсетина състезатели. От наградите му, помня, найлонова риза донесе в избата. Найлоновите ризи бяха на мода, и той много й се радваше.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", а също и седмичното вестниче "Авто-мото". В полутъмната изба на къщата срещу черквата "Свети Георги" в Мараша, дето след като купиха през 1965 година първия етаж, си устрои мизерната мебелна работилничка, има вързопи със списания за наука и техника от 1950 до 1960 г., пожълтели, умирисани на влага и мухъл. Странни машини виждах там нарисувани: дирижабъл, хидроплан във формата на два тенекиени галоша, лодка торпедоносец, въртолети, подводници или торпили с дизелов двигател, дългоцевни оръдия, бойни коли с гъсенични вериги, автомати, картечници, разни видове стрелково оръжие.

  Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го съхранява някъде сред Родопите покачен върху магаренце. Ръката си е вдигнал за поздрав. Най-хубавото на снимката е усмивката му – усмивка на беззлобен кротък човек. За тази негова снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми е говорила: "Виж го баща ти! Не ти ли мяза на Исус Христос? Същински Христос е на тази снимка".

  Не че е бил набожен. "Набожен" винаги ми е звучало като ирония, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи, под ордена за храброст, циганските ножици за тенеке и две конусовидни юзчета (чашки за 30 драма ракия) – едничкото му наследство от баща му бирника Георги от Харманли, след като издъхна, открих цветна иконка на Господ, а на гърба й – послание с почерка на майка му от февруари 1945 г. да се пази. Носил я в джоба на войнишката си куртка, сгъната на четири, евтина цветна хартиена иконка. Хич, ама никак не му се е ходило на война! С всичкия си усет и кожата си го усещам, защото съм му син. От петимата братя само той, най-малкият, най-нежният, е бил пряко на фронтовата линия. Бате Митко (първи, големият) служил на пловдивското летище, Насо Гащара (третият) служил на майната си в Гърция около Бяло море, Дончо Музиканта (вторият) разхождал войнишката си униформа из Харманли, чичо ми Стефан (четвъртият) останал в Пловдив да се учи за дактилоскоп – бъдещ кадър на следствието в МВР. Майка ми ми е споменавала, че от фронтовия щаб изпратили предложение редник Кирил Бояджиев да получи Орден за храброст І степен, в последния момент обаче Орденът І степен получили близките на ротния му командир посмъртно, а редник Бояджиев – ІІ степен, че самичък изтеглил с леката си картечница с 300 м фронтовата линия срещу нацистите на запад, но все пак оцелял.**

  За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е кланица. Първата седмица в окопа от вонята на леш, каквото хапнех, повръщах, нощем не можех да мигна". Труповете на мъртвите се разкапвали пред очите им в слънчевите дни. Обичал ли е живота? Не мога да си го представя обезверен, тъжен, отчаян. Но неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога друго, поне семки, фъстъци ще продавам с ей това кантарче. И пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит и в старостта си, ръждясва от половин век в избата на триетажната масивна ъглова къща срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша.

  Рекъл веднъж на майка ми, както тя ми предава думите му: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още, пак от майка ми чуто: по цяла нощ случвало се, да не я оставя да спи, говорел й: "Ех, Надке, кому лошо сме сторили, че така се случи с нашия син!" (Оженил съм се за момиче, дето ми изневерява под път и над път: някак узнали, колкото и да съм крил.)

  Когато болките му били ужасни и усещал, че умира – десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме по някогашния път до столичната клиника "Пирогов", извръщаше лице към тенекиената стена на зеления санитарен сандък, да не усетим, че от болки плаче... Докато майка ми и сестра ми си бъбреха нещо, виждах как, цял в пот, мърда устни и без глас шепне: "Оле-ле, майчице! Майчице-е!" Издъхна изоставен, без какъвто и да било човек наоколо. Отвратих се от българските лекари с касапския им манталитет на студенокръвни. Колко ли са българите, отишли се от тоя побъркан свят сред възгордели се лекари и нагли адвокати на моята многострадална България! Нечовешко е, че го изолираха в пълно съзнание от всички ни, безпомощен, гаснещ във варосаната им клетка на десетия етаж, където го откараха с асансьора от преддверието на ада към Отвъдното "Пирогов". И смятате, че вярвам на лекари! Аз го облякох в болничната светлосиня пижама на "Пирогов" с лекета от кръв и йод. Пак аз не можах да го позная в моргата на "Пирогов" сред останалите шестима мъртъвци на онзи 6 септември 1983 г. Бе се подул трупът му. Върви санитарят пред мен, отмята чаршафите над оцъклените мъртъвци и аз само казвам: "Не е този, не е този".  

  До последния си дъх работи. Трудът за него не бе тегоба, а привилегия на здравия жизнен мъж. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат и се вайкат, как одумват света и хленчат, познайте какво си мисля! В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, за да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл да обиколи адресите по подадени към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в блок 51* в жк Тракия (срещу Пощата) хората не си били у дома. Качил се пак на вилата над Белащица. Този път взел със себе си съпруга на сестра ми. Около един по обяд в непоносимата жега на 31 август тримата пътуват обратно към потъналия в мараня и задух Пловдив. Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл на майка ми: "Как да седна да ям, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тази рекламация, и се прибирам".

  Година след смъртта му заварвам грубоват непознат на масата във всекидневната. Седи на мястото, където седеше баща ми, наметнал домашната му дреха, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката. Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо! Ти беше строг баща, но и аз не бях послушен син.

  23 uli 1997

  Кога ли заможните безделници ще имат шанс да помечтаят? Бедният мечтае! Ой, как мечтае! И колкото повече мечтае и по-невъзможна, толкова по-красива му е мечтата.

  Гените, дето се плискат в кръвта ни, са ми велика загадка. Шестнайсетгодишен бях, когато рекох на майка ми, изпъчил гърди, преливащ от жизненост: "Баща ми не мога да настигна, че е излязъл жив от Голямата война, затова си пожелавам да имам само малки войни, много малки войни!" Четиринайсетгодишният ми внук Борко, който по случайност носи името на Борис Дявола, баща на майка ми Надежда, рекъл на майка си, на по-малката ми дъщеря Надя: "Мамо, решил съм един ден да купя къща за мен и за теб, и повече да не си броим стотинките".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 fev. 2025

Илюстрации:

- 1972. Баща ми в местността "Юндола".

- 1978. С дъщерите в старата квартира.

–––

* Блок 51 в пловдивския жк Тракия беше известен като "милиционерския блок". По онова време вече ме бяха изгонили от редакцията на местния младежки вестник и когато реших да отстоявам правото си, че съм написал истината, от най-високо място в пловдивския ОК на БКП, от асеновградчанина Крум Марков, пред колега от вестника изречено: "Много съм малък да му помогна, но кажи му не рови, да не стане по-лошо". Не само инструктора в ОК на БКП Крум (1945), и други ме предупреждаваха, като съседа Костадин Костов - Коцето, който по онова време бе милиционер, и 77-годишният бай Андон Тодоров – един от инициаторите на стачката на ямболските текстилци през1931 г., пребит в пловдивската полиция със сапове за мотика и ходил после шест месеца с метален корсет, на четири очи, угрижен ми говореше: "Имаш две момиченца, за мислиш ли?!". 

** Когато изтеглил фронта на онзи участък край Драва, вражеските куршуми пиукали като разлютени оси около него, а чувал и възгласите не нашенци откъм траншеята: "Уцелиха го... Не, бе! Още е жив". Скачам, притичвам няколко метра и се хвърлам по очи, а нашите се хващат на бас дали са ме уцелили. – са буквално думите на баща ми. Бел.м., tisss.