ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1601.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1601.)

 Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: случайни ли са сламените, разкривени от самолюбие образци на успеха, нахълтали в дома ви!? След три-четири поколения промиване на съзнание, получавате най-чиста проба отрепки с високо самочувствие, които пълнят ефира с празни философски приказки. – Аноним (1947)

 10 uli 2013

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА 

  Баща ми Кирил е последен от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил синове на Господинка (Динка) и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тези двама мои предци по бащина линия, освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми процеждаше... Като например онова, изречено рано през пролетта, на 1 април 1972 г., по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата ми женитба). Изтърси го троснато, през рамо, ни похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знай как се е разпищолил из неговата Добруджа!"

  Георги и Динка били толкова бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, едни хора ни загледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Хай да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по прашната улица. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка, преди да хукна да го догоня.

  "Ай, ко-о-олко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909 г. връстник на Никола Вапцаров висок, белолик, хубав и строен Димитър, чичо Митко*. Баща ми му казваше "бати Митко", че беше първородният между петимата. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно, "бати Митко" говори-говори-говори, пък баща ми Кирил мълчаливо нещо си върши край дърводелския тезгях – подрежда разни джунджурии из десетината кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", понеже си купил комплект скъпи-прескъпи барабани, барабанист бил, имаха слабост към техниката, към ремонти от всякакъв вид на тази техника, към приспособленията, и разни инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машини: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са си стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница. Занаятчии по ген!

  Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко! Ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливецо мой. Чак ми се реве заради теб; как ги правиш тези работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета ти си ми примерът, ти си ми мярката – кротък, но рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от грандомани, тарикати, изнудвачи.

  Майка търчи да го оправя по разни канцеларии и служби, па току възнегодува: "Абе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи поне". Ето случай, кога изрече тези думи, а той я гледа сериозен, мълчалив с ясносините си спокойни очи, без да мигне.

  Мерак му бе да замине за три-четири години на работа в Либия. Познати му пуснали мухата, "Либия, та Либия! Като поработиш няколко годинки в Либия, току-виж, станал си заможен, ще си уредите дереджето, килими ще купиш за у дома". Братовчедът ми Гошо (1943) четири години в либийския град Бенгази беше строителен техник и той му хвалеше Либията. Та написал си моят баща молбата (майка ми му я написа) и хукнаха от канцелария в канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук в Пловдив май нещо запецнаха и Либия взе да се отдалечава като мираж пред бедуин камилар в пустиня.

 От някакво министерство в София рекли: "В Пловдив мътят водата. Виж, оправи се в Пловдив, на местна почва... Ние те пущаме, ама там трябва да си оправиш бакиите". Оказва се, пловдивското окръжно МВР-е** било против. И се нареждат двама с майка ми – люта кавгаджийска семка от калугеровски и от перущенски чорбаджийски корен, пред входа на Окръжното управление на МВР в Пловдив. Пред дебело тапицираната и облицована с телешка кожа порта на Големия началник майка ми посъветвала моя кротък мълчалив баща: "Ти само си мълчи и не се обаждай! Остави на мен да убедя полковника. Отговаряй, само ако полковникът лично нещо те попита".

  Та влизат те. Чинно застанали пред масивно бюро. А подполковник някой си иззад бюрото вади дебела папка с документи някакви си, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очилата си, току дигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па накрая с ръждясал глас отсякъл: "В чужбина пращаме проверени хора, само наши хора. Ти кой си, какъв си й на тая държава? Партийният секретар на квартала и от комисия от кварталното ОФ-е черно на бяло пишат, че си аполитичен. В кръводаряване в почистване на кварталните градинки, в сбирането на хартия и старо желязо не си се включвал, в ни едно квартално мероприятие не си участвал! Защо се натискаш, а?" – взел да барабани с нокти по тезгяха, демек, върху бюрото.

 Обадила се майка ми пазарджиклийката: "Върнал се от фронта с орден за храброст. Можем да Ви го донесем, да го видите". А онзи, сякаш му залепнало туй "аполитичен" за небцето, повтаря: "аполитичен, та аполитичен", дръпнал им назидателно слово: да си налягат парцалите, Либия ли??? Либия ще я гледа аполитичният носител на Орден за храброст Кирил, ама през крив макарон. Рекла да се обади милата ми майчица, ала в този сюблимен исторически миг баща ми, който дотук кротко попивал с очи идиота с пагони, обръща се, но не към полковника, а към жена си: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

 Това само рекъл, и настанало Второ пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш! Аполитични нагли типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те, и без любезната покана, вече търчали надолу по лъскавото, намазано с паркетин стълбище с мозайки и фикуси, а човекът не можел да се спре. Харно, че не заповядал часовият на вратата най-долу да ги арестува за хулиганство и заговор срещу държавата.

 Така загина още една твоя мечта, мили мой татко. За работа пак се бе размечтал, за какво друго! Работа бе щастието ти, твоят празник, твоята гордост и веселба. Докато съседите край нас живееха и с труд, но и с отдих: пиеха, напиваха се, блъскаха табла и карти, чоплеха клюки или блажено се изтягаха на миндерчето в неделя, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, ти, мили мой, все нещо работеше.

  Стърже долу в работилничката рендето. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и на стърготини, та адвокатът от III етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече живеехме в Мараша, на улица "Янко Сакъзов" № 28) веднъж не се стърпя, пред мене ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в тая изба като някоя къртица! Все ковеш, режеш, стържеш? Какъв християнин си ти, та и черковните празници не зачиташ". Зейнах да отговоря на набожния депутат никола-петковист, но баща ми ме бутна по рамото: "Не се разправяй".

  Сприятелихме се сетне с този адвокат; над 75-годишен бе. Бил някога си Голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно си бъбрехме, като депутати в парламента"... Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, това не знам, но избран бил по някое време за Председател на адвокатската колегия в години, когато в моя роден Пловдив "Народната власт" си оправя сметките с вражеската опозиция. Седнали сме на припек край старата лозница в дворче срещу черквата "Свети Георги" в Мараша и ми разправя как след Девети (септември 1944 г.) бил голям човек, голяма работа. Кани ме да му гостувам в родното му село Правище, но не отидох. Нали съм син на простосмъртен баща-къртица. Пустият му депутат!

  "Аполитичен" – страшна дума. Гадна, много съдържателна. С този етикет другарите и другарките кръщаваха онзи, който не им се мазне, не се изказва огнено и пламенно по събрания, не върти раболепно задник по митинги, не пише сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по празниците им, не носи червения байряк, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да записва кой пали свещи и кой се кръсти пред иконите, не се натиска за партиец, най-малкото: не се тика да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата. Десетина години по-късно (1980), когато ми предложиха на обществени начала, което значи: без заплащане, да стана председател на ОФ (Отечествения фронт) на едва-що застрояващия се краен пловдивски квартал "Изгрев-изток", дето и досега живея, хич не се и колебах, рекох на майка си и баща си: Трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

 Така безславно геройски загина и колега от младежкия ни седмичник "Комсомолска искра", доскорошен главен редактор на най-тиражния в Южна България всекидневник "Марица". Бившият комсомолски секретар в ОК на ДКМС - Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП - Пловдив Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на ул. "Кракра" № 11 по време на нощно дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния ни зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "Абе, Гошо, момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров (1944), който иначе знае да си мери приказките, изтежко ги посъветвал: "Зарежете го Бояджиев. На Бояджиев баща му... частник".

  Туй то, "частник", още един етикет в устата на мекере на Партията от онази "славна епоха". И Митето, който ми разправи какво рекъл Георги Петров, угрижен рече: "Сега да не вземеш на площада тъпан да биеш какво съм ти казал! Ако ни питат, ние с Пешо нищо не знаем, нищо не сме чували. Нали?"

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 3 uli 2024

Илюстрации:

- Журналист в пловдивския младежки вестник.

- 1980 г. С баща ми пред Бачковския манастир** 

_____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската Военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Този мотоциклет с кош и снежнобял акордеон "Ноner" бяха единственото му ценно имущество на пришелец от Харманли в големия "византийски" град Пловдив.

Първият от петимата братя Бояджиеви (1909-1963)

** Мълвата от някогашния Пловдив твърди, че под земята са седем етажа за затворнически килии. Тук са пребивали по доноси от времето на Царство България и по време на соца третия от братята Бояджиеви – Атанас (1912-1977), издъхнал в затворническо селище нейде в Югоизточна България. Обитавал дървена барака над психиатричната клиника, където събирал затворниците да им свири на китара и да им разказва фантастични истории за огнени мелници и приказни приключения. За мен той е най-достоен сред братята.

*** Пловдив ми е роден град, но не знам по-показателно царство на посредствеността от местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт, "чантаджия" зовяхме единствения в махалицата чиновник, който се отличаваше с масивните си рогови очила, като със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае книги или халва човекът си е носил в чантата, ама си представяхме документи, документи, документи – нещо крайно опасно според хлапашката ни представа на дечурлига от махалицата откъм северното подножие на най-високото Джендем (Дяволско) тепе в Пловдив. Хлапетата от бедняшките махали бяхме истински господари на игрите из дебрите по древния хълм на горските нимфи. Бел.м., tisss.