Ще се обърна предварително с молба
към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно
всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение,
а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива
добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна
уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далече по-ясно,
отколкото в кърваво
сражение, в сблъсъка между огромни армии и обсади. Както
живописeцът, например, улавя характера по чертите на лицето
и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите
части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро
изявите на душата, и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставя на
други автори. – Плутарх,
"Животопис на Александър Македонски"
27 oct. 1998
КНИГАТА (4.)
Хитрост плюс манипулации, е, това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края
на цялата верига от лъжи, а понякога и много пари. Това е Държавата на
интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна на властта.
"Дръжте парвенюто!" – зове, крещи по стъгдите на света именно някоя
съвременна Госпожа Франческа*. А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с
това оловно сиво облачно небе... Свежият мирис на влажната угар. Печалното
ухание на есенната горска шума. Фините шумове, долитащи до теб, които
подсказват, че всичко и тук, и около теб живее, диша, тече и се променя,
радвайки се естествената си жизненост. Разкошен дар си, Живот!
Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен и той ми предава
думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това било по повод текст от сборника "Кардиф",
чието заглавие той не успя даже да си спомни, но общо взето държеше да ми го
покаже.
Тщеславен ли е земният Иисус? И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал
да го канят на гости. Понякога се и самопоканвал... Човешка слабост – що, като
е бил (възможно и сега да е) истински бог! Усещам как леко се опиянявал от
влиянието си над тълпата. Земният му край е само логичен завършек на
предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около
собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта! Материалният човешки бит го
изхвърлил от греховната ни Земя като чужда субстанция, както примерно морето
изхвърля подутия, подпухналия труп
на удавник, понеже изгубил умение да се справя с вълните от
бездуховност. Във филма "Томас Бекет" Кралят
(Питър О'Туул) закла праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет започна да
става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта му на грешника и
сладострастника Хенри Незнамкой си. И после – бая показателно! – убиецът обяви
жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест и тържествен, шествайки сред
слуги, грешници и те като краля си, завтече се свещи да пали, да коленичи, чело в
земята да бие, иконите на Бог да гали и целува, да се моли, и накрая със
светнала от фалшива праведност физиономия да дръпне пред
множеството плачещи слуги патетична реч за великолепието на нравствеността,
разбира се.
О ароматно съчетание от Дяволско и Божествено! Ей тази амалгама от Добро и Зло,
греховно и праведно
ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега
да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени,
дългокосото ченге от крайния ни градски район, когато обяви пред четири
квартални пияндета, без да броим извънбрачната му приятелка, че... много съм му напомнял на ирландеца
Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям –
рече, – като
теб." Тъй ли!
– разтваря се златната ми уста. – Че какво общо имам баш пък с този див
ирландец?! И професионалният криминалист Евгени – най-печеното, най-ловко ченге в борбата със
столипиновските крадци и изнудвачи, се хваща на въдицата, принуден е още
веднъж да рече, този път трижди по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш на ирландеца Питър О'Туул във филма за
Томас Бекет".
16 noe. 1998
Двайсет дни нито ред. На 27 октомври в десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с артистичната знойна Re. към нашето местенце край Марица. Като млада лисица Re. се вмъква в гаража, настанява се на предната седалка на жигулата, отварям едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам тогава във верига още един акумулатор, както съм го правил неведнъж, и когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният стар акумулатор гръмна, разлетя се на късове, плисна ми киселина в лицето. Облак бял дим с лют мирис изпълва гаража. Re. се втурна да отваря и другата врата. С вода от пластмасова бутилка ми полива да си наплискам очите.
Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава, Богу! – без ходене на лекар,
без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било с мен. Малкият
Дявол, мисля си насаме по този повод. Как уязвимо е всичко у нас, всичко наше... Сред
предмети се движим, живеем машинално и не подозираме колко близо са
Нещастието, Смъртта. И
ми идва наум новозаветната идея на Иисус за преходността на всичко наше и
силната уязвимост, когато си щастлив, и суетата на всичко самолюбиво и горделиво
у човека.
Обявявам на разтревожената Re. след час по телефона, че тази неприятност си има и добрата страна: няма как, налага ми се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден. Чудесно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият ни свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост внася женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на вечно всезнаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава същата онази, пред която сме издували мускули, по всевъзможни начини сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небесата слиза рани да превързва, от нас самите да ни опази. При всичко, което Re. е сторила за мен, тези приказки са нередни, нещо кощунствено има и в това, че дори ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани през очите й. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни, разбира се не винаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболийките, които крият кодове на познанието... Това е то излъчването на царствено великодушие у влюбената жена. Но ето, че се отплеснах, крайно време е да спра да се размазвам около книгата.
Илюстрации:
___
Печатарят-поет, екс-кмет на Стария Пловдив,
общественик-зарзаватчия... Вж. https://www.facebook.com/paralel42com/posts/809771152961371
1) Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско: – Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная, заключената тема. Абе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колкото по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би пък там да е ключът на бараката, която всъщност не е и заключена, ама омразата (както и любовта), е сляпа. И тя не е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува врата. Колко жалка е твоята правда! Колко жалък е твоят гняв! Струва някакви си мижави лева!.Това ли е стойността на мечтите, на порива ти, на полета ти?! Човек може да затъне финансово, материално, битово – това се е случвало и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш, от една страна, претенции на човек на духа, и от друга страна, да си диаметрално противоположното (тук ще си отворя една малка скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на това, срещу което негодуваш, е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си, знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. Имаше, впрочем, през комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите и смятаха, че след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, а просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. те са хитреците. Ето, това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията и те маргинализира, а не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се, добре си спомняш – хоризонти, простори... Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо? Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота или поне не са успели до сега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия или профорганизация, или каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат те на повърхността. Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това; дето се вика, целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпиташ малко срам от думите си. Ако ли не – те, твоите думи, ще се обърнат срещу ти. А тогава, ако прибавим към тях и моя гняв – не те виждам. Може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми са пътищата божи. Все пак "Ламски" излиза. Това не е моя заслуга. Аз пожелавам след трудното раждане на книгата ти, щастлива по-нататъшна съдба – и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал и пращиш от тъмна енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – няма проблеми – ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът
2) Георги К. Бояджиев (1947): – Е, каква стана тя, госпожа Франческа! Нали решихме да не си споделяме по тази тема? Ако има нещо да ми съобщавате, дайте знак – по Радио Ереван или по каналите на Ройтерс да внимавам. Решително Ваш и на Ваше разположение, Господ здраве да Ви дава и честит живот! Дано не се наложи аз да Ви търся...
3) От есето "Ястреб плячка не дели": И се носи като мълва по нашата България: Който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накъсо, който има нюх да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката "Беден, но честен!" с убийствена ирония звучи в такъв контекст. Трябва да си живял сред онези хора, които ако крадяха, крадяха поне от своето, че да разбереш откъде иде ехидното им отношение към "Госпожа Франческа", към назначената от бившата БКП креслива писателска прослойка. Човек е егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Но цивилизацията е стремеж към достойнство и чест. Тази тема звучи като лайтмотиф, например, в Омировия епос, примера със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер. Че нали цялата световна литературна съкровищница за достойнство и чест всъщност настоява! От лицемерите обаче, които по навик пак лъжат и продължават да демагогстват в стихове, или съсипват труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на многотиражна медия ръсят познатите до болка нелепости или тъпите стари клишета що е изкуство и какъв е смисълът на живота. От тези речовити мазни лицемери мангото-кокошкар, мисля, е по-достоен, че честно си отнася лобута, преди да си тръгне като симпатичен грешник от греховния ни свят. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар