ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1427.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1427.)

  Какво ли е поезията без любовта! Първи учител ми беше бедният френски студент, скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463...). Робърт Бърнс открих година по-късно. Преди тези двамата обаче, кумир и еталон в лириката ми бе флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Усетих, че истинският поет сродява, за разлика от политическите шарлатани. – Аноним (1947)

...Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.

С уханни устни беше таз,

която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак

и кръгла сладката й гръд:

две нежни преспи сняг,

навяни в тоз таен кът.

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.

И тъй, с момичето в ръце,

във сън дълбок потънах аз.

А пред разсъмване почти,

за път когато бях готов:

"О, ти! Опропасти ме ти!" –

ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,

очите с нега и тъга,

и казах: "Тия две ръце

ще ми постилат отсега".*

    22 oct. 1999 

НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

С обуща кални посреднощ
в ужасен декемврийски мраз
и в пазвата без пукнат грош
пред беден дом застанах аз.

"Кой хлопа вън на Рождество?" –
дочух отвътре нежен глас.
"Не хлопа принц, а същество
премръзнало! – отвърнах аз. –

Да би зависило от мен,
едва ли бих се опрял до вас,
ала след лутане цял ден,
какъв ли избор имам аз!"

 Открехна пътната врата,
прекрачих дървения праг
и вътре нагости ме тя
като стопанин мил и драг.

Свенливо гледаше ме там;
посгрял се, гледах я в захлас.
Обхванат от внезапен плам,
реших да я погаля аз.

Отвори вехтичкия скрин
постелки да ми донесе,
от гушката си шала син
свали, обви ме с две ръце.

Като разбрах, че ме тресе,
от студ ли, не, от мъжки бяс,
до стопленото си сърце
притиснах я тогава аз.

Таз, дето ми постла легло,
и утеши ме в тъмен час –
макар без знатно потекло,
направи да съм рицар аз.

С коси обви ме, Боже мой! –
целувайки ме с нежка страст,
макар – пехота, бита в бой,
направи да съм рицар аз.

Превземах тез гърди, корем,
замрежил поглед, луд, в захлас,
гласът й чувах покрай мен
и по-щастлив не съм бил аз.

Щом сутринта на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех...
и сетне с други лягах аз.

Как лъгах я! О, как щурях
без миг покой и в зной, в и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.

В оназ колиба някой ден

навярно ще се върна аз

и може би на колене

ще я помоля с гузен глас

да ми прости, но Боже мой,

ще я намеря ли сама –

пак млада, тръпнеща от зной,

останала докрай мома?

Ръми пак декемврийски дъжд

и в бедно някакво селце

сънувам се отново мъж

във мраморните й ръце.

О, не, не станах по-богат,

ни славен някога съм бил,

но и на път към Оня свят

ще следвам образа й мил.

Къде е нежното моме...?

Не съм я повече видял,

но случа ли се насаме,

за нея мисля си с печал. 

Пловдив – средище на европейската цивилизация

Plovdiv, edited on 19 noe. 2023

Илюстрации:
- По-добре съм в бедна хижа, отколкото в дворец!
- Младата жена е извор на трепет за изкуството.**

___

* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html
** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.