Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, дето не заслужавали да се дразня, но чувство за справедливост, наследство от майчиния джинс, два чорбаджийски рода: перущенски и калугеровския, клани през паметния Април 1876, ми е ориентир да преценя човека. – Аноним (1947)
12 maj 2001
От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой се е раззвънял. Ето, че води съседката Донка от етажа под нас:
– Влизай, Донче, влизай, мила, че избяга топлото от къщи.
Мама сипа и на Донка от юфката. Юфката свършване няма, нали Тотю нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището за готвачки "Митко Палаузов", прекръстено подир комунистическия "славен" Десети ноември по английски тертип "Екзарх Антим I". Нерде партизанчето Митко, нерде г-н екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите не ми е дип ясно, но е чудесно, че се менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, наречен ужким на първия руски космонавт, току-виж се окаже Хюсеин, кръстен на дядо си, тежък думбазин от Капалъ-чарши в Цариград. Така пък дружбата между нашите два братски народа цъфти и крепне, нищо, че Юрий-Хюсеин си е столипиновски манго и предците му са църни като антрацит крадци на добитък, кокалите им лежат под два речни камъка в градското гробище и никой от тях дори не е и помирисвал Истанбул.
Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо бъбрят за кмета Стефан Софиянский и някой си Батето*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха името Смирненски), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците, дето светиите са обичливи и честни, не усеща, че е до шия в помията и лайната.– То, Тотьо, до най-големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може кръгъл простак и вагабонтин да е, ама па мъжки брани кокала – кахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бирата Арианка, сантасето, белота, мешаната табла, мешаната скара, футбола и Николай Колев-Мичмана – най-добрия футболен коментатор за всички времена, както казва.
– Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи?! – възмути се тате.
Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че обществото съвсем се измешало, не било педагогично да се приказва с таквизи неприятни намеци пред дечурлига. Инак нямала против, "обаче децата са като тампон, като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:
– Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!
– Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.
– Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.
– Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до корена на косите от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка.
И разправи Донка нещо, трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами осемдесет и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е естествено за по-амортизирани с изпилени нерви колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация подир инцидента в Чернобил, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани.
– Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой, подредено беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази… а сега! Партийната линия ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин се има за партиен секретар. И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да купуваш кафе и банички на прекия си душманин, и хич да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш "ура" по празниците, все тая пуста неяснота и несигурност!
Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад, романтичен, смел като Тримата мускетари наедно, което значи глупав, че и опасен, та разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветя и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и нормално, значи, младите даскалици взели да си го слагат в личните планове. Специално го поканили на традиционната дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче им отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за първи път пред публика, с госпожа съпругата просто сме длъжни точно в три часа да сме й на концерта, морална опора един вид."
Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче - друга: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби пред госпожа съпругата Миладинова.
– Да, бе-е! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете – Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада, мечтаеща, хубава и самотна жена ще прости?... Никоя!!!
На следния ден младият човек отишъл, за да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: хем не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, дето не бил свършил. И там значи, в учителската стая, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, на местопрестъплението го засича помощник-шефката по учебната част Гинчева, от която предния ден бил изкрънкал да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, къде да отиде, моля ви се?! В три часа да посети сбирка на местни поети и писатели в някаква си Къща-музей "Ламартин". Той – представете си! – съчинявал бил стихчета и присъствието му в музея било съдбовно наложително за съвременната българска литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Теменужка Гинчева, го хваща в крачка.И оттук случаят се размирисва.
Страхливата Гинчева, Божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество шефката ни Благоверна Патрашкова, новопокръстен управник по линия на СеДеСето, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.
– При нас миналия петък два товарни влака се сблъскаха, двайсет тона хлебно жито изгоряха нахакерне**, и пак нямаше виновни, пък тез...! – удиви се Вичо.– Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си БеДеЖе.
Шефката Патрашкова вика Миладинов за обяснение. И Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска поканили да осветли ръководството какви ги вършили нейните питомци въпросните два учебни часа. Какво ли! Гонели са се в коридора като бесни, квичали като изпуснати от лудницата и се пързаляли по корем и гъз от кенефа до парадния вход и обратно. А Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до шефката как господинът по френски тет-а-тет й доверил и че майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, по-конкретно: обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което от своя страна, според г-н Миладинов, означавало, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за Дълбокия прованс. Обещал на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите свински мръвки.– От рибицата, демек! – отбележи тате на това вкусно място от постния и разводнен разказ на Донка.
Патрашкова, като чула и тая версия, хванала се с две ръце за главата: "Все пак къде е бил той?! Заформило се следствие, обаче следствие, а не самодейна постановка на Прокуратурата с цел тарикатите (естествено срещу заплащане) да издрапат от батака, от истината сухи и невинни, ами безпристрастно нищене на факти и аргументи. И тъй, оказва се, Миладинов, както си пил по обяд кафенцето с двама колеги по физкултура: Смотаняков и Шибаняков, споменал, че в три часа у тях щял да дойде водопроводчик да оправя спукана тръба в банята. На чистачката баба Калинка Карастанева и другата чистачка, циганката Даринка, пък се оплакал, че (забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои тежка операция за изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по чело с думите: "Бе, какво правя аз тук! Жена ми там душа бере".
Колкото нови и нови свидетели да призовавало ръководството, батакът ставал все по-непробиваем, по-непроходим. Неопитният Миладинов – изяснило се, както си шетал из училището, де кого срещнел, различни версии пробутвал – нещо като онази зелевата пеперудка, дето си снася яйчицата в разсада. Сгащили я тая волна душа в учителската стая. Гинчева с гръб подпира вратата, свидетелите с мазоли на пръсти пишат показания, а пък между шефката Патрашкова и Миладин Миладинов се повел следният любезен диалог...
Патрашкова: "Трябва и вие да си напишете обяснението".
Миладинов – изгърбил се и трудолюбиво крачейки напред-назад и назад-напред с ръце, сключени върху задника: "Няма пък да напиша".
Патрашкова: "Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и ще ви накажа само с Мъмрене пред колектива. (Изчакала минута той да поразмишлява.) Иначе съм принудена да ви уволня дисциплинарно за измама и... по Кодекса, за несправяне със задълженията".
Миладинов: "Добре. Напишете ми заявлението за освобождаване и аз тутакси ще го подпиша, ще ви отърва от присъствието си, па ще се отърва и аз веднъж завинаги от всички вас".
Патрашкова: "Предизвестието изисква три месеца да работите... И ще работите като поп, преди да ви удовлетворя молбата. (Тържествуваща, ухилена.) Според кодекса!"Миладинов (Весел и нехаен като депутат): "Аз пък няма да идвам на работа".
Патрашкова: "Още по-зле. Следва парична санкция. Ще ви се отреже от заплатата".
Като чул, че пари ще му вземат, нещастникът моментално изтрезнял от обзелото го себеотрицание, или да го кажем ясно: от демонстрираните храброст и непукизъм към печалната си участ, примирено отронил: "Добре де, дайте ми лист. Какво да напиша?""Иссстината!" – изсъскала шефката и го измерила със стоте змийски очички от оная "Копърка" на бургаския консервен комбинат.
И той нарисувал с калиграфски почерк по диагонал върху карирания лист: "Вчера, в 14,00 часа, като си седях в кабинета, внезапно получих главоболие. Какво съм правил след това не помня".
Напуснал Миладинов учителската стая, изпъчен, горд като английски лорд, па забил в близката закусвалня при чесново-оцетния аромат на мешената шкембе-чорба... Пред група преживящи притоплени банички с извара колеги посегнал да си скубе алаброса:
– Толкова съм си стриктен! Толкова съм си изряден! Дори минута не съм пропускал от часовете по френски. Винаги съм си бил тип-топ. Точно мен да ме хванат в крачка! Не-е-е, няма живот в скапаната ни държава!!! – И обладан от присъщите на младостта чар и вдъхновение, пред смаяните даскаля и навъртащите се наоколо тихи квартални пройдохи и пияндета произнесъл пространно слово относно пропуските и слабостите в образователната ни система; дори, твърдят очевидци, отправил много основателна критика към господин Министъра на просветата – в смисъл, че господин Министърът на просветата и Правителството съвсем и въобще не си гледат съвестно работата.
– Бая кръшна ще да е била особата от нашия пол – измърмори леля ми Гица, като отнасяше към кухничката оплесканите с юфка паници.
А пък мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ поглед към самодоволно ухиления до уши Тотю.
Няма коментари:
Публикуване на коментар