ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1363.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1363.)

  Светът е и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  2 dec. 2016 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

Продължение 3

 Петър Петров е автор на осем разказа, разпилени в три от книжлетата му. За мен, като професионален читател, то е белетристика, родствена с така модерните в началото на ХХ век, присъщи за романтичния стил внушения за любовта, греха, смъртта и силата на нравственото начало. Тук жената и младото момиче заемат ключово място в неговите сюжети и в размислите му върху греховната ни човешка природа; най-често жената е страдаща и потърпевша, но и одухотворяваща битието. Едрена, Кремена, Възкресена: не са случайна приумица неособено познатите имена на ключови образи, което насочва към особен някакъв типаж изключителност в обикновеното наглед, делничното, повтарящото се. 

  Ето как репортажно сухо, както интродукция (въведение) от разказите на Чехов (1860-1904), начева разказът "Едрена": "Преди години, като ревизор на високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до тиха гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените или дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, преизпълнен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Но постоянните посетители тук бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха".

  На този фон, сред пъстрото, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на душа, устремила се към любовта и наказана за този свой стремеж с низ унижения и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия човек, оплетен, окован, осъден от правилата на посредствеността. Внушението на разказа е вик към нас за човечност, зов за внимание към най-високото духовно изживяване. Хубавата млада жена, която би трябвало да царува, да грее в любовта, е смазана от ненавистта, от грубото, надменно, показно благопристойно и зло лицемерие. Далечна алюзия или реплика спрямо героини у Йовков и Елин Пелин е Едрена. За мен образът й се родее с класическите сюжети на унижени и озлочестени женски съдби от световната литература. Ето галерия типови характери, на чийто фон блести Едрена...

  "Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълните чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците; тогава чувах гласа й – звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, изпълняваше и поръчки на клиентите... Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, а и как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й нежно лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувство, че край нас се движи сянка от отвъдния свят."

  Атмосферата в занемарената крайпътна кръчма ми напомня тягостното настроение, в което Достоевски (1821-1881) изгражда сюжета на романа си "Престъпление и наказание". Находка за "графомана" П.Петров е тонът на лека фриволност и склонност към флирт у случайния свидетел-разказвач.

   – Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.   
    – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"   
    – Хубава си, знаеш ли?...   
    – Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!   
    – Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.    
    – Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!

 Следва разказът на лесничея, понеже това дотук е увод към истинската история на поломена любов, довела до пагубни последици... Неопитна и съвсем млада омъжена, Едрена – някога весело, жизнерадостно девойче, е принудена години да живее без мъжа си. В самота родила и отгледала децата си. И от самотия се влюбила в друг...: "ума си загубила подире му. Живяла като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите, обзета от онзи трудно преодолим копнеж на жадно за ласка сърце.
  – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара беля тая севда!   – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.   
  Най-често я виждали, кога беряли тютюна или прекопавали картофите. Макар улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала из къра... Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където някой вече я очаквал Как предугаждала и какви сили са я подтиквали – тя си знаела.

  – Магия й е правена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж".

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, Боже мой! От дълбините на миналото иде, чувам го, жалостивият напев на стара родопска легенда. Тежък е животът в планината – труд, труд и само труд... Въртят се сезоните, кълни отново тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните каменисти нивици. Ала ето я Любовта – безразсъдна, рушаща забрани, нахлува като яростен порой. "Магия й е правена!" – шушукат и се кръстят, изплашени от толкова щастие, онези, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът, и в това подсказване е драмата на този онеправдан, мизерно преживяващ в беднотия народ.

  Озадачава ме как мимоходом, и хем пестеливо, ни е подсказано толкова много. Инак сред брътвежа за богопомазаните, сериозната ни литературна критика не забелязва този автор, турила му е определението "графоман". А пък самоукият Петров докосва рядко докосвани от съвременната ужким "висока и супер-модерна" Българска литература, струни в българското ни подсъзнание, в историческите древни помени, генетично у всекиго от нас заложени. Любовта е престъпление в общност на жестоките ограничения и недоимък, настоява националната ни традиция. Че за какво се събират наедно мъжът и жената – уговаря ни традицията, нали за да се подкрепят един друг, рожби да народят, покъщнина да натрупат! И "престъплението" следва да бъде изнесено на показ, за да се знае: толкова любов не бива! През целия ни живот едва ли не материалното и духовното, вместо да са в съгласие, се борят за надмощие; и обикновено материалното печели. Но на каква цена? – внушава ни да се запитаме авторът "графоман".

  Впечатление ми прави идеалната структура на разказа. Половината му обхваща наказанието за "престъплението". Накратко, озверелият съпруг, сварил прелюбодейците в плътска прегръдка, посича по погрешка вместо жена си любовника й. И Едрена е отново сама. Докато мъжът й се губи по затворите, тя тежко заболява и с години обикаля по болниците. Странно, но в съответствие с традиционния морал от древни времена у местното население, сред родопските помаци, щом съпругът й излиза най-сетне от затвора, тя идва да го моли за прошка. Прощава й той, но на каква цена!...

  "– Не заслужаваш прошка! Махай се!   
  – Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.   
  – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада била, съгрешила. Кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
  – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тук пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!
  Със сълзи на очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. Скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване... Не чули вече дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й."

  Както хор в древноелинска трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща. Прости й! Хайде, бъди човек! Било, каквото било!" ...То е пак онзи величествен мотив за прошката, един от любимите сюжети в Световната литературна класика. Петър Петров решава конфликта в стил, характерен за Балканските литератури – прошката е формално дадена, но всъщност, няма прошка. Грехът всеки Божи ден ще се изважда на показ, всички пак и пак да видят, да разказват: за назидание. Всеки ден, когато челядта й сяда край масата, едно от местата е празно, но и там се туря ядене, и там чаша червено вино се туря, и всеки път...
  "– Наздраве, ортак! – викал стопанинът и чукал чашата си с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!..."

  "Графоманът" П.Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място. За този съпруг се говори между другото: "...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав по баирите, пилеел си младините из други махали. Заради непокорството си бил съден от военните, с години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво".

  Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване има съпругът: "Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" ...И се врязва в съзнанието ми оскъдно представеният, изолиран в полусянка образ – зад гърба му е хилядолетната представа за властния, решителния, коравия в мъжествеността, нетърпящия възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност, или е развейпрах героят?! – Петров оставя читателя сам да прецени, особено замисли ли се над участта на омъжената Едрена.

  Жената е създадена за обич, да украсява света, да одухотворява света – долавям притеснението на Петров, тази жена не ти е добитък: единствено рожби да ти ражда, да тегли, да ти оправя постелята и самочувствието на мъж; едното не спори с другото, но който не цени женската привързаност и хубост, дали е достоен да бъде съдник?! Изневярата не иде от женското сърце, по-често е последица от неуважение, от пренебрежение към човека до теб. С печален акорд, твърде изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е върнала в кухнята на занемарената кръчма, покрай отпадъка, при назидаващите я викове и кучешкия лай... Двамата случайни посетители на това забравено и от Бога тягостно място са обронили глава пред празна чаша...
  "– Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.   
   – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз."

  Имало е период в националната ни литература, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали или успешно са се допълвали с материализма на критическия реализъм. Най-добрите между разказите на Петров възкресяват романтизма в наше време, съединяват изпокъсаните нишки на генетичната ни връзка с фолклора (легенди, предания, поверия, митове, с исконно българската ни рефлексия (отглас, реакция) към света, в която рефлексия съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява... Грубият практицизъм съсипва човечността. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска и католическа Северна Америка и Западна Европа кощунствен принцип "О, ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или на наглото питане от заможния простак с дъвка между зъбите: "Като си умен, що си беден?"

  Разкази като "Едрена" възкресяват самочувствието ни на българи чрез достойнството и уравновесеността на Източното православие, най-точен, най-близък до смирението на евангелистите клон от христовата вяра. Ето, впрочем... къс от Послание Първо на ап. Павел до солуняни (ІV, 11-12): "И усърдно да се стараете да живеете тихо, и да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого".  И още един цитат, пак от ап. Павел (Послание Второ до солуняни, ХІІ, 14): "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с няколко чужди езика: говоримо – френски, немски, пренебрегван и оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ вниманието на литературните примадони в родния си град, пловдивчанин до мозъка на костите, завършил с отличие най-престижния за времето си пловдивския Френски колеж, Петър Петров (Василен Ведров) е, въпреки мизериите на местните "братя и сестри по перо", оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в непоносими условия, болнав, преследван от страхове и съмнения, ехидно подминаван от снобите като недоразумение. Малко по обем е написаното от него: седем или осем тихи с излъчването на печал разказа, два миниатюрни сборника с публицистика, осветена от тревожна доверчивост, че си струва да заложим повече на нравственото начало, отколкото на кресливия, толкова модерен напоследък цинизъм – особено у безпомощни, разхвалвани по медиите скандални автори а ла почетния гражданин на китно Габрово г-н Христо Стоянов (1956), известен със смърдящата си на кенеф проза за родопчаните, за карловския сирак Васил Левски, за "копелето Христос"; или за друг един кукер – пияндето Калин Терзийски (1970) и прочие любимци на чалга-скандалите. Неговото творчество на простосмъртен автор, мисля си, тепърва ще ни служи да проумеем какви сме, що сме, откъде идем и накъде върви нацията ни.

  Ще ми липсваш, Отшелнико сред четирите стени на позната за големия град охлузена от ветрове и дъждове панелка на първия етаж в жилищен блок от Тодор-Живково време. Треперещата поради болестта, известна като "Паркинсон", ръка повече няма да пише, бъбривата уста, ломотеща една през друга думите, вече няма да говори за световните неправди. Две супер-лимузини мазно-мазно пълзят под балкончето ми, докато пиша за теб на южната тераса с изглед към Родопите в моята панелка. Нахаканите кокошкари от гетото Столипиново се изнизват с гърмяща от лимузините им песен за курви и за вечната любов на курвите; но за теб това вече не е важно, търсачо на Любовта. Маймунката и цяла в злато да я опаковаш, си остава маймунка.

ПОСЛЕСЛОВ:

 Не ми се ще да приключа темата за простосмъртния Петров. В течение на месец вместо разговор то си е по-скоро монолог. Все пак, идеята ми бе да представя, че достойнството днес е и да не се опияняваш от гримасите на цинизма. Изкуството древните елини и древните египтяни чрез Слънцето олицетворявали с Аполон. В зората на днешната ни успешно загиваща по Западен план цивилизация върховният древен бог Аполон е представа за светлина и хармония в живота на обикновения грешен човек.

   Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 30 avg. 2023

Илюстрации:

- Винсент ван Гог (1853-1890), "Селяни ядат картофи".

- Камий Клодел (1864-1943), любима на Огюст Роден.*

–––

* Вж. https://www.spomen.bg/article/10478917 – трагичната участ на една обречена от егоизма на мъжа любов. Бел.м., tisss.