ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1348.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1348.)

  Защото Бог строго е заповядал на идещите, кога дойдат, какво да вършат, за да са живи, и що да пазят, за да не бъдат наказани. – Библия. Трета книга на Ездра, VII-21

 28 mar. 1969

СИНЪТ НА ВОЙНИКА 

  Срещу къщата, която обитаваше семейството на Петър, зад пътя, по който денем и до късно нощем бръмчаха коли, се издигаше черква*. Тя бе строена преди осемдесет години, стените й бяха обрасли обилно с бръшлян, а кръстът й беше най-обикновен, железен, и желязото бе поръждавяло от мъглите, ветровете, саждите. Над парадното стълбище висеше живописна картина, избеляла от слънцето. На нея беше изобразен конник, който пробожда ламя с копието си. Художникът, който нарисува някога това върху тенеке от варел за нафта, отдавна се беше разделил с белия свят, но конникът, рисуван с блажна боя, е все тъй яхнал буйния бял кон невъзмутим, храбро вгледан в бъдещето. Черквата се нарича "Свети Георги" и на Коледа, Гергьовден, Великден тук винаги се стича народ от околните села и градчета – здрави мъже с мустаци и жени с тънки плитчици, с прибрани под цветна забрадка коси и в празнична носия. Често тук донасят своите новородени, които попът кръщаваше. По-нарядко идваха младоженци да се венчаят. Когато настъпваха черковните празници, камбаната ечеше с мелодичен звън. Бе изработена преди стотина години сред вихъра на сражения, които се водеха по онова време на Балканите, в най-модерна за онези години австрийска леярна сред поръчките за оръдейни лафети и цеви за далекобойната артилерия.

  Бащата на Петър бе дърводелец. През свободното си време работеше в стаята под първия етаж на къщата край прояден от дървоядите тезгях. Като в аптека над тезгяха бе поднаредил дърводелските си сечива, изхабени, стари, и железните им части бяха кафяви от ръжда. В събота след обяд и в неделя целия ден и до късно вечер бащата на Петър се затваряше в тази като че забравена от Бог и от света монашеска обител. Към улицата бяха обърнати закнижени с оризова хартия две прозорчета, за сигурност от апашите укрепени с решетка от ковано желязо. Минеше ли кола по улицата, къщата цялата се тресе и работилничката под първия етаж се изпълваше с глух тътнеж. Ала точно тук черковната камбана откънтяваше ясно.

  Петър бе студент трета година в столицата. Прибираше се все по-рядко и по-рядко при своите. Петте години като насън минаха, откакто се раздели с родния дом – две години в казармата, три години в София; и сега Пловдив му изглеждаше чужд. Зимата почти бе свършила, пролетта едва-едва начеваше. С рядко красиво момиче си дойде от София. Познаваше момичето от ученическите им години в гимназията. То беше от съседния район Сарайкъра... Когато влаковата композиция потегляше от Софийската гара, ръмеше ситен дъждец, омесен с парцали сняг; когато допухтя до Пловдивската централна гара, времето бе слънчево и ведро. Той изпрати момичето до автобусната спирка, целунаха се, и след като се качи в стар яко раздрънкан автобус, тя отпътува с маслинени очи, отправени към него, а той пое пеш към къщи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке.

 Свечеряваше се. Пъстро множество от съвсем млади или възрастни жени и мъже се разхождаше в кроткия мек провинциален залез по улиците. От ресторантите, широко разтворили врати и прозорци, долиташе музика, а някъде вече бяха изнесли масите и столовете под открито небе, под клоните на дърветата сред току цъфналите, в жълто избухнали храсти. Отдалеч той съзря ярко светещите прозорци на Къщата край пътя, сивеещ в пустинния час или два часа преди да настъпи нощта. Отдалеч откри силуета на черквата с поръждавелия кръст най-горе. Черквата глъхнеше масивна, тайнствена с изрисуваните си стъкла. Когато наближи, долови ритмичното стържене на ренде от избата зад закнижените мъждеещи прозорчета на бащината работилничка.

  

  Натисна звънеца на входната врата и минута по-късно ярка светлинка плисна върху тротоара. Отвътре някой бе запалил електрическа крушка над входа.

  – Да имате тук някой си Петър? 

  – Петър е в София – рече майката, защото не го позна в първия момент.

  После седяха покрай старата дървена маса, яденето изпускаше ароматна струя над порцелановите паници, прозорецът бе широко разтворен и върху фона на звездното, почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън той виждаше и единия от хълмовете на града. На върха му горе**, осветен от могъщи прожектори, се издигаше паметник. Самотният войник от огромни блокове дялан сиенит беше като пехотинец, изостанал от бойната си част, която продължила към Централна и Западна Европа, и това се беше случило преди двайсет и пет години. Виждаше се и старата лоза, чийто бледозелени едва покарали листенца на кичури шумоляха леко току пред прозореца на всекидневната горе. И всичко това, наред със светлинката в очите на майка му и внезапно сякаш посивялата коса на баща му, беше хем тревожно, хем уютно и мило.

  Следния ден надвечер Петър отново се видя с момичето. Бе мургаво, с дълги черни коси и стройни нозе. На рамото й висеше чанта с капаци и външни джобове, която му напомняше войнишка сумка. Всъщност, Петър не искаше да се връща по това време в родния им град, но тя настояваше, гореше от нетърпение да го покаже на приятелките си. Вечерта бе задушна и топла, типично за този древен град сред Тракийската низина между Родопите и Средна гора. Това означаваше, че пак ще вали. Двамата поостанаха на автобусната спирка. Докато чакаха на спирката, небето отново притъмня. Заръмя... По-старите дървета в Градската градина отсреща не се бяха събудили още от зимния мраз и кората на влажните им стволове и клони лъщеше, отразявайки светлините на града.

 – Да си ходим, а? – предложи Петър.

 – Ще дойдат! – рече тя с вирнато носле, докато се взираше в посоката, от която би трябвало да се появят приятелките й.

  От тъмнината изплуваха светлините на автобус. Каросерията му блестеше от влага, напомняше му допотопно животно с големи светещи очи-фарове. Спря на спирката и чуха механизмът за отваряне на вратите как въздъхна, а хората, слизайки, разгъваха чадърите си и поемаха в дъжда. После пак със съскане автоматът захлопна вратите и изпразнената кола се изгуби в нощта. Всички слязоха и никой не пожела да се качи.

  

  Петър погледна часовника върху фасадата на Централната градска поща.

  – Почти час вече мина.

 – Не знам какво е станало – рече момичето. – Вероятно нещо им се е случило. Иначе щяха да дойдат. Те са ми най-добрите приятелки. 

  – И на най-добрите приятелки може да се случи нещо непредвидено – каза Петър. – Нали?

  – Да! – унило кимна мургавото момиче с очи, помръкнали под кичури влажни коси, прихвана го плътно под ръка, притисна се в него, и плътно притиснати, поеха нагоре по улицата, която се вие под хълма с Каменния сиенитен войник. 

  

  Нямаха чадър. От ръмящия ситен дъждец косите й залепнаха по личицето. Полъхна вечерникът. Тя опита да пооправи косите, като отметна рязко главица назад. Вървяха по оживената улица. Зад витрините лъщяха прекрасни неща. И спираха, и вървяха, и пак спираха пред лакомства и разни лъскави вещи зад изкусителните витрини. Тя не измъкваше ръка изпод лакътя му, и той се чувстваше малко неловко.

  – Искам това! И това... А онова може ли? И него искам. А как ще ми стои онази синя рокля, кажи де! А червените лачени сандали с каишка на глезена и висок ток нали ще ми стоят идеално? – Не преставаше да бъбри.

  Петър мълчеше. 

  После дъждът спря. После тръгнаха по криви и тесни улички, дето им беше и уютно, и твърде познато. Минаха край старото квартално кино. То беше облепено с афиши и вятърът развяваше като стари дрипи пъстри лъскави хартии с образите на известни актьори, любимци на публиката или развяваше весело афишите като дамски дантели с отпечатаните върху им актьори в привлекателна поза. После видяха старата сграда на гимназията, в която бяха учили, и Петър си спомни миналите години. Някои неща му се появиха като на филмова лента в забавен каданс. По-късно часовникът върху единия от хълмовете сред града удари десет часа. И пак бяха на автобусната спирка, сега вече на отсрещния тротоар, край подгизнали от влагата алеи на Старата градска градина. Аленият стар автобус допухтя с дрънчене, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи тенекиените му стъпала, и докато помахваше с ръчица хем възторжено, хем и тъжно, залепи устни върху задното стъкло на автобуса; така му показваше вероятно колко е влюбено.

  Автобусът сви зад завоя и Петър отново остана сам.

  – Къде се губиш! – посрещна го баща му. Майка му вече си беше легнала и Петър чуваше неравномерното й дишане. Майка му работеше в местния електроапаратурен завод. В завода бяха приключили тримесечието, работата очевидно я преуморяваше. Мъничките й свити в юмручета ръце от време на време потръпваха върху завивката, когато въздъхваше в съня си. Дори насън не успяваше да се откъсне от онова, което изпълваше целия й живот. – Къде беше? – рече бащата. Не беше въпрос, а покана да побъбрят като баща и син, като мъже: – Искаш ли да пийнем? 

  – Искам – каза Петър. 

  И бащата се надигна от стола, извади от шкафа позалъскан, но и поръждавял ключ, отвори витринката, пресегна се, извади оттам стъклена каничка, три четвърти пълна с ракия. Изми на чешмата в кухнята миниатюрни две конусовидни стъклени чашки и ги напълни: 

  – Наздраве, сине!

  – Наздраве!

  Седяха пред дървената маса в Старата къща. Петър се загледа във внезапно сякаш посивелите коси на бащата. Гледаше ръцете на майка си, потръпващи върху старото кърпено одеяло. Вън отново заваля. Далечни гръмотевици отекнаха на няколко пъти. Въздухът се изпълни с ромон и водосточната тръба покрай полуотворения прозорец загърмя, сякаш бе сърдита на дъжда. Черквата отсреща се издигаше все така строга и величествена, въпреки старостта й. Каменният войник навръх хълма, сякаш умислен, търсеше нещо, изоставено и забравено от двайсет и пет години в Миналото. 

 – Тъй живеем – обади се бащата. Беше казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе, и в знак на извинение му се усмихна, рече напосоки: 
  – Е, ама разбира се.
  – Как върви учението?
  – Справям се.
  – Тъй-тъй, човек трябва да учи, особено докато е млад. – Наздраве, сине!
  – Ще гледам да не закъсам. Наздраве!

  Бащата поотмести чашката с ракия, сложи грубите си длани върху дървената маса, погледна сина си. Петър усети леко неудобство. Слушал бе от чичовците, четиримата по-големи братя, че когато бил млад, почти колкото него сега, какво ти почти... година по-млад от Петър, баща му е бил на фронтовата линия, стрелял с лека картечница по войничета като него, но от отсрещната страна на фронтовата линия. Било отдавна, по време на Голямата световна касапница. Прибрал се в Пловдив без драскотина, кипящ от енергия, изпълнен с планове да се подреди в живота. Смятал да отвори ателие за мебели. Но властта не му позволила. Не му позволили новите властници да си бъде стопанин на труда и имота. "Не може – рекли някакви хора в някаква си канцелария, –сега са други времената, другарю Бояджиев. Оттук-насетни ние само на общата нива ще се трудим. Ще строим живота нов, реднико Бояджиев, живота нов ще построим!" Както и да е, минали десетина години; и къде с оскъдни спестявания, къде с дребни заеми от бедняци като него, къде с помощ от приятели и съседи, бащата се спазарил на изплащане през следващите десетина години етажа от Старата къща, па се оженил и му се родил син. Кръстил сина Петър, по името на загинал през март на 1945 година редник от велосипедната лекокартечна рота "за запушване дупки всякакви" нейде из разораните от шрапнели и танкови вериги зеленчукови градини край придошлата от топенето на снеговете река в Унгария, там дето и днес може би са селата Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Сега същият войник – човек най-обикновен, от плът и кръв, ала мълчалив, сдържан, твърде скромен, оцелял под свистенето на куршуми и грохот на снаряди някогашен редник, гледаше сина със сините си пронизващи очи на картечар от велосипедна рота за запушване на пробиви от опитните немци-нацисти в редиците на настъпващата ни армия със Съветската армия, и Петър се почувства не толкова неловко, колкото силно, ама много-много силно притеснен.

  Рано сутринта на другия ден в къщата се появи Тодор. Тодор беше среден на ръст, хубавец със сламеноруса коса и хубави руси мустаци.
  – Айй, кого виждам в старото гнездо! – извика от вратата Тодор. – Готов ли си да се поразтъпчем?
  – Но първо ще пийнем.
  – Иска ли питане! 

  Петър извади каничката с остатъка от снощи; имаше два пръста домашна ракия на дъното. Пиха без чаши, "как на фронте" – имаше тук такъв лаф на руски, кой знае по какви пътища останал спомен от онези месеци, когато млади мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с немилостивата госпожица Смърт. Тези двама нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, а на всичко отгоре е на руски език.

  Петър подхвана с напевния фалшив глас на силно набожен:
  – За многая лета, тебе раба Божий Тодорееее! 
  – Жив и здрав да си и ти!
  Петър качи нозе върху масата:
  – Направи и ти тъй – рече. – Така, че да няма къде да изтече.
  Тодор качи единия си крак на масата. Засмя се пресилено:
  – Не го знаех този номер. После ще се разтъпчем, нали?
  – Ще се разтъпчем, как не! – рече Петър. – Каквото си наумим, правим го. Наздраве!
  – Да ти е сладко!
  – Оплачи се нещо, Теди.
  – Всичко си ми е наред. При мен нищо интересно, винаги всичко си ми е било наред. Не се оплаквам, но е време жена и дом да си имам. Макар че и тъй съм си добре.
  – Не съм ли ти приятел, Теди?
  – Откъде го измисли? Имам си българско име! Казвам се Тодор.
  – Ще унищожим ли по още една папироса, Теди? Харесва ми това име.
  – А на мен не ми харесва.
  – Знаеш ли най-новото?
  – Не знам най-новото, пий си ракията!
  – Харашо, няма да си Теди, щом не ти харесва. Наздраве, Теди!

  Пиха. Не беше кой знае какво пиене, по два пръста домашна ракия. Всъщност, беше ритуал при всяко завръщане на Петър в родния град, при всяка среща след месеците раздяла. Седяха мълчаливи, всеки гледаше пред себе си. Чуваше се как ветрец фучи в пролуките на вратата и в зле уплътнените рамки на ъгловите два прозореца.

  – Никога не съм имал влечение към цигари и алкохол – рече Тодор и свали крака си на пода.
  – А аз имам влечение – рече Петър, – умирам за луксозни цигари! И към луксозните красиви момичета имам влечение. Хай, наздраве!
  – Ти каза ли й за мен? – стрелна го Тодор. Гласът му бе глух, гърлото – пресъхнало, та прокара език по изпръхналите си устни.
  – Наздраве, Теди.  
  – Не ми наливай повече. Разправи ли й за мен?  
  – Нали ти писах!  
  – Писа ми. Но искам да ми го кажеш, докато ме гледаш в очите. 

  – Добре, Теди. Ще зарежа шибаното ти именце. Никога вече няма да го чуеш от мен. Понеже все пак наистина си съответстваш на името. 

  Тодор стана, отвори прозореца и се върна при масата. Като пристъпяше, олюля се, сякаш кой знае колко бяха изпили. Вятърът блъсна поривисто в прозореца, отметна с трясък едното му крило, стъклата издрънчаха, нахлу свежият резлив въздух, разпиля цигарена пепел по масата и пода. Слънцето едва-що изгряваше, небето бе пурпурно. Листата на старата лоза шумоляха като топлокръвни същества. Бяха бледозелени и едва развили се. Отзад бе улицата, в локви от снощния дъжд. Камбаната на черквата "Свети Георги" от другата страна на улицата тъкмо започна да бие. Девет сутринта.

  Петър огледа стаята. Тук му бе уютно и топло. Черковната камбана ечеше в свежия въздух, а Старата къща скърцаше и се олюляваше като голяма древна шхуна, която се носи из океана и си търси пристанище. Откъм далечния край на улицата се зададе градският автобус. Дрънчеше, сякаш празна бъчва се търкаля по паважа. Препълнен с пътници, ръмжеше към заводите в Южната индустриална зона на Пловдив. Отмина и пак настана тишина.  

  – Когато срещна хубаво момиче, сравнявам го с нея – подхвана Тодор. – Струва ми се, че за мен тя е единствената. – Възъхта: – Може би така е, защото след нея другите бяха все непостоянни. Пък може и да не съм имал време да се разочаровам и от нея. А не мога да я забравя. Така ми се ще, а не мога. Какво да направя, че да я забравя?

  – Нищо. Нищо не бива да правиш... Теди. Просто я забрави. Да пием! 

  После вървяха по влажната от снощния дъжд тревица. Тревата бе тъкмо покарала. Отдясно им течеше Марица, слънцето се отразяваше във водите на реката. Стигнаха железопътния немски мост. И той беше поръждавял от влагата и от зимните студове, само релсите лъщяха. Тромава композиция от вагони с въглища и трупи тържествено мина по моста и въздухът се изпълни с тътен и грохот. Локомотивът беше сглобен в Австрия преди войната. Беше стар локомотив, и двамата приятели разбраха това по инициалите на австрийската фирма върху лъскава елипсовидна плочка от бронз. Тя се набиваше в очи. Нищо повече не си казаха. Просто вървяха. Петър пушеше, Тодор кашляше от време на време, усмихваше се неловко като човек, който съвсем не си е на мястото, по някое време взе да си подсвирква. Което означаваше, че му е тъжно. 

  Същия ден вечерта Петър пак беше на спирката. Аленият й автобус се дотъркаля с дрънчене и мургавото момиче на Петър с блестящите си черни коси дотича и му се метна на врата с грейнало лице. Сега тя носеше чадър, макар че небето беше ясно и звездите блещукаха на едри гроздове над хълма с Каменния руски войник.
  – Здравей! – лъхна му в лицето. – Как изкара нощта?
  – Отлично. А ти? 
  – И аз.

  Вървяха край Градската градина. Фенерите светеха с призрачна светлина под току-що развилите се листа. Снощният дъждец и топлият беломорски вятър, лъхащ срещу течението над коритото на Марица, бяха раззеленили и дървета, и храсти. Празнично облечени хора седяха по пейките, лицата им белееха в тъмното. От летния ресторант в отсрещния ъгъл на Градската градина долитаха музика и писклив глас на певачка. Певицата пееше фалшиво сантиментална песничка от годините на войната, ала сега думите на песента бяха други. Някой бе сменил думите, нищо повече. Инак мелодията беше същата.

  Наближиха ресторанта. Той беше потънал в разноцветни светлини. Масите му бяха сгъваеми, както и столовете. По средата имаше циментов дансинг, петима музиканти свиреха под навес, окичен с рози от пластмаса, найлон и поцинкована тел. Келнерите бяха облечени във вишнево-алени костюми с папийонка върху бяла копринена риза. Отстрани кротко тъмнееше езерото. Светлините на ресторанта се отразяваха в едвам полюшващите се вълнички, сякаш плуваха. Бе феерично и празнично. Електрически крушки висяха по клоните, и щом вятърът се усилеше, светлините скачаха по лицата на посетителите. Това създаваше илюзия, че всичко тук е в непрекъснато движение. Дансингът беше препълнен, та двойките танцуваха и сред масите. Певицата се оказа възрастна дама с прическа ала гарсон, къси нозе и огромен бюст, възпълна, в дълга до петите рокля от синя лъскава материя, с деколте, което подчертаваше гърдите й. Лицето й лъщеше от пот и тя геройски се бранеше от потта с розова кърпичка. Пееше изключително шлагери, стари шлагери. Гласът й бе писклив на височините, дрезгав на ниските тонове, но пеейки, тя умееше да си придава вид, че се вживява в песента, и това допадаше на публиката. Публиката идваше заради нея и старите й шлагери.

  Появи се един от пищно облечените кльощави възрастни келнери, достолепен мъж с посребрели слепоочия и силно оплешивяващо високо чело.
  – Имам маса за двама, тъкмо за вас! – ентусиазиран, осведоми ги той.

  Масата бе в самия край на ресторанта над полюшващите се вълни. лесно я откриха.
  – Шампанско и... специалитетът на заведението, моля! – поръча Петър.
  Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа след него.

  – Колко е добър! – рече. – Колко мил е този възрастен изискан мъж! Толкова ми е приятно, когато съм в компанията на възрастен мъж. Харесвам мъжете с посребрели коси. Като брокат. Тогава мъжът предизвиква доверие. Да-а, у възрастните мъже има нещо познато и спокойно. Край очите им има бръчици. Харесвам ситните им бръчици и спокойствието, което излъчват. Харесват ми мъжете с посребрели коси и бръчици. Знаеш ли, искам и ти, мили, да си с посребрели коси и ситни бръчици край очите.

  Момичето се усмихна. Петър не я гледаше, а гледаше към езерото. Повърхността му бе тъмна, люлееща се и гладка. В далечния край се образува мъглица, която висеше като валмо овча прежда фантастично над люлеещата се повърхност. 
  – Що да се насилваме! – продължи момичето. – Не съм пила... Едва ли ще заобичам някога тъпото им шампанско. Това – посочи ястията, – ще ти струва пари, много пари.
  – Но ще ти хареса. Представи си, че съм възрастен мъж! – усмихна се, без дори да я поглежда. Гледаше залепнали един за друг възрастни мъж и очевидно съпругата му.

  После вървяха по дълга съвсем пуста улица. Беше тихо. Нямаше дървета, нямаше хора, нямаше светлини. Звезди висяха като добре узрели чепки грозде върху нощния небосклон, отраженията им се полюляваха в калните локвички от снощния дъжд.

  – Пиян си – обади се момичето.

  – Теб това какво те засяга! – намръщи се Петър.

  – Не ми хареса шампанското, нито конякът им, нито водката – каза момичето, и като си пое дълбоко дъх, продължи: – Не ми харесва, че в никое време сме по улиците. Не ми харесва градът. Не ми харесва и че се напи. Ако искаш да знаеш, не ми харесваш и ти в този момент. Всичко тук ме плаши. Всичко ми изглежда плоско, жалко, мръсно и отвратително... Тук и сега.

  Петър се изсмя. Гласът му прозвуча неприятно и той внезапно почувства, че и него го заплашва нещо, което не успяваше да определи какво е, не можеше да го види, не можеше да го докосне, по някакъв начин това тъмно, неясно нещо нахлува в сърцето му и го кара да прокърви.

  – Ако сега отнякъде ни види... – притисна се момичето в него.  
  – По дяволите! – отдалечи я, отблъсна я. – Все ми е едно. Ще му кажа, кога му узрее умът. Все ми е едно! – Тръсна глава.
  – Защо се правиш на герой! Никога не съм го обичала, глупчо, не съм!
  – Какво си мислиш за мен? – спря, прихвана я през кръста и я обърна към себе си.

  Тя помълча, забила очи в паважа. Не отговори и продължиха мълком. После спря, опита се да го прегърне, да се гушне в него, но Петър рязко се отдръпна и тя залитна.
  – На теб ти е много, много, много, много, много студено – прошепна. 

  Когато се връщаше към Къщата сам след полунощ, по-скоро, рано сутринта, Петър се ориентираше първо по Сиенитния съветски войник най-горе на хълма. После се показа Черквата. Вятърът си играеше с иконата на светията, който с копие пробожда зелена ламя с изплезен ален език. Единият край на тенекето в рамка се беше откачил и Свети Георги висеше полегнал над плочника, а ламята се бе изкатерила върху него, раззинала паст, все едно му се присмива. Голямата камбана под купола на черквата звучеше глухо и тайнствено в изтъняващия полуздрач. Предутринен ветрец полъхна откъм лозата. Прозорецът на Старата къща зад пътя светеше.

  Щом влезе, видя баща си приведен над кухненската маса с гръб към вратата, пред силно омачкана сива амбалажна хартия. Чертаеше нещо с дърводелския си молив.
  – Какво пак рисуваш? – рече Петър. 
  – Бюфет. Просто бюфет с чекмедженца и ниши за по-важните дреболии. Замислил го бях отдавна, но досега се залисвах с глупости. Няма за кога повече да отлагам.
  – Какъв е пък този твой бюфет? Какви са тези твои чекмеджета с важни дреболии! 
  – Бюфет! – рече крокто баща му и го погледна безизразно с ледените очи на убиец, картечар от войната. – Най-обикновен дървен сандък, сине.

Пловдив – столица на културата и посредствеността в Европа

Plovdiv, edited on 9 avg. 2023 

Илюстрации:
- Сън не ги лови отродниците заради Альоша.
- Църквата – символ на нашата независимост.

___
* Първият православен храм за жителите на пловдивския район Мараша, обединили се през 1846 г. с идеята да изградят християнски храм в тази българска махала, чието име на турски означава зарязано обрасло с бурен и тръни гнездо на смоци и отровни змии, запустяло лозе.
http://www.plovdivskamitropolia.bg/hramove/1897-hram-qsv-georgi-pobedonoseq-gr-plovdiv.html
** Днешният войнишки паметник е висок 16 м, само статуята му е около 10,5 м. За прототип скулпторът е ползвал Алексей Иванович Скурлатов, жител на село Налобиха в Косихинския район на Алтай, свързочник през Втората световна война. В есента на 1944 г., докато редник Скурлатов работил по възстановяването на телефонната линия между София и Пловдив, скулпторът нарисувал няколко скици, които впоследствие използва. Висок, рус, със сини очи, руснакът Скурлатов впечатлява с излъчването на редови руски войник. Узнава за гранитния си двойник 25 години по-късно, едва през 1981 г., когато е обявено името на онзи, вдъхновил скулпторите. Поканен да посети Пловдив, за първи път Алексей Скурлатов вижда паметника навръх своята 60-годишнина. 

  Имам си личен мотив за отношението ми към Паметника Альоша в моя роден град. Редник Скурлатов е връстник на баща ми, мебелиста Кирил, също редник в касапницата на войната, когото споменавам като един от образите в настоящия текст. През лятото на 1981 г., когато Скурлатов идва в Пловдив, баща ми издъхна вечерта на шестия ден в столичната клиника "Пирогов", след като бе горял в новичката си жигула, "възпламенила се" насред паркинга зад жилищния милиционерски блок 51 в пловдивския район Тракия след обяд, около 16 ч. на 31 август 1983 г., срещу Пощата, когато заради критична статия бях прогонен от редакцията на местния младежки седмичник "Комсомолска искра". Текстът е по действителен случай, както са и повече от нещата, послужили за основа на текстовете ми. Бел.м., tisss.