ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1333.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1333.)

 Русофил или русофоб? – питат ме. Мазно зададен подъл въпрос! Българите имаме изострен усет за справедливост, вероятно генетичен белег от 496-те чудесни години хармония и любов от Османското присъствие по нашите земи. Кресливите мекерета на отвъдокеоанския Биг Брадър лично на мен ми отвориха очите за разликата между янки и руси, като стил и отношение към нас – нация с трагично минало. Всеки случай не мекерето, легнало си доносник на ДС и събудило се пръв демократ, ще ми каже на чия страна да съм, като проклет българин... Идиотите просто не знаят най-типичната черта у българина – винаги да сме срещу властта, и особено срещу примъкналите се вечни праведници на правата линия: Плевнелиев, Шломо Паси и пр. – Аноним (1947)*

     14 fev. 2001 

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

   

  За най-естественото право човекът да доработва, да променя както позицията, така и себе си. Нали докато сме живи, се учим! Иде ми наум, като чета в книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас", издадена през 1996 г. – спомен за готин детски поет, любим на хиляди хлапета от моето поколение*. Тук мъдрецът и драматургът Стефан Цанев разказва как през далечната 1963 г. главният редактор на вестник "Стършел", като турил в уводната страница стихотворението "Репетиция за парад" на младия по онова време Стефан, го предпазил от репресия не само от строгата партийна цензура, но и – далеч по-важно! – предвардил го от физическа разправа от страна на силовите органи на властта. Да припомня, това е отрязък от Най-новата родна история, когато функционират лагерите за превъзпитание, в които психически, нерядко и физически, са умъртвявани т.нар. от партийния агитпропчик "дърти ренегати, шпиони, буржоазни отрепки, агенти на империализма" и пр., меко казано: шкарто на народната република, заподозряно, че не споделя достатъчно безрезервно, коленопреклонно, вдъхновено и рррешително едничката правилна линия на вожда и на Партията с голямото "П". Не стихотворение, ами цяла поемка бях нанизал десетина години по-късно, нейде около 1974 г., та и от този факт се чувствам пристрастен към описания от г-н Цанев случай. Може да е било под влияние на писаното от поета Стефан Цанев, с чийто стихове още през есента на 1963 г., не особено силен ученик в IX клас и в литературния кръжок на Никола Джоков – Джоката в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", на четвъртия етаж в сграда сред Червения площад, ние, дузина запалени по литература гимназисти, едва напъпили девойчета и възмъжаващи хлапаци с мъх и жълто около човката, всеки четвъртък вечер изучавахме с помощта на Джоката от Гара Септември що е поезия и що е публицистика и все такива едни уроци за бъдещия ни живот, уви!

  Всъщност, през онази 1963 г. името "Стефан Цанев" за нас беше символ на честна позиция спрямо фалша. И значи, подражавайки на поета Стефан Цанев, съм дращил нещо, вероятно неумело, за онези траещи по седмица и две необикновени зрелища –как трудолюбиво на Червения площад в Пловдив множества от работници и ученици от всички възрасти репетират масовия ентусиазъм със съответните хуманно и бодро изкещяни "Да живей БеКаПе!", "Вечна дружба с СССР!", "Винаги верни на Партията!" и прочие бодряшки лозунги за предстоящия всенароден празник на единството и на нацията. Дивотия! Че може ли ентусиазмът да се отрепетирва! Естествено, триумф и вакханалия на сляпата вяра няма как да не буди потрес и учудване у човек, склонен да разсъждава нормално, с акъла си.

  В статията си Стефан Цанев припомня жест на писателя Асен Босев. Ето какво му казва (както твърди) другарят Босев десетина годинки подир случая: "Не знам защо, реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видно място (...), афиширано – лично поръчах винетките – в упор, да се стъписат: "Сигурно ние бъркаме"* (демек, цензорите да се пообъркат – бел.м., tisss). И успяхме, нали!" Това бил казал Асен Босев някъде около 1973 г. у дома си на по коняче и чаша кафенце. И тъкмо решавам, че най-сетне и аз лично съм открил образцов случай как рицарството, духовният аристократизъм и човещината са надделели над чугунената самоувереност у праведния партаец на БКП, та тъкмо да си помисля, казвам... и както нехайно разлиствам архивна някаква агитационна бумажка, пред зъркелите ми лъсва частушка, произведена от същия аристократ на духа и великата правда Асен Босев в навечерие на 20 декември 1949 г. за предстоящия седемдесети рожден ден на другаря Йосиф Висарионович Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...

 И за да не стане обърквация, за да е ясно в чия чест са тези редове, ето началото на послание в същия стил, сътворено очевидно пак с участието на Асен Босев, който е сред обявените от Партията "водещи интелектуалци" през въпросната 1949 година:

"ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

  ...Само Вашето проницателно око можа да види и да разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да..."

  Е!? Това е пак Асен Босев... Има разлика, разбира се, когато говориш за врагове на Партията изобщо, или когато се отнася до участта на реален човек, в случая: участта на талантливия млад, едва прохождащ Стефан Цанев. Озадачават обаче последните думи във въпросната статия от книгата на Стефан Цанев "Убийците са между нас": 

"...Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо!"

  Наистина, защо ли Сатаната или неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да отърват от мъки някоя объркана грешна душица?! Това проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости? Или – което ми се вижда най-логично: начин да се купи талантът, да се обгради, да се прикотка, да се приобщи, да се подчини? И този стил у Стефан Цанев случайно дали не напомня милото писъмце до генералисимуса? Отбелязвам тези нещица, като пристрастен към творчеството на поета, драматурга и публициста Стефан Цанев. Крилати фрази, кажи-речи, за цялото ни дресирано в условия на всеобхватна партийна агитация поколение от българчета, родени малко преди или след "славния" за партийците Девети септември (1944), бяха изхвръкналите като искри от разжарено огнище послания на Стефан Цанев:

    Носете си новите дрехи, момчета!
    Момчета, внимателно на завоите!     

    Послушните момчета не ги съдят.

  Лягахме и ставахме с гордите му сентенции. Що се отнася до Асен Босев, запомнил съм преди всичко стиховете му, посветени на деца. Обичах да го чета, кога съм бил хлапе от пловдивските бедняшки махалици, само не виждам какво повече има да се каже за реалния Асен Босев освен латинската сентенция за такива случаи: De mortius aut bene, aut nihil**, но с горчивата ирония, че и той бил в лични договорни отношения със Сатаната.

    15 fev. 2001 

  Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърберийски разкази"***. Не ми е ясно как ли звучи на английски език, на моя мил български обаче Чосъровият слог твърде ми допада. Както се изрази знойната готина Re. тези дни: "Стига си задълбавал в разни драми и нещастия! Нужно ти е нещо по-весело, по-свежо". Е, може и не точно с тези думи да го каза, важното е, че така го приех. И тъй, да заменим строгото с иронично-шеговитото. Ето ви няколко реда (стр. 41), подходящи да са мото към изследване на кривулици в греховната човешка душа...

А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една думица само: "раздиплил"... и грейва усмивката. Ха, иди оттук-насетне гледай трагично към сюжета (стр. 48)! 

Понякога – уви! – така безумно 
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,

дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,

а вкъщи ги убиват близки хора.

И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не 

се молим...

    * * *  
  Асен Иванов Босев е роден на 22 ноември 1913 г. в селцето Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Никола Вапцаров от 1932-36 г. Завършил право и дипломация през 1942 г..; за разлика от поета-несретник, той прави кариера в живота – зам.главен редактор на партийния вестник "Заря" след 9.ІХ.1944 г.; редактор в официоза на БКП "Работническо дело"; по-късно, съветник по културните въпроси при Българското ни посолство в Москва; от 1961 до 1965 г. (когато е епизодът с невръстния в тънкостите на вътрешнопартийната дипломация Стефан Цанев) е главен редактор на партийния седмичник вестник "Стършел".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 uli 2023

Илюстрации:

- И Стефан Цанев (1936) е роден на 7 август, но 11 г. преди мен.

- Първият ми учител в писането Никола Джоков (1934-2000)****.

___
* Вж. Стефан Цанев до Станка Пенчева (1929-2014) "Спасението беше да се играе ва банк".
** За мъртвите или добро, или нищо (лат. сентенция).
*** Изд. 1980 г., превод от английски: Ал. Шурбанов. 

**** Никола Джоков – първият ми учител по писане и по достойнство, като за себе си броя и случай, когато в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" през лятото на 1970 г. изсъска към поета и главен редактор в издателството Иван Николов: "Ето го наемния убиец, дето те бастиса във вестник "Култура", като ме сочеше с жест на подлизурко и наглец. Става това пред очите на моя приятел и състудент от Ивайловград Христо Джелебов (1947), с когото заедно отидохме при Джоката през пролетната ваканция като при обичан учител по писане, и така от лаф на лаф си разказвахме студентските подвизи в чуждата София. Като чу, че критичната рецензия (отзив от 36 реда) в капризния вестник "Народна култура" е мое творение, без думица да каже, милият Джока пъргаво скочи и изчезна от тясното стайче в издателството, като ни остави двамата с Ицо да се чудим какво ли му стана на нашия любим учител по журналистика и по стихове. 

Появи се след минута-две в рамката на вратата пред тържествено нахлуващ странен образ с козя брадица, най-добрия, според мен, преводач и версификатор сред днешните ни български поети Иван Николов (1937-1991), когото дотогава не бях срещал, но за чийто сборник стихове, писани в стила на любими руски поети, "Етажерка" от 1970 г. бяха ми публикували рецензия, която рецензия разбуни част от известните някогашни поети и лит.критици, беше спомената в обзорната статия на Максим Наимович ( в предговора на годишника на Съюза на българските писатели "Поезия 1970"). Като питах по-късно проф. Иван Сарандев (1934-2022) що отзивът е подписан Георги Костов, и той: "Реших да те предпазя, знаех, че си оставил ръкопис за печат в същото издателство, като не знаех името на баща ти, писах те "Костов", вместо "Бояджиев". В интерес на истината, в един от шестте броя на пловдивското литературно списание "Тракия" през същата 1970 г. Иван Николов публикува два мои текста, които не съм предлагал, с негова утвърдителна рецензия. Бел.м., tisss.