ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1284.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1284.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Шекспир (1564-1616)

  24 uli 1998

ЛЕЛЯ РЕНИ И ПЕТРОВ

  "...Quand tout change pour toi, la nature est la meme et le meme soleil se leve sur tes jours..."* Снощи към 19,30 звъни ми по телефона Петър Петров: "Жоро-о! Що не се обаждаш, бе?" Тросвам се: "Казвай какво има!" А отсреща гласът: "Питам, що чакаш все аз да те търся". "Ремонтирам си колата, по цял ден с нея се занимавам". "Жоро-о, ела да си вземеш парите... Шест хиляди**. Днес съм изминал седемстотин километра, продадох ги и двете книги." "Къде ги продаде, на кого?" "Няма значение къде, на кого. Важното е, че са продадени!" "Хубаво, ама си бележа в какви ръце е отишла книгата, затова те питам." "Е, за мен важното е, че са продадени. Къде, на кого не е важно. Ха сега кажи кога ще дойдеш да прибереш парите. Шест хиляди са това, ще взема да ги похарча" – шегува се. "Добре де – мърморя, – мога и сега да дойда." "Нали казваш, че колата ти е в ремонт?" "Всеки ден оправям по нещо, инак си е в движение колата." "Е, оставям ти да прецениш. Ако искаш, ела сега. Жената вика: Нека дойде! Айде, идвай!"

  След половин час съм у Петрови... И започваме, както често напоследък, с темата "Венци" (Венцеслав Бъчваров, 1932-2008). Не мелят брашно тези двамата възрастни господа писатели – Василен Ведров (романтичния му псевдоним на счетоводителя Петър Петров) и Рийт Глориъс Купър (романтичният псевдоним на бившия депутат в VII Велико народно събрание Венцeслав Бъчваров – чиновник цял живот в общинско предприятие). Рийт Глориъс Купър е написал и издал яко претенциозен роман в три части със сюжет от епохата на Второто българско царство; роден е на 13 януари 1932 г. в Пловдив, обаче твърди, че потеклото му е аристократично-средновековно, откъм земите на днешна Северна Италия. Романът му "Пречупената стрела" е разточително-обстоятелствена сълзлива любовна драма с родолюбиви протуберанси и дантелен привкус. "На Жоро с най-приятелски чувства" – надписал ми е собственоръчно с дата 13.08.97 под скромното, но респектиращо "Авторът".*** От своя страна пък, Василен Ведров е извадил на белия свят вече четири книжки с разкази, заядливи писъмца до несговорчиви местни редактори, люти забележки, апострофи по повод отрицателни явления в живота на обществото, отзиви за книжлета на добри приятели и познати от снобския кръжец местни любители на изящното слово, литературата, което включва супер-интелигентни дами и напористи господа с други (нелитературни) професии, но пък страстно обичащи своите автори и водещи препирни кой между тях е по-по-най.

  И двамата дърти чешити са ми на сърце, демек, приятели; обичам ги, приемам ги с всичките им странности и претенции, защото – колкото и заядливи да изглеждат така представени, са всъщност тип "асъл филибелия". Че може ли същински филибелия да не е ироничен, злопаметен, па и несговорчив?! Тщеславието им съчетава егоизма, присъщ на всекиго в мъжката ни компания, с вълнение за Отечеството. Петров е на 75 лазарника, Бъчваров – към 66, ама нещо все се ядат един-друг, все си се дразнят. Венци капризничи, бърника из ръкописите, които Петрович**** свидливо му снася за компютърния набор, редактира го Венци, заради което кощунство Петрович се коси, нервира се, не може да спи след обяд, нощем, вдига кръвно и... накъсо, отношенията им, от моя гледна точка ги правят симпатични, жизнени и неповторими, измъкнали се по терлици като че ли от брилянтната първа новела "Чичовци" на Иван Вазов. Ама не могат да се видят отстрани... Това тяхното е не по-малко епична драма от драмата на сопотските чешити!

  Та значи, преговорихме темата "лошия Венци", после четох от тефтерчето тези ми ранноутринни записки. Леля Рени (всъщност Райна от Каблешковия копривщенски род, подозирам, е далеч по-интелигентна и от нас двама ни, взети заедно) плесна с ръце: "Жоро! Каквото си написал досега, написал, но това е най-доброто от теб! Ти знаеш Петьо колко се вълнува от тези работи! Ама ти направо ме изненадваш; това нещо на всяка цена трябва да види бял свят". Мигам насреща й като мишка в трици: "Ами, някой ден може и да види бял свят", а пък тя: "Не някой ден, сега трябва! Този наш задрямал народ сега има нужда от тези работи. Покрай приказките за Европа, за духовните й и не знам какви още хубости българинът себе си почна да забравя". От диванчето в ъгъла масивният Петров се надига, пери ръце над побелелите си буйни коси, хваща се за челото, плеска се по челото ту с едната, ту с другата длан: "Ле-ле-е, написал си го баш като мен! Все едно аз съм го писал. Това са велики работи, Жоро! Виждам, че и ти мислиш като мен. Знаеш ли колко си говорим с жената точно за тези работи, дето си ги написал. И аз доста съм писал, макар с по-обикновени думи. Имам нахвърляни бележки и късове по тази тема... Ще видиш, като ги напечатам в книгата, дето сега я готвя".

  Бил в неговата Копривщица и там продал двата екземпляра на сборника "Кардиф" – единия: на 24-годишната уредничка на тамошна някоя си къща-музей, втория – на 17-годишно гиздаво девойче, което пак там поработвало през лятната ваканция. Смяхме се с хитрия му начин да предлага "Кардиф". Омаял ги с приказки: и едната, и другата, че е писателят Еди кой си, ама когато дамите пожелавали да видят нещо написано от него, изваждал "Кардиф" с думите: "Случайно не нося моя книга, но ще предложа да си купите нещо, което е много хубаво написано. Това е свободен стих. Аз, всъщност, свободен стих не обичам да чета, но това тук е нещо забележително". И те купували "Кардиф", но пожелавали и автограф от автора. Рекъл им разтерзан: "Как да ви дам автограф, като не съм аз авторът на тази книга!" Поотделно, на две различни места милият провел стопроцентов флирт с двечки копривщенски госпожици, от които 24-годишната наскоро омъжена; на нея оставил и домашния си телефон. Пред жена си по килифарски усуква отначало: "Не мога да си спомня, Ленче, на кого я продадох втората книга", пък като се изповяда как омайвал момичето и как то му рекло "Най-чаровното у вас е говорният ви недостатък" (като е възбуден, леко заеква), та през смях и внезапно тих, като малък пакостник, бъркал с голяма лъжица в буркана със сладкото, смирен се обърна към леля Рени: "Ти сега да не вземеш да ревнуваш? Аз така, само на майтап бе, Ланко*****". И тя обръща очи към тавана: "Уф! Виж какви ги върши! До вчера го беше страх да излезе от къщи, на краката си едва се държеше". Когато за минутка тя се запиля нейде по другите стаи на маломерното им жилище и оставаме двамата насаме с него, одухотворен, с поруменяло от кеф лице, с дяволит унес взе да шепне: "Ей-й-й, ама това седемнайсетгодишното беше много красиво, да знаеш! Хем красиво, хем умно, интелигентно, бе, Жоро! Хем като картинка хубаво".

  От час вече въздухът вибрира от циганска музика, песни, в които на висок глас се страда за любов, певецът вие като вълк в гората с гърлени и присъщи на онази там циганска или турска реч обертонове. Слушал съм турски песни, където певецът не ми натрапва това диво премодулиране на естествения човешки глас, и тези песни са ми харесвали с нежността си. В българската поп-музика по подобен начин се престарава с кършенето глезеният Дони; чуйте само неговото изпълнение на "Я кажи ми, облаче ле бяло", която кой знае по какъв там каприз точно в негово изпълнение снобеещите вземат за връх на родолюбието. Но думата ми е за Турция (просперираща шейсет или седемдесетмилионна Турция, която според статистиките в началото на осемдесетте години на миналия век наброява 45 милиона население, и за обърнатите на югоизток антени – гора от сателитни чинии в съседното гето Столипиново, гора от електронни приемателни устройства на силно изнемогващия, живеещия със социални помощи от мижавите ни заплати етнос.

  За част от привързаните любовно към съседна Турция роми цивилизована Европа ни обвинява в расизъм и дявол знае още в какво, ала основните потърпевши сме ние и пак ние сме подложените на унижение. Нас ни пребъркват по джобовете и чантите в автобуса, нас ни притесняват с битовия си безпорядък, нашите деца са преследвани от тумби джебчии и банди със самочувствие на герои от холивудски екшън. Докато в самота и тишина българинът, цял живот работил (дето уж не знае достойнство що е!), си слага край на живота в глад и мизерия, адвокатите на това волно чергарско племе кански реват пред всичките европейски институции и разнасят по света представата за крадливите нагли българи. И понеже на Запад се представят за българи, както пък тук се представят за турци, чистичкият възпитан Хайнц или Ханс, например, съзре ли мургав огненоок хубавец, обърне се към своята мила: "Айне булгарише, майне либе! Айне булгарише ман" – па гнусливо я дръпне по-надалеч... Не е виновна Турция, че е притегателна за родените тук роми. Ама си мисля: Къде бърка Българската държава и цялото ни общество в отношението ни към тази креслива, артистична и палава маса от хрантутници?! Дали пък техните основания да се стремят към Турция, да се правят на турци не идва от неспособността ни да се отнасяме към тях с уважение – да, и със загриженост, но и с взискателността, която се съдържа във всяко уважение?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 maj 2023

Илюстрации:

- Начало на Априлското въстание в Копривщица.

- Авторът на Кървавото писмо Тодор Каблешков.

___
* И когато всичко се променя за теб, природата е същата и същото слънце изгрява над теб – из поема на Алфонс дьо Ламартин (1790-1869), послужила за мото на сборника разкази и стихове в проза "Възкресена", издаден през 1995 г. с помощ от приятели и лични средства от оскъдната пенсия на автора Петър Петров (1924-2001), подписал се тук с артистичния псевдоним Василен Ведров. 
** По тогавашния курс на лева, която сума днес ще да е 0,30 лв. за екземпляр от книгата.  

*** Сърцераздирателният роман на Венцеслав Бъчваров (1932-2008) за епохата на Второто Българско царство, където авторът с пищния псевдоним Рийт Глориъс Купър представя действителни исторически персони, като българския цар Константин Асен (1256-1277), царица Мария (1269-1280), сина им Михаил, щерката на Константин Асен – Ирина, от брака му с внучката на Йоан Асен II, и пр., и пр., – изд. на "Веда Словена" от 1996 г., чийто собственик е самият Рийт Глориъс.

**** Петрович го наричам заради фасоните му, нещо характерно за сръбските кафененски юнаци, които все боя са яли от нашата войска, но това не им пречи да се държат нахакано, което е за уважение все пак. 

***** "Ланко", предполагам, е обръщение при копривщенци към любима жена. Бел.м., tisss.