ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1276.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1276.)

  Колко лениво тече времето! – мислех си като 11-12-годишен хлапак вечер в леглото, останал сам в тъмното. Кога ли най-сетне ще стана голям! О, как бързо отлетяха тези години! – мисля си вечер половин век по-късно в леглото пак останал сам в тъмното. Всеки случай, самотата е присъща и на хлапака, и на стареца, нали? – Аноним (1947)

    15 maj 2023 

ПОГАЖДАЙТЕ СЕ СЪС СЕБЕ СИ, МОЛЯ!

СЛЕД ШОУТО С ВЗРИВЕНИЯ ЕДВА ЛИ НЕ ГЛАВЕН ПРОКУРОР НА БЪЛГАРИЯ, наложи се поука от атентата (?): "Сам каквото си направиш, и Б.Б. не може да ти го направи!" 

  "Бомбата" на шосето покрай Ярема, която пукна фара на бронирания автомобил на главния прокурор, одраска няколко тъкмо цъфнали крайпътни джанки, но ще отеква дълго по върховете на Съдебната ни власт. Истинското местопроизшествие вече над трийсет години е извън вниманието на обществото, това позволява на обитаващите там персони в местопроизшествието (с малки изключения) да стоят необезпокоявани.

ТЪМНОСИВ КАСКЕТ, ИЗПОБЕЛЯЛА БЛУЗА, ДЪРЗОСТ В ПОГЛЕДА ГОРИ – Да заповяда следващото каменарче с големия свой чук! Па както са тръгнали, за да не им напомня за унизителното "османско присъствие", да вземат да изчукат от местности, градове, села и паланки всички паметни плочи на загинали от присъствието глупави нашенци.

  Рожби на вчерашната наша червена номенклатура много мразят да им напомнят как кариерката си дължат на СеСеСеРе и БеКаПе... Питане: Поради что най-кресливите от типа Евгений Михайлов, Иво Инджев и вся остальная демократичная аристокрация са все възпитаници на Съветската висша школа, до която само рожбите на яки партайци можеха да се докопат някога? Разговарял съм с някогашни концлагеристи, оживели в в курорта Белене, огласил съм лично до мен от тях изпратено писмо от 1990 година*, и никъде там не открих това чувство за мъст и ненавист, както у кресливите мамини рожби на силно омразната им от трийсетина години насам БеКаПе. Що тъй бе, Миме?

НАШАТА "ЛЕГЕНДА" ЧУДЕСНО НАПОМНЯ ЗА НАЦИОНАЛНИЯ НИ ОТБОР ПО ФУТБОЛ – Господ здраве да му дава на господин Боби Михайлов!... Както казва хлевоустият  Венци Стефанов, шефът на софийския футболен клуб "Славия", разтърчали ми се по зелената морава едни "нашенчета", като брикети тъмнички, лъскавки, татуирани и с плитки, обички, мъниста и кукуригу най-горе върху остриганата с форма на четка за дъски кратуна, бетер индиански воини. Голяма работа сме на футболния терен!

САМО ДА ЗНАЕТЕ КАКВИ ЛУДЕТИНИ БЯХА – Естествени, чудесна женственост и чар!

 Пък мъжът на снимката силно ми напомня за Богдан от Перник – единия от двамата ми съквартиранти студенти, когато преживяхме тримата общо за 30 лв. наем в мазето на готини дървени шопи в столичния квартал Герена лютата зима на 1967-1968 г., на ул. "Георги Гачев" № 20. Наоколо беше дивна смрад. Кокошки, улични песове, котки, прасета и огромни плешиви тлъсти плъхове ровят из купчините боклук и сгурия край канал с помия, отвъд който денонощно тракат машините на предачна фабрика нейде отсам коловозите срещу Подуенската гара.

  Богдан от Перник и Пешо от Кубрат бяха вече печени петокурсници, основно нощем си готвеха дипломната работа – нещо от областта на биохимията. Пешо от Кубрат бил спринтьор, обаче единият му крак по-къс, та като си върви, главата му мърда нагоре-надолу. Зарязал си спорта заради учението. За авторитет беше окадил с огромната си маркова лула мазенцето с нисък таван, та воняхме като коминочистачи. Обувките му, подредени в четири редици върху избеляла черга, вероятно довлечена от родния му Кубрат, заемаха една четвърт от избичката ни. Физиономията му бе на вечно ухилен майтапчия. Богдан от Перник си пушеше нормално цигари вносни, Дънхил или нещо подобно, мязаше силно на италианския актьор Марчело Мастрояни. Учтив, възпитан, с обноските на лорд, винаги гладко обръснат и подстриган, за разлика от Пешо, който неуспешно няколко пъти си пускаше брада и мустаци, с които придобиваше вида на зловещо ухилен мексикански побойник-изнасилвач, типаж от американски уестърн.

 Богдан от Перник бе класически мъжкар хубавец – мечтата на всяко маце през онези гладни романтични студентски години, когато напористите провансалки от курса ни по Българска и Славянска филология бръмчаха и пикираха по евтините кафенета на булевард "Руски" от Университета чак до ЦУМ, по улица "Раковски" и по "Графа" (ул. "Граф Игнатиев") – улицата с шкембеджийници и закусвални на крак, в една от които веднъж се натрових с превтасал шницел. Онзи декември на 1967 г. се оказа мразовит. Отвикнал от казармения живот, дето всичко ти е бир таман с всичките шест армейски устава, трябваше сам някак да се спасявам в мечтаната, но враждебна София, докато след четирите години следване и престой в столицата, снобският живот тук толкова ми отесня, че зарязах последната си интимна авантюра с облекчението на същински пловдивчанин, за когото пъпът на Европа и на Вселената е Пловдив, само Пловдив и никой друг град, никакви там Рио де Жанейро, Лос Анжелис, остров Пукет, Канарските острови, Бали-Бали, перлата на Близкия Изток Бейрут и проч. не важат пред тръпката да си част от мудния наглед, мързелив, но с остър взор древен Пловдив.

 Всичко хубаво, но в първи курс бях все още непушач, а двамата петокурсници така кадяха в мънзъркото стайче нощем, че неведнъж ми се случваше сънен да се втурна към прозореца, който бе наравно със задния двор с кокошките и свинята на шопите, да разтворя широко двете му крила на този прозорец и да дишам, да дишам, че да се надишам с мразовития чист въздух на сврялото се между планини Софийско поле.

  Богдан от Перник, за разлика от разнокракия брадясал като козел Пешо от Кубрат, се бе обзавел с любовница, красивата, интелигентна на вид Росица, която поне три пъти седмично през декември и януари го посещаваше в мазето на шопите. Пешо от Кубрат ходеше по това време да спи у приятели. Свил се надве в отсрещния вход на новичкия жилищен блок, двайсетина метра насреща, премръзнал очаквах да светне лампата в мазето, прозорецът широко да се отвори, което за мен бе знак, че нашият Марчело Мастрояни и милата Роси са тръгнали да се изпращат доволни и щастливи, та като лалугер след тях да се вмъкна в умирисаната на прясна любов (в сексуалния, буквален смисъл) изба и с плонж, треперещ от студ, се хвърля в леглото, както съм с балтончето и патъците. Кой може да ми върне онези два часа зъзнене във входа на жилищния блок, вперил очи в тъмния прозорец, кой?! Златни спомени са това! И вече не с погнуса поглеждам към онези плешиви тлъсти плъхове от вонливия канал срещу предачния цех, а като към нещо много лично, което няма как някой да ми отнеме.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 maj 2023

Илюстрации:

- Каквото сам си направиш, никой не може!  

- Снимка в дипломата ми от Университета. 

–––

* Вж. "Обръщение към демократичната общественост в България", копие: До гл.редактор на вестник "Демократическо знаме", бр. 2 от 29 май 1990 г., Пловдив. Подписан е този документ с дата: Карлово, 21 май 1990 г. от бившите лагеристи и политзатворници Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астаржиев, Матей Недялков, Митко В. Цолев, Величко Канев. "Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда, и това е единсттвената утеха и удовлетворение на страдалците. Ние не снемаме отговорноста от всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП" И малко по-нататък: "Репресираните от комунистическия режим са против всякакви привилегии и лични облаги". Бел.м., tisss.