ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1273.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1273.)  

 Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. – Николай Хайтов (1919-2002)*

  30 jan. 1994

МЕЧО ПУХ

  – Здравей! Ка-а-акво правиш?
  – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, като с влажна ръка държеше слушалката на педя от ухото, че тъкмо бе изхвърчал от банята с насапунисани бузи.

  След известно мълчание:
  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...
  – Оле-е-е – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне какво е времето навън и приседна с озадачена физиономия.
  – Снощи ходихме на бар – продължи гласът откъм другия край на линията. – Беше ужасно... Ама ужасно тъпо, искам да кажа. Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното скапано уиски. И все техните там глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти...
  – Че какво друго да правят! – рече, па посегна, откачи хавлията и се наметна, защото бе абсолютно гол, гол като Адам в Едемската градина и вече започваше да зъзне.

  – Извинявай, ама ти сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
  – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!
  – А аз от пет съм на крак. Подредих, правих закуска, изпратих моя човек на работа и... така... Викам, чакай да ти се обадя.

  – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно.
  – Що! Хайде де, има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, що мълчиш!
  – Казах го ей тъй – заоправдава се. – А мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже.
  – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм!
  – Не си, бе.
  – Тогава…?!
  – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как да бъда.
  – И това знам.

  – Питам се какво толкова намираш у мен.
  – Хайде сега! – чу ядосания й глас.

  – Не, наистина. Аполон и Терсит*. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна храбро в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме?
  – Всичко чувам.
  – Е?
  – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.
  – Друг на негово място отдавна да си е дигнал задника да разбере какво става. Аз, например, хич не бих се стърпял. Като се знам, в един момент ми писва и си дигам задника да разбера кой там ми се мотае. Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом тоя тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали? Обаче на всяка цена трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен навън през замръчкавеното стъкло зад щората.
  – Той знае, че има някой около мен.
  – Наистина?!
  – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: увлечена съм по един, седни да се разберем като нормалните хора. А той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни работи стават по света и у нас. Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава. Митинги, стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапва, реколтата мижава, доларът пак пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята."

  – Хм! Комета, казваш.
  – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Иначе отдавна да е...
  – Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам.
  – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!
  – Какво "нали"?
  – Нали всичките си пари от кучетата по мен харчи! Когато и да съм казала, че нещо ми е харесало, тича да ми го купи... И дали за мен ще даде последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям кавалер.
  – Разбирам.
  – Знаеш ли какви огромни букети с червени рози ми е носил! – рече замечтано.

  След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне, че стои като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече много бавно с внезапно задебелял глас:

  – А аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!****
  – Виждаш ли? – подхвана тя отново. – Той е много готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. И все повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Моята жена е върхът". Веднъж го пробвах, казвам му: ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".

  – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.
  – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е бая висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова синьо око, и реже изкъсо. Която и да е патката, ще я тури на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето. Не дай, Боже, някой да започне да ми се прехласва, да ми дудне тъпи любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж си седи на задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си: и тоя мой приятел излезе боклук.
  – Браво! Много точно казано. Истински мъж!
  – А каже ли го за някого, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се бие, много е силен, ами че само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, да не си помислиш нещо". Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия тарикати ги има!

  Мъжът премести слушалката върху другото си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с лайнян нюанс върху вехтичкия мърляв персийски килим.
  – Пък аз май захванах да се бръсна – рече и потърка брадичката с длан. До тавана се разлетя засъхнала пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, ами например, веднага щом се обръсна. А?! – И понеже Мечо Пух от другия край на линията не даваше признаци на живот, с изключително мил мазен глас попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?

  Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави:
  – Кажи де! Ти сега какво ще правиш?
  – Ами какво-какво!... Какво ли мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 jan. 2023

Илюстрации:
- Преследваш ли я, бяга. Не я преследвай ти!*****

- Любовта където се появи, неизменно тя царува.

–––

* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият отблъскващ образ в Омировата "Илиада".

** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се блъсне.

*** Гюро Михайлов – за местния пловдивчанин нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Бай Грую е нарицателно за изключително прост българин, когото всички мамят и му се подиграват.

**** Говорещо мече – пухена играчка от едноименната книга за малчугани на Алън Милн (1882-1956),

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD 

***** От поредицата дванайсет текста, всеки от по шест "газели" (двустишия), писани по време на студентските ми години. Бел.м., tisss.