ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1222.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1222.)

  Нищо не се ражда от нищо. Как искаш да се събразяват с нас, като сме без лице, без представителство?! Моят Пловдив е люлка на културата от епохата на траките до ден днешен, но и Блато на посредствеността, що се отнася до парвенютата и кресливата им лъже-демокрация. – Аноним (1947)

  30 uni 2003

ВЛЮБЕНИЯТ ВРАБЕЦ

   Понеделник (16:20 ч.)

 Идеята да възстановим някогашната форма на гражданското ни общество в училище заварва колегите неподготвени – шикалкавят, дават ми да разбера колко притеснения ще им струва да излязат от анонимността на множеството недоволни, което мърмори и хленчи, и се люшка аморфно в очакване друг някой да си сложи главата в торбата и да свърши организационната работа, друг някой да заложи здравето, нервите си и да рискува заради общата ни кауза – училището. От петък миналата седмица, вече втори работен ден директорката рязко замени високомерното си и нетърпящо други мнения държане. Станала е някак по-естествена, опитва се да говори човешки. Виждам колко трудно й е да се промени поне външно, колко не й отива приветливостта, спокойното говорене без онези властнически нотки. Малко ли е то! И си мисля: сега се е снишила, но ще минат още няколко дни, седмица, и ако идеята за активен синдикален колектив от учители съмишленици не се осъществи, задава се вакханалията през септември – тържество на посредствеността, която жестоко ще се разправи с единиците, посмели да нарушат безметежното й царуване.

  Как да постъпя? В момента съм почти сам, съмишлениците ми – доколкото усещам, не са герои, свикнали са да се примиряват: на думи сговорчиви, но опре ли работата до нещо съществено, трепет и страх ги обзема. А без тях нищо не съм, освен заявена романтическа поза. С две-три изключения, нямам на кого да се опра. Неприятно! И ще продължат да ги мачкат. Общо взето, имам известна представа за съпротивата, която ще срещам оттук-нататък, за мен лично зарът вече е хвърлен*. Връщане назад, след като веднъж съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

  На балкончето съм. Една от оцелелите миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от походната ми маса. Гледам я и тихичко й заговорих (като лудите): "Леле, колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?"... И тя започна да си подрежда перцата. Продължих да й говоря тихичко: "Хайде, пей, миличка, пей", и като че ме разбра, зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен кръг на метър от носа ми и отлетя. Реших, че то е добър знак – разкодирах го като поздрав, че съм наред, че не бъркам точно днес, обхванат от моите настроения спрямо колегите. И не мога да помогна да се изправят, ако те не го пожелаят това изправяне с лице към опасностите и посредствеността в самите нас.

  Знам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха и решиха, че българинът е овча натура, и започнаха своето да нападат. Защо?... Защото бързаха, припрени бяха, затова и бързичко се обезвериха. На едно място Вазов (1850-1921), правейки обзор за дейността и характера на В. Левски (1837-1872), възкликва (предавам го по смисъл): С какво той превъзхождаше другите наши националреволюционни дейци! Имаше много по-луди, по-готови за саможертва, имаше и по-учени, а вероятно и по-умни. Той обаче притежаваше едно извънредно рядко качество: беше настоятелен, нечовешки упорит да следва поставената цел... То е извод на Вазов, а мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли, не се спирай! Всъщност, това е страничен епизод в моята работа над ръкописите; приемам го обаче като още една, моя си лична самопроверка на устойчивостта.

  Сега пък накокошинен врабец мъжкар на метър и нещо от мен чирика, джиджика, та ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си? Какво такъв си настръхнал и крещиш като влюбен разбойник!" Поне още трима влюбени разбойници от съседни дървета се надпяват с него. (17:27 ч.)

  1 uli 2003

ЦИНИЗМЪТ КАТО ОТЧАЯНИЕ

  Вторник (05:20 ч.)

 Мъгливо, влажно като печално настроение. Интересно, християнството залага преди всичко на хора обикновени. Сведущите, добре информираните – книжници, фарисеи, интелигенти, както би ги нарекли, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли – преданите ученици на Иисус, са все човеци с най-обикновени (непрестижни) занятия. В първото си послание до коринтяни ап. Павел пише: "Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам – и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов. Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Че писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? де книжовникът, де е разисквачът (тълкувателят, бел.м., tisss) на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят? (гл. I:3-4 и по-нататък ст.26-28) Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни, ала Бог избра онова, що е безумно (вероятно ще значи: не служещо си с логическо познание), що е слабо на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е от долен ред в тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо... (В гл.2, ст. 3-4:) И аз бях у вас в немощ, в страх и голям трепет... И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила.

  Не убедителни думи, а проявата на дух и сила не ни достига днес. Хленченето, най-подробни разкази как някой овластен издевателствува над достойнството ни, нашето взаимно нахъсване срещу царуващите Посредственост и Злонамереност, това са все капани, чрез които отслабваме насъбралата се енергия, и ни едно от тези три (хленч, ужасии, нахъсване) не носи перспектива, а ни носи мимолетно удовлетворение, че не само нас унижават, че и други са унижавани; и дори унижавани по-зле от нас самите. Що за глупост е сами да хабим духовната си енергия в оплакване и празни приказки! Предлагам им да канализираме енергията си, а те се страхуват; всеки се сврял в своя мъничък мизерен ад и оцелява някак, с притискане на лице към земята, с преглъщане на обидите, дори с преклонение пред настървеното Зло. Училището се е превърнало в обиталище на смачкани хора, а е уж храм на духовността. Българското учителство, особено в последните години на хаос и безнравственост, боледува. Синдикатът като структура е замислен да брани правото ни на човеци, но сборище от робски съзнания не води добро.

  Мога да изброявам стотина колеги, които всъщност не са никакви учители, а са едни чиновници с капаци на очите, приели да са слуги, а не работници на разума и вярата. Нас ни третират като мнозинство от послушници и приемаме този натиск като нещо в реда на нещата и нещо нормално. Поединично сме слаби, пък и нас непрекъснато ни раздробяват. Мижитурковци шетат като сенки из учителските среди, а какво усилие е нужно, за да събудиш колегите, та да се самоуважават именно защото са призвани да са учители! Стигнали сме дотам юношите, учениците ни да са по-будни от нас, когато се съпротивяват на унижението, че и се самоутешаваме тъпо: млади са, неопитни, ще се опарят и от един "хубав ден за Българската лъже-демокрация" нататък ще приемат и те като нас да заживеят укротени духом, седнали си най-сетне на задника, обяздени млади кончета с размахан камшик над главата. 

  Из интервю с ректора на НАТФИЗ проф. Здравко Митков (1952)** в "Аз-Буки", бр.5 от 2003 г.: "Обичам задълбочените автори, които ми предлагат много по-богата материя за работа (като режисьор) и ме изненадват в хода на реализация на представлението. (...) Мисля си, че доказаните големи автори витаят винаги над нас, интерпретаторите, режисьорите, актьорите, и точно в това е божественото тайнство на нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо". И още: "Съществува тенденция на опростачване, фейлетонизиране на театралната среда. (...) То е едната страна. Другата е цинизмът". (06:25 ч.) 

  Следва     

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, еdited on 25 mar. 2023

Илюстрации:

- Пловдивски потайности по всякое време.

- Професорът сред талантливите ученици.

–––

* Зарът е хвърлен е латинска фраза, в оригинал се чете: Alea iacta est. На 10 януари 49 г. пр.Хр. Гай Юлий Цезар излиза с армията си на Рубикон, река на границата между Цизалпийска Галия и Италия, която никоя римска войска няма право да премине. Обръщайки се към войниците, Цезар им казва, че все още могат да се върнат, ала пресекат ли брода, трябва да се бият. Докато стоят пред реката, някакъв овчар минава наблизо – грабнал бойния рог от тръбача, пресякъл брода и свирил тревога от отсрещния бряг, което не оставяло вече избор. Тогава Цезар казва: "Там води пътят, където ни зоват знаците на боговете и мръсните дела на враговете. Alea iacta est!" (Зарът е хвърлен). Днес фразата се използва в смисъл, че няма връщане назад.  

** Вж. https://stolica.bg/svobodno-vreme/prof-zdravko-mitkov-otbelyazva-70-godishnina-s-adskata-mashina Бел.м., tisss.