ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1199.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1199.) 

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите си, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... – Ап. Павел до римляни, І:30-32.

  25 maj 2000 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

  Дошла майката на някоя си Глория от ІV-д клас да се оплаква пред училищното ръководство, че няколко момиченца от V-е тормозели щерка й. Тези момиченца са мои ученички: Росица, Поля и Нина. Идва помощник-шефката да ми каже; обещах й да разбера как стоят нещата. В четвъртък, 18 май, т.е. същия ден, така и сторих: в часа на класния бях предвидил в плана си беседа "Светът на любовта", та свързах темата със Случая Глория.

  Оказа се, майката на Глория настоявала, че не едрото й момиче притеснява моите дребосъчковци, а напротив, те го тормозели. Това – в четвъртък сутрин. Същия ден предпоследния учебен час на следобедната смяна, като изслушах поне двайсетина от моите ученици, старателно записах предизвикателните, обидни фразички на Глория. Пропуснах покрай ушите си темата за грубиянските й действия; предложих на децата от класа да постъпят така, както съветва ап. Павел – вместо със зло, да отвърнат на насилието с обич. Отначало не ме разбраха, казват: "Ама господине, Глория ни рита, блъска ни с юмрук в гърба, пъди ни от училищната спортна площадка и заплашва, че ще ни пребие, обижда ни, а вие ни казвате: да отвърнем с обич!" Протестират вече не само момичетата, а и възпълничък хлапак; допълват го и други момчета. Цитирам им онова, което е есенция, съдържа се в глава ХІІІ на четиво от Библията. Преразказвам им следното от библейския текст. Гл. ХІІ, ст. 2 и нататък... "И недейте се съобразява с тоя век (което значи: не постъпвайте, както постъпват днес мнозина; не отвръщайте на злото със зло). Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите. Духом бъдете пламенни. Благославяйте вашите гонители; благославяйте, но не ги кълнете. Бъдете единомислени помежду си; не мислете за себе си високо, носете се смирено; недейте се има за мъдри. Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци. Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: "Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва ни Господ". И тъй, ако врагът ти е гладен – нахрани го; ако е жаден – напой го; вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му. Не се оставяй да те надвие злото, но надвий злото с добро*.

  Предложих да обсъдят с близките си у дома, с приятелите си, а следния ден, петък, 19 май, да ми кажат какво са решили по следното предложение – да съберем пари, да купим подходяща книга за добро поведение сред хората, кутия шоколадови бонбони, букет цветя и този техен общ дар от сърце да бъде поднесен на Глория, чиято майка обвинявала и заплашвала моите петокласнички. Майката – според думите на Глория, се заканвала, че Росица, Поля и Нина от V-е клас ще бъдат изхвърлени от училището, където съм вече осемнайсета година учител. Предложих им – и моите хлапенца бяха въодушевени от идеята. И всички бяха склонни, с изключение на мрънкалото Петър, който ядно отсече: "Мен това не ме засяга!" Приеха да обсъдят с най-близките си как да постъпят

  На следния ден, петък, след урока по български в края на третия учебен час, без да питам, без да подканям, показаха ми събраните пари. И аз дадох. Две от момиченцата изтърчаха до училищната книжарница да купят книга за добро държание; с книжаря и неговата съпруга вече милите били обсъдили коя да е книгата. Други пък изтичаха да купят кутия с бонбони, и когато би звънецът за голямото междучасие, три момченца хукнаха към пазарчето за цветя. "Ами какви да са цветята?" – питат. Предложих рози да бъдат. "А какъв цвят да са розите?" – питат. Казвам: червени. "Защо!" – чудят се. – Нали червеното е цветът на любовта?" "Да – кимам, – точно така! Каквото правите за Глория в този момент, с любов го правите". И те отново: "Но господине, Глория едва ли ще го приеме както го мислим!" Та им казвам: "Как Глория ще го приеме, си е неин проблем и нейно право. Вие не правите нещо лошо. Правите го и заради Глория. Нали това е вашият избор? Какво щяла да помисли Глория, си е неин избор". Обсъждаме в броените минути на малкото междучасие дали да е надписана книгата, ама какво да й напишат, кой да го напише. Дружно решиха, най-добре ще е: "На Глория – с обич! От V-е..." И който желае, нека да се подпише. Виждах ги въодушевени от странната идея, нещо невероятно, нечувано за нашите условия и манталитет – на грубиянството и на издевателството да отвърнат по неприсъщ за българина благороден начин. И всичко това – през последните пет-десет минути от третия учебен час и първите десетина от голямото междучасие. Каква еуфория ги бе обзела, леле, включително – и мен! Мека, ала неотстъпчива сила ги беше обзела.

  И ето ги моите палета: възбудени, те се скупчиха около мен: "Господине, а защо не дойдете с нас?" Казвам: "По-добре сами! Няма да съм вечно около вас. Не сте малки. този урок да ви е за цял живот как да постъпвате в подобни случаи. Важно е от името на вас, оскърбените, да се разчуе че не таите лоши мисли към Глория и не само трите заплашвани момиченца, но целият V-е клас поднася тези малки подаръчета в знак на помирение и обич. Между другото, Росито ми е отговорник, един вид председател на класа, Поля отговаря за бележниците – избирали са ги съучениците им в началото на учебната година, така че две от трите набедени девойчета са с авторитет в класа ми... Точно тях нарекли "курви". Към тях били и заканите на майката, че ще ги изхвърли от училището като пачаври... Ирина – може би най-миловидното момиченце от моя клас, поднесла даровете в присъствието на повечето ученици от двата класа  – ІV-д и V-е. Случва се това през последните минути на голямото междучасие, в петък. Ето какво издекламирала Иринчето на озадачената Глория, която стърчи десетина сантиметра над съучениците си и над петокласниците, просто едно едро и с добро самочувствие рано развило се девойче... Та дребничката Ирина се обръща към същата тази Глория със звънливото си гласче: "Глория! Поднасяме ти тези дарове в знак на приятелски чувства и обич". 

  Идат си при мен вкупом, а очите им искрят от възмущение. Шоколадовите бонбони Глория си ги натъпкала в устата... Букетът от рози със замах и див кикот изхвърлила през прозореца на класната стая на IV-д, посвещението от моя V-е чела на висок глас с омазана от шоколад препълнена уста, победоносно ухилена. Това – в петък. 

  В понеделник идвам на училище преди дванайсет часа, понеже имаме репетиция за предстоящия Празник на писмеността и културата. Към 12,30 часа се появила майката на Глория – дошла да се оплаче в кабинета на училищната шефка, че е обидена и ще мести дъщеря си в друго училище. Зарекла се, че ще разправя навсякъде из Пловдив колко подло се отнесли тук с дъщеря й... И естествено училищната управа натоварва педагогическия съветник да изясни случая. В присъствие на гневната майка, с нейно участие педагогическата съветничка г-жа Йоана Георгиева провежда в директорския кабинет поединично разпит с петнайсетина деца от класа ми.    

  Все още не знам, че в моя клас някой някъде си води разследване. Когато ме вижда в училищната библиотека, ето какво ми рече същата Йоана Георгиева: Моите ученици ме подвели, предоверил съм им се, никакви реплики от сорта "педерасти", "курви" и пачаври не е имало, нито заплахи към Росица, Поля и Нина, че ще ги пребият; накъсо, допуснал съм много сериозна педагогическа грешка. Станалото е подигравка спрямо Глория, гавра над личното й достойнство. На всичкото отгоре, уронен е и престижът на училището. Приключва съветите си с назидателното: "Е, Бояджиев, и как да имаме авторитет пред родителите и обществото, драги колега? И как да ни уважават хората! Постъпил си както есесовците някога, които вървели след беззащитните дечица".

  Една от ученичките ми, с която разговаряли госпожа "следователката" и ядосаната майка на Глория – притеснителната, слабичка и болнава Илияна от V-е, идва при мен със сълзи в очите – едва от нея научавам какво се върши зад гърба ми: "Господине, а пък те ми казаха, че лъжа! Аз не лъжа, господине! Казаха ми, че заканите на Глория не са от нейния речник. Глория била възпитана и за пример. Била отлична ученичка".

  Мнението на психоложката педагогически съветник в училището: Росица и Поля се държали със самочувствие, вирили глава, че са прави... Как съм допуснал това да се случи? Доколкото разбирам, упрекът иде откъм майката на Глория. И това "вирене на глава" станало повод да се раздуха епизод, който – според майката на Глория, иначе тя би отминала с мълчание, случаят би бил приключен. Нямало да има последствия. Тъй се изразила "Сюзън Сарандън" пред дъщеря си в присъствие на три от шефките.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 2 mar. 2023

Илюстрации:

- Най-уязвимото ни богатство са децата.

- Когато обиждаш дете, обиждаш ангел.

___

* Библия, изд. 1983, с. 1400-1401. Бел.м., tisss. 

 Текстът от клипа:

И къде беше, синеоки мой сине?
И къде беше, мой малък любими?
По склоновете залитах на дванайсет планини мъгляви,
Вървях и пълзях по шест тъмни магистрали,
На седем тъжни гори в сърцето нагазих,
Пред дузина мъртви океани застанах,
Десет хиляди мили влязох на гробище във устата,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво видя, синеоки мой сине?
И какво видя, мой малък любими?
Новородено видях с диви вълци наоколо,
Път от диаманти видях, а на него нямаше никого,
Черен клон видях, с кръв, която все още капеше,
Стая видях, пълна с мъже, чуковете им бяха кървящи,
Десет хиляди говорещи видях, чиито езици бяха прекършени,
Бяла стълба видях, с вода цялата беше покрита,
Пищови видях и остри саби в ръцете на малки дечица,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво чу, синеоки мой сине?
И какво чу, мой малък любими?
Чух звука на гърма – изрева предупреждение,
Чух рева на вълна, която света можеше да удави,
Чух сто барабанчици, чиито ръце бяха пламнали,
Чух десет хиляди шепнещи и нито един - слушащ,
Чух един да гладува, мнозина чух се смеят,
Чух песента на поета, умрял във канавката,
Чух гласа на клоуна, плачещ в алеята,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И кого срещна, синеоки мой сине?
И кого срещна, мой малък любими?
Малко дете срещнах до мъртво конче,
Бял човек срещнах - черно куче разхождаше,
Млада жена срещнах, чието тяло изгаряше,
Младо момиче срещнах, тя ми даде дъгата,
Един човек срещнах, наранен в любовта си,
Друг човек срещнах, наранен със омраза,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво ще правиш сега, синеоки мой сине?
И какво ще правиш сега, мой малък любими?
Ще се измъкна, докато още не е заваляло,
В глъбините на най-дълбоката черна гора ще отида,
Където много са хората, а ръцете им – все празни,
Където капките на отровата заливат техните води само,
Където домът в долината влажния тъмен затвор среща,
Където лицето на екзекутора е винаги добре скрито,
Където гладът е грозен, душите – забравени,
Където цветът е черният, а число няма,
И ще го говоря и ще го мисля и ще го казвам и ще го дишам,
И ще го отразявам от планината, така че всички души да го видят,
На океана тогава ще стъпя, чак докато потъна,
Но далеч преди туй своята песен ще съм научил,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

1963 г. Роберт Цимерман (Боб Дилън)