ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1164.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1164.)

  Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух,/ ведрината небесна, когато изгрява зората... – Гуидо Кавалканти*

10 uni 1987 

АСЯ

  

  Известно време тъгувах по София: зарад разкоша да се движа из нейните площади, улици, булеварди, да си представям, че стоките, изложени зад блестящите в най-ярки цветове витрини и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не друг, а точно мен. Е, не!... То, разбира се, не е истинската причина. София ни предоставяше свободата да сме – мислено макар, каймакът на обществото, неговият интелектуален елит, възможността да обсъждаме, да съдим за случващото се у нас и по света може би с най-точната мярка за България. Да се съизмерваш с останалия свят и останалите световни столици, без да осъзнаваш драмата на собственото си мизерно живуркане, наистина си е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем, заврели се в задушни студентски таванчета или мазенца, сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Албер Камю, Жан-Пол Сартр, Самюъл Бекет... или как до небесата сме въздигали някой смахнат поет на отминалите епохи. Като библиотекар в дивизиона край Хасково, например, бях по едно време силно увлечен по… Пърси Биш Шели, по странните му стихове, изпълнени с екзотични имена на цветя и небесни чувства.  

  Помня как с лакомо любопитство и интерес следяхме развитието на политическия живот в онази България, как съпоставяхме нашето движение, т.е. нацията ни, с онова, което става в другите държави. А любовта, плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов?! Тя получаваше намордник нейде в студентските читални. Сещахме се за нея в университетската менза или вечерта, когато посред трамвайния грохот, душните изпарения и изпълнените с минувачи улици мимоходом ни стрелне с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът. Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му е името, но ни заклеваше да му казваме Марио), та Марио преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, будещо респект в академичните среди и сред обществото. Следващият по специалността История Митко Папазов от Ямбол пък си бе изработил списък с възможно най-детайлни особености (вкус, любим парфюм, мелодия, филм, капризи и пр.) на поне четирийсет щерки на висши държавни чиновници и генерали, целеустремено заделяше по някоя пара от оскъдната си студентска стипендия, за да отведе евентуалния обект на огнените си велики чувства в тузарско някое столично заведение за местните хайлази и нафукани сноби. Не! Не това търсех... Имаше една Вера Ботева в съседния първи курс по Руска филология, озовала се тук нейде откъм старозагорските села: с бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване със заглавие "Мекият бял сняг" – по стиховете на флорентинския поет от ХII век Гуидо Кавалканти:

     Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
     ведрината небесна, когато изгрява зората, 
     и това е нищо 
     пред красотата на моята мила.

Четох й разказа в мразовита празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе иззад парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе тъй гъгнив, че и сам не можех да се позная; толкова плах и толкова отчайващо непохватен се виждах! Момичето само повдигна раменца, усмихна ми се съчувствено, присви устни ехидно и си отиде, изостави ме с моя тъп разказ и внезапно избликналата непохватна любов. Валеше истински Рождественски сняг онази вечер. По улиците лъщяха незамръзнали локви и тъмносин древен мерцедес с арабска табела до уши ме оплиска с кал баш на ъгъла между Университетската библиотека и булевард "Руски". Стори ми се, че вътре седи моето красиво момиче с пламтящите си бакъреночервени коси и ясносини очи, а черен като кюмюр, намусен и кривоглед арабин като маймунка се кипри зад волана.

  Когато най-сетне за пръв път легнах с момиче, бях вече в трети курс. Това стана ей така... Заседяхме се до късно в квартирата на състудентка от Карлово. След като цял следобяд до видиотяване бяхме чели от моите йероглифни записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми говори за годеника си от Казанлък, завършващ медицина, ей такива едни странни подробности: че зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и в момента дипломната си работа при родителите в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се иска все още да се омъжва; могли да се явят и други кандидати. После подхвана темата "секс", с пръсти се зае да ми покаже какво измислила, докато гледала "пози" (така се изрази) в лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж не разбирам, тъй че – зачервена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да се излегна по гръб в леглото й и взе да се катери по мен. Не беше хубава, не ми позволяваше да я целувам. "Нека в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми тихичко в ухото. После тя май наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, а и драмата му хич не ме интересуваше.

  – Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса... А една между тях, с такова странно име – Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне веднъж, докато я изпращах до квартирата й отвъд моста Чавдар, а изненадан се дръпнах и тя залитна, така че опитът й се провали, ми изсъска гневно в тъмното:

  – Ти наясно ли си какво искаш от жените!

  Историята с Лиляна беше и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой приятел от юношеските ни години. "Лиляна – моята любов разпиляна", говореше ми за своето момиче някога. Пътувах няколко пъти на автостоп до Пловдив с Лиляна, настояваше да идва с мен на сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" на третия етаж в Студентския дом на културата – зад опашката на коня пред Народното събрание, където всеки четвъртък вечер се струпваха буйно враждуващите помежду си, основно поети, малцина автори на проза; запознах я с момците от бедняшката ми компания романтични студенти от Прованса и неусетно си станахме близки. Но не чак дотам. Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза: ярко, чак яростно гримирана, със сплетени на тънки миши плитчици смолисти коси, в бонбонено розов шлифер и тъжна, ама много тъжна; обаче не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали предната вечер, беше ми се показала злобна, твърде зла и помня, как пред себе си се заклех повече със злобното същество да не се виждам... Разбира се, че се виждахме, но в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли границата на търпимост, сърцето окаменява.

  Чаровница от курса, Николета от Бургас, известно време ме търсеше да си бъбрим; не знам защо, внезапно реших, че не ми е на сърце да се усещам преследван, та пред университетската книжарничка вече вляво от Парадния вход на Университета й казах нещо, което в никакъв случай не трябва да се казва на хубаво момиче, особено когато хубавото момиче те поглъща с лъчезарен поглед и ти се усмихва приветливо, мило: 

  – Не се хващай с мен, моля ти се! Че съм като ония наглед розовобледи и крехки, но отровни израстъци по картофите, когато ги държат зиме на тъмно и влажно в избата.

  Имаше момиче от първи курс Българска филология, което ходеше цялото в черно, с много буйна рижава коса, сплетена в дебела плитка, метната върху раменцата й. Тази искряща коса, полюляващата се меко плавна походка на млада хищница, плюс косите й погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха доста силно впечатление. Край нея кръжаха като улични песове отряд от елитни софийски момци, между които: Николай Стоянов – по онова време запален млад последовател на нашумелия прозаик Кольо Николов, и поетът, по-късно мастит лит. критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и наперен съгражданин Владимир Янев, който в една мартенска привечер дотича до огромните чугунени порти на Университета, до вкусно ухаещата на манджи университетската менза и сдържано уж, но повелително ми рече:

  – Кирилов*, Валя иска да се запознаете. Ето я там, до павилиончето за вестници.

  – И аз какво трябва да направя? – попитах.

  – Да не се правиш на вегетарианец, просто да прекосиш трамвайните линии и да си подадеш ръката! – изръмжа ми разгневен Владко.

  Прекосих улицата, конвоиран от настоятелния съгледвач, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея – и винаги надвечер, и винаги след вечеря в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и тайни ухажори на Червенокосата. В сливенското училище активно спортувала Туристическо ориентиране, така че увлечението ми по нея се отразяваше зле преди всичко върху подбитите ми от дългото ходене стъпала... Хвърлях се вечер в леглото си, изнемощял от очакване кога, ах, Господи боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни... И това, разбира се, най-сетне се случи една, сякаш много специално избрана мека пролетна вечер, докато звездите блещукаха над нас, а пък ние седяхме върху прясно боядисана пейка в същата онази градска градина срещу Софийския детски куклен театър зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. Не ми направиха кой знае какво впечатление целувките й; може и да съм се заблуждавал, но нещо пресметливо открих дори в начина й да се целува.

  Играехме понякога интелектуална игра, нейно изобретение – опитвахме да открием подходящо определение за някой от заобикалящите ни детайли от пейзажа. Да речем, Луната... На какво ми приличала Луната?... Ами дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите на покрива, Луната напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у гръцкия поет Константинос Кавафис, но за да й направя кефа, престорих се на възхитен колко е изобретателна. Бяхме почти щастливи. Валя правеше проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас смахната София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се с младата по онова време поетеса Живка Балтаджиева от родния й Сливен, издала вече първата си стихосбирка. Естествено двамата с Червенокосата бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и Божие дихание сътворено.

  Когато все пак си омръзнахме и дойде време да се разделим, рекох:

  – Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински щастливи заедно.

  И тя веднага се съгласи... Плътта ни привличаше, но фактът, че сме били дотолкова умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалиста не само от Пловдив и Сливен, но навред, както е изобщо по света.

  Месец преди да си тръгна от София, изживях краткотрайно увлечение по нехайна и доста щура млада хубавелка от Пазарджик. По цял ден тя сладичко си се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше за изпит, сервираше ми кафенце, пържени картофки със сирене... Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичка, но мила и много умна; искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата... Добричка беше грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше, пред мен поне, да се прави на аристократка.

  Веднъж в квартирата им нахълта весела компания: две пияни момичета и четирима мъжкари. Двама от нахъсаните кавалери се мушнаха в съседната стая с едното моме, което беше повече от пияно: сама се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези там – затвори се при тях в стаята, откъдето долитаха сочни целувки, пъхтене от борба в разбрицания креват, задъхани възклицания; четвъртият, важен-важен късокрак дебеланко, кръстоса крака и откъм покрития с протрита жълта дамаска фотьойл демонстрираше пред мен и трите момичета около мен как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана машинка, как се овлажнява леко с език, прокаран отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва-едва, а не като цигара. Ако си смукнеш като цигара от пурата, все едно си смукнал дим от комина на ТЕЦ-София.

  В навъсен сив дъждовен ден, зъзнещ, измокрен до кости, се простих със също като мен зъзнещо и измокрено до кости мило същество със залепнали по бузите й влажни коси; нищо не се бе случило помежду ни, нямахме какво да си кажем, накъсо: зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана край Орлов мост и си помахахме отдалече:

  – Чао, мили!

  – Чао, скъпа!

  Колегата Борко, който се фукаше в студентското кафене откъм служебния вход към Университета, че изкярил на покер японски часовник "Сейко" (пет месечни заплати на баща ми в пловдивския мебелен завод "Напредък"), ме измъкна от упражненията: да отидем да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" край булеварда с любимите кестени на знатния певец Михаил Белчев впечатление ми направи тип, чиято стоманена сдържаност и ловкост в покера съответстваше на модната кройка на скъпия му светлосив костюм на ситно райе, и изобщо: от този г-н Каназирев или Каназирски се излъчваше самочувствие на голяма клечка. Към 40-45-годишен, с две дечица и жена, имал история с 19-годишната лъчезарна Татяна от нашия курс, момиче от влиятелна по онова соц. време фамилия (министър или нещо от този род) Беличовски. Та ето че и темата за прелюбодеянието влезе в съзнанието ми. Чаровната нежна Татяна се кипреше като теменужка в саксия до своя любовник: топи се от умиление, докато онзи тип с каменно лице ни обираше парите от изтънелите ни провинциални мераци. Изгоря и японският "Сейко" на Борко.

  Стоях понякога час и повече на спирката на автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен вятър гони сухите листа по тротоара, пръска ги, събира ги на купчини. Вдигах яката на възширочкия си костюм, и пъхнал юмруци дълбоко в джобовете си, поемах пеш към следващата спирка, към следващия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", където каналът на река Перловска се пъхва под моста, по който громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, май по всяко време на денонощието бе отворена евтина шкембеджийница. Поръчвах си двойна супа, добавях повечко люто и хубавичко си похапвах. Ама че някакви там омърлявени физиономии гълчали от съседните маси – чешит с омазано от машинно масло карирано якенце и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба или сухо като чироз бабче брои в шепа стотинки и си бърше сополивия нос с ръкава… Това никак, ама никак не ме притесняваше – тези хора не ги чувствах чужди, сред тях ми беше уютно, можех да обмислям мои си неща, докато разсеяно зяпам движението на трамвай № 3 зад оплесканата витрина. После вземах автобус № 72 от отсрещния ъгъл и автобусът ме изкачваше над Гара Подуяне, в квартал Слатински редут. Някога било военно укрепление, но времето бе заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях. Вмъквах се в стаичката си на ул. "Петър Митов" № 8, преобличах се в стар развлечен, но удобен анцуг, пъхвах се под завивките с някоя скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на скучноватия немски романист Томас Ман – единият от двамата братя писатели. По този начин пестях от пари за отопление. Да паля печка не си позволявах, скъпо щеше да ми излезе. Имах си котлонче, на което сутрин варях чай, препичах филийки типов хляб и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

  Мръсното бельо подреждах в стар кашон и поне по веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го след седмица с кратко писъмце от майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как си с изпитите?" Животът ми всъщност преминаваше минимум четири-пет часа дневно из аудиториите на Университета, още толкова – в някоя читалня, най-често: в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до самия таван прозорци, до плътно запълнени от томовете книги лавици, вслушвайки се и във воя на мразовития софийски вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по булевард "Руски", можех на воля да си мисля за бъдещето, да се отнасям в облените от слънце речни долини на Южна Италия или Франция, да изкачвам острите зъбери на Швейцарските Алпи, мислено потапяйки се в кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да се удивлявам и да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести и ловни разкази, да бродя по стъпките на подир превъзходно влюбчивите герои на Бокачо и Петрарка, да слизам в преизподнята на Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота и любовта, за предателството и морала. В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди доколко бездарно е написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак тук с нетърпение разгръщах прехвалените стихове на Сен-Джон Перс, и нищо не разбирах, отблъскващ ми се виждаше претенциозният му стил, да не говоря за толкова прехваления, любим на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа: направо противен; избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за философска поезия.

  За всичко това тъгувах като брадясал заточеник в първите седмици и месеци след идването ми в Добруджа, която не познавах и от която лекичко се боях. Лятото си бе отишло, а есента беше натрупала купища погрознели, окаляни мъртви листа в силно занемарената градина зад селското читалище, дето вечер след училище девойчета по на тринайсет-петнайсет идваха да ги целуват грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата под местния хотел на село Гурково и край мокрия тенекиен тезгях си поръчвах чаша водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо спускащия се черен добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна и Балчик или от луксозния курорт за заможни чужденци "Албена" се дотътряше автобусът, обслужващ селцата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, вкупом се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха по дворчета и странични улички, и селото пак опустяваше. Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на стари манджи и на евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас; усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици; твърде любезно се държаха тези по-възрастни от мен гръмогласни мъже... Тъй че по-често заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момците играят тенис в салона на местния им клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше тенис или ритаха топка.

  – Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ръмящия ситен дъждец на спирката и от време на време поглежда часовничето си.

  – Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се прибере от Балчик – каза тихичко, но не ми се стори притеснена.

  Качихме се в сладкарницата на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на леко вкиснала тиква под неодобрителните погледи на възпълничко пъпчиво момче с ватенка и едва-що покарала брадица, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на моята маса не се и докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво изчака да приключа с пиенето и тутакси обяви, че бърза да си ходи, защото я чакат вкъщи.

  След седмица моят нов, единствен засега приятел Данко пред входа на същата тази сладкарница, по-точно, на площадката пред стълбището за втория етаж на хотелчето, ми представи две нафунели от студ момичета в палта, дълги до петите, сиви на цвят, десенът – рибена кост, еднакви две палта по десен и кройка, с качулка на гърба:

  – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А тази е Асито! – Навежда се, но тъй че и Таня да чуе: – Много е лесна, горката!

  

  Ася беше момичето с очилата с голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, просто едно от хилядите скучновати момичета и невзрачни жени, с които е пренаселен светът. Така съм разсъждавал, когато – едва на 24 години, със самочувствието на пришелец от София – попаднах сред реални, а не измислени човеци, и на този горчив за мен урок посветих тази печална новела въз основа на лично преживяно и жестоко изстрадано.

  (От биографичната новела "Ася")

 

Пловдив – столица на европейската култура 

Plovdiv, edited on 20 jan. 2023

Илюстрации:

- Какво би била любовта без младото момиче!

- Гуидо Кавалканти (1250...59-1300 г. сл. Хр.)**

–––

* Георги Кирилов се подписвах, като коректор и стилов редактор, в някогашния студентски вестник "Софийски университет" (5 хил.екз. тираж); наивно съм смятал, че фамилното име на бащиния ми харманлийски род Бояджиев смърди на ислямско присъствие по Българските ни християнски земи, а двата ми майчини рода Хаджи-Трендафилови от Перущица и Керемидови от Калугерово са клани от "правоверни" по време на Априлското въстание от 1876 г. В Калугерово прапрадядо ми Ангел от Хвърковатата чета на Георги Бенковски, тежко ранен в сражение, е клан насред родното си село, и а Перущица оцелява единствено прапрадядо ми Георги от заможния Хаджи-Трендафилов род, докато останалите в рода са изклани. Спасява го бездетен турчин, като го отървава от джелатина и го осиновява едва петгодишен.

** Кавалканти (Cavalcanti) е древна богата влиятелна търговска фамилия от Флоренция, произлизаща от Фиезоле – господари на Кастело делле Стинче, днес в Греве ин Кианти. Алдобрандино Кавалканти (1217-1279) бил епископ. Кавалканте Кавалканти (1220-1280) – философ във Флоренция откъм Гвелфите. Негов син е поетът Гуидо Кавалканти, когото Данте Алигиери споменава в частта "Ад" от величествената поема "Божествена комедия". Фамилията се сродява с Медичите, когато Лоренцо ди Джовани Медичи (1395-1440) през 1416 г. се жени за Джиневра Кавалканти. И ми проблясва като светкавица, че през 1396 г. най-древната държава на континента изчезва в руини, а населението й по нашите земи по онова време е около 3,5 млн., колкото населението на тогавашна Англия. Бел.м., tisss.