.png)
Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: Случайни ли са сламените, разкривени от самовлюбеност лъскави образи на успеха, нахълтали в дома ви! След три-четири поколения промиване на съзнание, имате чиста проба отродници. – Аноним (1947)
23 dec. 1986
Известно време във втори начален клас ни преподаваше пенсионирана учителка – госпожа Попова. За разлика от вечно оплакващата се ехидна Владикова, тази женица наистина беше нещастна. Ама не защото синът й загинал на война или съпругът й я зарязал, не и защото имаше идиот, който да я мрази, а защото в живота има и такива, от особена порода хора. Беше белезникаво светла, избеляла някак. Косиците – на кок и бели, кожата – луничава, в старчески петънца, прозрачно восъчна, сините жилчици на вените й прозират през старческия пергамент. Пък очите й: големи, светли, хубави, иска ти се като икона в черква пак и пак да те гледа, дори когато излизаш от черквата, уловил майка си за ръка. Та и по този повод си мисля: Ако те интересува що за птица е човекът отсреща ти, по очите му няма как да се измамиш. Госпожа Попова говореше тихо, гледаше ни с онези нейни кротки и светли очи, от които ти става готино, уютно в оплесканата класна стая, какво, че вън виелицата и вълчи студ сковават Българската земя, а мародерите на тумби-на тумби вилнеят из автобусни линии и махали, веселят се, празнуват кресливо, а народът ни е наплашен, държавата – жестока, вълча, печал лъха от разбрицаното ни училище и честните, съвестни българи едвам преживяват!
Видехме ли я да иде от учителската стая с дневник под мишница, скупчваме се ние на вратата да я посрещнем. И всеки протягаше ръчица да я докосне – да си вземе от нейната топлинка... И тя влизаше тържествена като древна египетска царица бавно и мълчаливо сред детския хаос от крясъци и лоши думи, остатъци от банички, личица с неприязън, родителски капризи с извара, кори от банан и двулитрово празно шише от боза, което се търкаля от мивката в ъгъла до черната дъска и обратно – шутирано като дузпа, хартийки с цинизми, паянтови чинове, прозорци с потрошена от гамените стъклария, врати с виснали панти, тебеширен прах и пластмасови чаши от забъркана с химикали гадост, тетрадки със секс-символи върху кориците, спринцовки, фасове. Прекосяваше Попова локвичката срещу мивката, присядаше върху учителския стол с разпрана изкуствена кожа и с настръхналата вата изпод изкуствената кожа, от която дежурните за деня късат дунапрен, за да бършат дъската, а черната дъска – изровена като картофена нива, боята й – колкото я има, шупнала като юфка. Но Попова нищо не казва за тези работи. Заставаше там и с няколко тихо изречени думи ни усмиряваше... Не помня какво ни е говорила, навярно едва ли ще да е било толкова възвишено, но погледът й се е вбил така дълбоко у мен, че и сега – присетя ли се, погледът й и тази нейна печална усмивка изпълват душата ми с трепет.
Никой не ни е казал, че е нещастна. Тогава защо всички ние, свикнали да се държим отвратително помежду си, а пък отвратително сме се държали вероятно и с мнозина от по-възрастните, така предано я обичахме, така нежно я жалехме? Но можеш ли да обичаш някого и едновременно да го съжаляваш! Като се сетя сега за Попова, мисля, че може. Не "несебърската медуза" г-жа Недка Владикова, а Попова ме научи да чета. Попова държеше в онези няколко месеца неукрепналата ми ръчица, докато се науча красиво да изписвам ченгелчета, бастунчета, колелца. Идваше в едно и също палто, тъмносиня рокля от бархет, щампован на жълти цветенца и сини пеперуди, колосана дантелена, плетена на една кука якичка. Не хукваше в междучасията да пуши цигари като повечето учители, стоеше с нас в класната стая. Обръща стола към прозореца и гледа навън как в училищния двор децата се гонят и пищят до Бога. Милата госпожа Попова! Как не я чухме да се оплаква, да закрещи, запенена от ярост, да сипе закани като други, които не само крещят, но бият шамари и комбици*.
Много пъти са ме гонили из класната ни стая, за да ме пердашат, а веднъж една от госпожите си строши точилката. Крещи ми: "Обърни ръчичките с длани нагоре". И аз ги обърнах, но се изплаших от очите й, искрящи от омраза. Като вдигна показалката, скрих си ръцете отзад, само като видях как замижа, прехапа устните и замахна да ме цапардоса. Дървото свирна край носа ми, а половината й точилка се тресна в тавана и строши лампата. Други между учителите, като не смееха да крещят и тропкат с крак или да пердашат, обикаляха от стая в стая по родителските срещи – да хленчат колко немарливи са сегашните деца, колко калпаво било днешното младо поколение, колко нерви изхабила въпросната особа. "Идиотчета, олигофрени, моите калпазани, твоите калпазани" и познатото "тъп като галош" и "тъп като на слона гъза" в разни варианти: от "тъпаци, тъпчовци, тъпанари" до звучното "тъпунгери" или при специален случай на умиление, любовното "мои мили тъпунгерченца" или в просветление изсъсканото "нашите тъпунгерчета, закъде сме без тях!" И това е само част от техния речник.
Ала пък в ученическия речник се появяваха много по-точни, цветисти и находчиви прякори, като "Сухара" и "Гестапото" (учител по немски, който имаше навика да бие с юмруци), "Лудия Бари"** (пенсиониран подполковник, даскалът по трудово обучение, музика, пеене и танци в началния курс), "Минчо Сливата" (директорът на училището), "Куцата Газела" (секретарката на шефа и домакинка на училището ни), "Хвърчащият Кокал" (мисис Бъчварова, преподаваше ни френски), "Бай Наско Тенията" (учител по география, лепка и мрънкало), "Човекоядката" (по руски), "Мишката" (математичката Атанасова, която слухтеше какво си бъбрим за учителите), "Дизела" (гърдеста, мощна като трактор "Кировец" физичка), "Хърла" (географката, която имаше навик да хъхри като кит, кога издишва фонтан от дробовете си), и пр. Някои от тези прякори, освен за съответния чешит, намекват и за предмета, по който чешитът преподава.
Във войната между даскали и ученици родителите ги ползваха за арбитър. И двете страни на фронтовата линия приканваха този арбитър, жалваха се и го призоваваха за справедливост, като от най-безобидните недоразумения се изковаваха престъпни помисли, фантастични грехове у врага. Странно, в основата винаги се крие синапено зрънце истина, избуяло в пищни ярки цветове и тръни. Дечурлигата, дори мнозината поотраснали хлапетии не са злопаметни, лесно прощават, съчувстват на отсрещната страна. Миналата зима, например, бяхме потресени, че сред госпожите математичката Ламбрева от Асеновград, има навик да се чеше под мишниците и да си души ноктите. Срамувахме се заради нея, но крихме от света, докато Ламбрева не се пенсионира.
Според мнозинството от учители, учениците им са невъзпитани, коварни, природно тъпи, нечистоплътни, крадливи, повърхностни и измамници, подли използвачи, чакат само учителят да си обърне гърба към класа, за да развият гайките на чина, бравата на класната стая да изкъртят, де що има ел.контакти в училището, да ги изтърбушат, кошчето за боклук да прекатурят сред класната стая и да си бият дузпи, като пунтират републиканското първенство по футбол, къпят се с вода от спуканата мивка и умират да подложат тапицерски кабарчета под пухената възглавничка на даскалския трон. За средностатистическия ученик пък учителят е объркал се някогашен идеалист, когото Бог е смачкал, за да докаже нагледно до какъв печален резултат води тъпото зубкане, липсата на ориентир за добро и зло, независимо от дипломата за висше образование.
В този род отношения младите учители заемат привилегировано положение. Децата ги приемат с отворена душица като по-опитни приятели – обичат ги и им се радват до първия случай, когато се окаже, че симпатичната какичка се е преобразила в жадна за мъст и кръв хиена, която изпитва перверзно удоволствие да обвинява, да усмърдява живота в училище и всичко, до каквото се докосне.
Попова бе особен
случай. За вехтите и изкуфели даскали по клозети и по коридори, по кюшета и зад
оградите на училището солени клюки и вицове се носят. За Попова виц не
съм чул. И тъй като ми беше писнало от глупаци и идиоти, които се изживяват като
праведници, един следобяд, след като пак ме нервираха, минах през пазарчето
зад РУМ-а и купих букет позавяхнали бели хризантеми, от най-евтините, па позвъних
в съседния жилищен блок под табелка "Сем. Попови", тъй да се рече, самопоканих се за
оправяне на настроението. Отвори ми любопитно старче-физкултурник с бирено
шкембе, козя брадица, тип "Ники Кънчев катинарче", и идеално полирана кратунка
с тънко вратле на раменцата. Кога пристъпих в кухнето, забелязах, че госпожата
седи пред кофичка кисело мляко "Бор Чвор", дроби средата на филийка
хлебец, коричките – прилежно подредени. Погледна ме и не ме заговори, обърна
очи към физкултурника с катинарчето а ла Ники Кънчев. Преди да отворя уста, изфъфли със сипкаво гласче:
Онзи разпери
ръчички, повдигна раменца, демек: "Знам ли що ни се е довлякъл, кой вятър
го довял! Не знам, разбира се", обърна избелелите си очи с
помътнели ириси и занарежда благо като поп, кога чете молитва:
Разбира се, че не желаех да пострадат. Щяха да умрат от глад, и всичко щеше да си е законно, естествено онези готини веселяци от общинската ни управа, начело с г-н кмета Гърмидолски щяха да са щастливи, понеже най-сетне законът е спазен. Открих, че кракът й е оттекъл, гипсиран до коляното, и понеже при тях беше стерилно чисто, а нещо остро ми замириса на пикоч и хлорна вар, и на онзи познат сладникав мирис от моргата, покрай която ние, хлапетата от махаличката под Джендем-тепе, любопитно се навъртахме, захвърлих букета с хризантемите върху паницата разредено кисело мляко с надробените корички и побягнах. Затичах презглава, по-далеч от това място, от тревожния лъх на обречени възрастни хора и изкормени човешки останки, с които бъдещите лекари се учат освен на медицина, още и на коравосърдечие.
След това видях
Попова само веднъж. Креташе по крайчеца на тротоара с бастунче и голяма мушамена
пазарска чанта. Ръми декемврийски дъждец. Кално и мръсно си е, както винаги е
било в нашия краен квартал, колкото и да го чистят и облагородяват. От
екарисажа*** иззад реката, на километър-два оттук, на талази като океански вълни връхлита
смрад, а пък локвите – мътни, дълбоки. Префуча новичко такси на фирмата
"Милениум", плисна върху моята Попова кал и помия. И тя спря. Вдигна очи,
загледа се подир таксито, като да премисляше нещо изключително важно за света и човешкия ни род. Стоеше безпомощна, изненадана в сивата декемврийска надвечер, а ние – под
навеса за автобусната линия № 26 на завет. И тогава отлично татуиран расов
мъжкар, двуметров, с кристална обичка на ушенцето и масивен християнски кръст,
увесен на врата, гръмко изпсува, провикна се към отсрещния тротоар на улица
"Вратцата":
Пловдив – столица на културата в ЕвропаИлюстрации:
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар