ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1097.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1097.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001 

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:

"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!"

Заплака Мария, аз очите си трия

и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола –

по-гола не бях я съзирал до днес;

в окото ми сякаш заби се топола

и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,

косите как сресва и въси чело;

тя беше все още уж мойто момиче,

жена като всички, с добро потекло.

Такава разкошна, омайна и сладка,

да имах патлак, бих го взел начаса,

бих си теглил куршума, и значи накратко,

в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде

открие достойния верен жених,

назад дяволито към мен щом погледне,

то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 noe. 2022

Илюстрации:

- Разкошни сте, момичета, когато не го съзнавате!

- Младият ненаситен на ласки нехранимайко, 1972.*

–––

* Преразказват ми какво си бъбрели през междучасието момичетата от нашата втора група в Софийския университет, специалност Българска филология, с втора специалност Руски език, и как една между тях – Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско, авторитетно се изказала: "О, скъпо ще си продаде кожата той!"  Снимка от 1970. Край езерото Ариана до Орлов мост.

  А инак, текстът е писан в чест на Ванчето от Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която колежка от Хасково гневна ми каза: "Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". А понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, четирите последни реда дописах на следния ден след една нощ с мокри сънища. Приключих с даскалуването и момичето се изгуби някъде. Няколко години след това срещам край пловдивския магазин на "Метро" Ванчето с бебенце в детска количка и две-тригодишно момченце, което подскачаше около нея. И минутка разговор на крак насред тротоара с угрижени пазаруващи пловдивчани ми бе предостатъчна пак да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите пеперуди в стомаха. Бел.м., tisss.