ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1080.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1080.)

  Трех королей разгневал он/ и было решено,/ что надо гибнет Джон/ Ячменное зерно...* – Робърт Бърнс (1759-1796)

  26 fev. 2006 

БОЖИИТЕ ХЪЛМОВЕ 

Къде ръжта е, Боже, най-зелена

и онзи дъжд, сънуван неведнъж,

момичето, за мен предназначено,

нима не съм заслужил като мъж?

Плашило за света, от студ треперя

да плаша само пилците, нали! –

а твойте хълмове мълчат вечерно

и дъжд по цяла нощ над мен вали.

Вали в Париж, Йоханесбург, Чикаго,

от месец над Шотландия вали,

 а в Кралството бесилото ми стягат,

и точат с кремък ножове, стрели...

Сега ще се заровя вдън земята

на елфите в мъгливата гора

да мине Зимата и тъй нататък,

но само от печал да не умра.

И после ще поникна като жито,
за да омесят утрешния хляб,
децата да се върнат при бащите
и пришелецът да им стане брат.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 oct. 2022

–––

* Пасажът от поемката на Робърт Бърнс в превод на руски език: Самуил Маршак (1887-1964). Вж. и https://literaturensviat.com/?p=11129 

Той разгневи трима крале и беше решено 
Джон Ечемичното зърно завинаги да изчезне.

Кралете заповядаха да изкопаят гроб с ралото,

за да не излезе от земята Джон ​​славният боец.

Хълмът е покрит с трева, потоците – пълни с вода,
а Джон Ечемичното зърно все пак излиза от пръста

същият – буен и упорит... От хълма в летните жеги

заплашва врага с копията си, поклащайки глава.

Но есента винаги е по-трезва. И тежко натоварен,
под бремето на годините старият Джон се преви.

Време е да пукнеш, Джон. Зимата е все по-близо.

Враговете хванаха стареца. Остър нож го преряза.

Събориха горкия, като скитник го отнесоха по пътя,
по течението. Започнаха да бият Джон от сутринта.
После, хвърляйки го нагоре и кръжейки по вятъра,

той бе потопен в кладенец до мрачното му дъно.

Но Джон Ечемичното зърно не потъваше във водата!

Тогава, без да щадят костите му, хвърлиха го в огъня,

после мелничарят между камъни безмилостно го стри.

Кръвта бушува в казана, кипи зад обръчите на бурето.

Ври в чашите ни, положени на масата и весели душите.

Не напразно покойният Джон беше добрякът в живота.

Та той повдига смелост от дъното на човешкото сърце.

Прогонва далече от главата ти досадния рояк от грижи.

Зад халбата дори сърцето на вдовицата пее от радост.

Тъй че нека до края на света, до края на нашето време,

приятели мои, дъното на чашите ни да не пресъхва,

както не пресъхва бъчвата, дето Джон Ечемика бълбука.

Превод на български: tisss.