ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1066.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1066.)

    Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо си... Журналистическата робия не му допадна и стана учител.*

  24 avg. 1998 

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Мило и мелодично ми звучи камбанката на черквицата "Св. Илия" край най-многолюдното на Балканите циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети изпод облаци рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо – пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство – по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в Пловдив народ несносно битува посред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ оттук на не повече от три километра по права линия, ни облива с мъртвешка смрад. В течение на часове въздухът става плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти достига.

  Екарисажът е причината да ме уволнят през лятото на 1981 г. от вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на втория град в държавата. И този път вече не ми се размина. Размърда се някой отгоре, привикаха ме в Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си от мен, което значи: веднага трябва да напусна. "Я сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" Това беше лайтмотивът на разговора ми с тримата секретари в Окръжния комитет на ДКМС, начело с Нели Пеевска (1951) – секретарка по ИВД ("Идейно-възпитателна дейност"), пряко наблюдаваща как се списва пловдивският младежки вестник "Комсомолска искра".

  "Заради ценните идеи в твоите статии", както се изрази вторият човек в тогавашната местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме за учител по роден език и литература в тъкмо построено училище на другия край на града, в Кичук-париж. "Колективът е само от млади даскалици, ще ти хареса. Дерзай, млади човече!" – рече тантурестият като мечок Димов. 

Ай, каква ли картинка сме били! той – масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще долу в нозете ни (към пловдивската Главна), и провинилият се Блуден син, когото Партията, макар ядосана, продължава да си го цени!

  Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, а най-пряко го рече четвъртият – бай Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов". Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошили в буквалния смисъл кокалите със сапове за мотика. Година и половина след побоя оцелелият като по чудо ходи с метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон Тодоров, от когото заради чепатия му нрав партайците от пловдивския краен квартал зад гетото Столипиново страняха като дяволи от тамян, усещах особено близък: суров, но верен приятел. 75-годишен (четиридесет години по-възрастен), Бай Андон чат-пат ме навестяваше в канцеларийката два на три метра в кварталното ни ОФ-е, да бъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен председател на кварталното ОФ-е (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив (около 10 хиляди избиратели).

  – Ти пак се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!

  – Какви капки! Истината написах! – ядосвам се.

  А той – триж по-ядовит: 

  – Какво още искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като теб изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, по улиците ги подкокоросаха барикади да вдигат. Твоята статия работниците от Южната индустриална зона на Пловдив по бетонните стени и колони на цеховете лепят за четене.

   Гръб съм му обърнал, настава тягостна тишина, та вече по-меко рече: 

  – Млад си, зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях мислиш ли?

  Дойде декември 1989 година. Съседите ми шушукат: "Що се не пишеш и ти дисидент? Нали заради онази статия ти биха шута!" А един, по-готин – алпинистът змс Веселин Чаушев, изкачвал поне три хилядника в Непал, на висок глас се възмущава: 

  – Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник да пишеш! Ами кой по празник окачва на балкона си Българския байряк, а!

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега, четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата, Слави Бахчевански от селото Динк (описал съм го този Слави в "Кадро за вестник", епизод от невиделия бял свят ръкопис "Историйките на ученика Ламски"), се изцепил пред белотаджиите, заврели се с трилитрово шише домашна ракия и тава с яко мезе в общата изба на съседния вход: 

  – Не знаете ли, бе! На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин бил. От мандрите кашкавал крадял. Не му е чист косъмът на Бояджиев.

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ. Не-е, не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до онази статия от май на 1981 г. – "Примери с обратен знак", опъната върху част от първа и цялата трета страница на "Комсомолска искра". Като ме прогониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, па и на жена си внимание не обръщам, и усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Но в горните версии, особено в последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой отгоре да пиша в комунистическия им вестник, да се движа сред "червените паламуди" и да не съм партаец. Ами че то е фантастика, и не само според тях. Питат ме понякога досега: "Ти не беше ли комуняга, не се ли изметна и ти кат фурнаджийска лопата, демократ да се изкараш?"

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз обаче вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията БКП бяха гледали практично, по селски – като към нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Тези мои българи и досега прилежно гласуват за боядисали се във всички цветове партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско и изнудваческо. Логично е да питат: "Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута и като кирлив фес те изритали от стройните им редици на праведниците, трябва да си нарушил някакъв договор, сине майчин!"

  Оправдава ги, според мен, невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен обаче нищо не ме оправдава освен голия факт, че откакто, петгодишен (1952), съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година (1971) умът ми е системно промиван с подбрани и внимателно обработени късчета полуистина. Роден съм три години след 9 септември 1944 г. – как да зная какво и как точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май 1981 г. бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора на местна почва мътят водата... Така повярвах и на едни eнтусиасти, които след 10 ноември 1989 г. се обявиха за демократи. Известно време – година-година и половина, редих се до тези приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато с гневни жестове развенчаваха комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. И се писах сред учредителите на първата Демократическа партия – истинската, със седалище в Пловдив и с председател – адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, колко бойко говореше полифонистът, опиянен от собствения си глас! Вири показалец като диригентска палка.

  От тукашната интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкналите се мижави партийки с гръмки имена. Продължих и аз с развълнувания народ да приемам (с вътрешна ирония макар) тези патетични пози и лакърдии за светлото бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова по-правдив и аргументиран ще да е!... В това отношение бившата обществена управа у нас се беше обзавела с полкове от сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюз, ДКМС не бяха преди всичко школа за политически мекерета и тарикати? Лесно е сега да се каже, разбирам го добре, и затова спирам дотук по тази тема... Засега!

  Артисти, като проф. Михаил Неделчев (1942), наистина бяха зле ударени от комунизма в България. Не бива светът да се прави че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе или да не влезе в съдбовния техен "Списък за привилегировани борци против комунизма" и прочие. При положение че дори пиперливи реплики на всепризнат за свободомислещ, като Радой Ралин (1923-2004), властниците определяха като интелигентско позиране на объркал се "наш другар", партизанин от легендарния отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров (1916-2002)... Строго погледнато, каква опозиция срещу комунистическата върхушка в онази соц. България сме имали?! 

      

  Животът поставя всяко нещо на мястото му. А децата ни не приличат на нас. Прекалено прагматични са, па и не са склонни да слушат лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Уви, ние сме били ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти, все идейни борци за финикийски знаци?

  Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? В отделни случаи-изключения, които – казват – подкрепяли правилото... Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да оправяш само кривици, които са в кръга на ограничените ти възможности? В библейски план всеки от нас е гол и сам под Небето. И не, няма такова животно, като "колективна вина" или "колективна отговорност"! Същността е в Десетте Божи заповеди. Всеки е сам и беззащитен пред съвестта си, ако я има.

  Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката над близката черквица "Свети Илия", има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено, за да ядат и пият, да износват модните си дрехи с чудесни, но оплискани в сълзи и кръв идеи. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 sep. 2022

Илюстрации:

- 1976 г. Щатен лит. сътрудник в младежкия в. "Комсомолска искра".

- 1981 г. С двете дъщерички, когато бяхме бедни и все пак щастливи.

–––

* От документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361" за вестник "Комсомолска искра" (1959-1989). 

Върба Лулкина – Чавдарова (1929-2022)

Девет години съм делил една канцелария на редакцията с госпожата, това се отпуснала да напише. Благодарности за което! Когато стана известно от секретния бюлетин на ОК на БКП, че по Радио Свободна Европа цитирали мои текстове, печатани в "Комсомолска искра", каза, че заемам мястото на някое "наше момче".

** Сентенция на Шекспир (1564-1616), която използвах за девиз на политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февр. 1991 г.) на първата след Десети ноември в България Демократическа партия с център Пловдив. Бел.м., tisss.