петък, 12 август 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1034.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1034.)

  За мен няма по-кротък, по-работлив и по-добър от моя баща, макар жестоко да ме е пердашил за бели, които съм вършел като хлапе. Наред с бащата на майка ми: Борис Дявола от Пазарджик, той е еталон в размишленията ми над човешката ни природа. Аноним (1947) 

  26 dec. 2019

БАЩА МИ* 


  Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в голите клони на дърветата пред къщи. Болеше ме стомах и не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката, се чувствах плътно свързан с всички онези неясни шумове, които ни правят част от природата, част от всички хора по света. Мислех си за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа и на зимите в нашия живот, и сега, особено през нощта, пие ли - пие жизнена сила с коренчетата си. И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчината влажна пръст върху гроба ти започна да се сляга, как по някое време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да ти е лицето, и наивно си помислих, че и мъртвите под земята може би живеят, тревожат се за нас и дишат. Прости ми, ако можеш! За всички разочарования, свързани с мен, прости ми, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали?

  Хич не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе тъй рязко определен в пространството, тъй осезаеми твоите мисли на мълчалив човек, твоите движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал уж да си говорим. Прости ми и затова, че как ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, и дори учтиво се съгласявах понякога, но вършех само онова, което сам съм си наумил. Ние с теб, миличък, като че просто не можехме да тъчем едно и също платно: изглежда не сме били създадени за баща и син. И сега разбирам: теб би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А толкова самотно ми е нощем, когато сега си мисля за теб. И всички тези жени наоколо… Вечно намират за нещо да са недоволни. Ако не ти мърморят, ако не обвиняват, ако не обсъждат някого или нещо си, циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо са толкова различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, дето каза, че за мен си го купил, онази чешка "Явета"! Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица "Люлебургаз" в пловдивския квартал Инвалиден на вдовиците и сираците от войните. Бях вече докачлив палав хлапак в шести клас. А ти защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето?! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам... Отсече: "Като те гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да видиш!"

  А твоят брат – най-големият, първият от петимата харманлийски братя: чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, докато си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е, Киньо, синът! Дето и да иде, все нещо ще домъкне – мъжкото внася, Киньо, женското изнася". Бях в III клас, водили ни бяха нас, хлапенцата от училище "Сашо Димитров", до Целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за теб, мили татко, бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна капка внимание; запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте сладко да си бъбрите с брат ти за вашите мъжки дела.

  В VI клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни шведски биелни лагери SKF. Приготвил си ги бил за NSU-то; открих ги в твоя шкаф, който се заключваше с ключе, което знаех къде криеш, а пък бравата му звънтеше мелодично с вградена камбанка.  Много им се зарадвах, когато ги открих увити в тъмнокафява намаслена хартия, и си направих количка с шведските лагери както другите момчета от махалатаНе открих по-големи, обаче шведските лагери бая бързо се разхлопаха. И на другия ден, като се върна с велосипеда от работа и се спуснах насреща ти да ти се похваля, страшно ми се ядоса. Би ме с откършения салкъмов клон; и имаше по него големи криви шипове, обаче аз не плаках, само виех като животно, за да ме съжалиш, но ти не ме съжали.

  Мили мой татко, знаеш ли какъв щастливец бях, когато се хвалех с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и назад край каменните стълби на Бунарджика, чак до горе – до сиенитния паметник на руския войник Альоша, после обратно към Братската могила. Ръмеше дъжд, и на кросаджиите лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, че всички залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти, мили, единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто като на праведник. Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът, стара машина от преди войната, по която все нещо боядисваше и майстореше, добре "грабеше", обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивският Гребен канал, на онзи, преди теб – на Байката, веригата му паднала. И си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката пред теб, четвърти. Че така си преценил: по право му се полага на Гьорги Баев – Байката с новичката бързоходна чешка ява преди теб да финишира. Спомням си и когато донесе у дома в избата една бяла найлонова риза на райенце за награда, но тогава ли беше или от друго състезание? Спомняш ли си, мили мой татко! Белите найлонови ризи на райенце току-що бяха се появили и беше шик да се киприш с точно такава отвратителна риза, обаче ти толкова й се радваше, че избата грееше.

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица "Перущица", която беше пресечка на улица "Захари Стоянов", спускаща се от подножието на Бунарджика, и живеехме под наем, при баба Кера – на номер 17, ти смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл, докато съм спал... Вдигна мушамата откъм единия ъгъл на масата пред прозореца и с голямата дърводелска раш-пила току пред очите ми заобли буково трупче, и то стана досущ като четвъртото колелце на моя джип.

  И веднъж, когато валеше и когато пак беше дъждовен денят – с майка дойдохме при теб, над село Марково; военните те бяха "взели запас" и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме по стръмната поляна и се чудех как ли ще те познаем сред стотината еднакво облечени, остригани гола глава войници в тъжна кафява униформа, щъкащи зад телените мрежи, майка ми стисна ръката и само каза: "Това е той! По походката го познавам. Само той върви така, само лицето на баща ти е така бяло!" ...И след година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. А аз никак не ти приличам, мили мой татко! Като сте ме зачевали двама с майка, спомените от фронта май са ти били още пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как инак да си обясня онези картини от войната, от подгизнало кално поле, които ме нападаха нощем с трупове на мъже: мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти да съм стрелял с къса кавалерийска карабина и бях най-непохватният сред момците от Ракетния дивизион край Хасково. А ти си бил точен стрелец. И си мислех снощи, като все не успявах да заспя, и си мислех за големите уморени мъже – как си лежат в пръстта тези големи уморени мъже и как нежна трева спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и още по-дълбоко в земята, където е топло-топличко. И някой ден всички ние ще идем там.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 avg. 2022

Илюстрации:
- Август на 1954 г. край ез. Клептуза в Чепино.
- 1972 г. в м. Юндола с любимия NSU от 1934 г.
–––
* Оставен в болнична стая на десети етаж на софийската клиника "Пирогов", без никого до себе си, в 22,30 ч., десетина часа, след като го откараха от Клиниката по изгаряния тук – в Пловдив, с раздрънкана военна линейка. В приемната на първия етаж го облякох в светлосиня оплескана със стари следи от йод болнична пижама, както го бяха метнали върху брезентовата койка в количката. Откараха го до асансьора и ми казаха, че повече нямам работа там. На следния ден, докато пред тенекиената порта на моргата близките му ронеха сълзи и кършеха пръсти, влязох със санитаря да го преоблека в костюм като за погребение. И така, ходим със санитаря от труп на труп в умирисаното на карбол помещение без прозорци, отмята санитарят белия чаршаф от всяко лице, и аз все казвам: това не е той, и този не е. Остана яко подут един труп в дъното на полутъмната хладна камера. Като отметна чаршафа от лицето, оказа се баща ми. След аутопсията от полуоткрехнатото му ляво око, се беше спуснала сълзичка. И това най-силно ме учуди. Бел.м., tisss.    

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1562.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1562.)     Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в ...